— Ще помисля — отвърна той с видимо недоволен тон. — О, по дяволите! — Протегна ръка към мен. — Ела, време е да пояздиш Малката Бес. Ще те разведа из имението.

Преди да тръгна се обърнах към племенницата си.

— Амилия, не искам да оставаш сама. Чу ли?

— Чух — прошепна тя; разбрах, че е много уплашена. Съжалявах, но очевидно трябваше да бъде изплашена. Така поне щеше да бъде по-предпазлива. — Не забравяй да пишеш на баща си, незабавно.

Томас сякаш щеше да се пръсне всеки момент.

— Не обръщай внимание на Томас — рече иронично брат му. — Той иска да бъде център на съществуванието на Амилия. Не желае нищо да я отвлича от него.

Почти бяхме стигнали до конюшнята, когато казах:

— Забравих Джордж. Забравих да си облека дрехите за езда.

— Ще те изчакам в конюшнята — отвърна младият мъж.

Погледна към гората, обърна се и ме остави.

В крайна сметка стана така, че не яздих с него. Суонсън, неспособен да издържа повече рева на две новородени бебета, завел майка си да види двете близначета, а сам дошъл в Девбридж Манър, за да се потопи в сложната картина, която представляваше управлението на имението.

Съответно Джон бе помолен да се присъедини към чичо си и Суонсън.

А ние с Джордж си прекарахме чудесно. Не ходихме далеч, защото не ми се щеше да се изгубя. Малката Бес следваше много добре командите ми.

По едно време дори се разпях с пълно гърло. Спряхме край малък ручей, който течеше от изток на запад недалеч от къщата. Териерът започна да пие, а аз се заоглеждах на меката следобедна светлина, която се процеждаше през върбите.

„Красиво местенце“ — помислих си. Тук бих била щастлива. Разбира се след като бащата на Амилия дойдеше да ни избави от странния дух; тогава всичко щеше да се оправи.

Ами решетките? Щях да попитам съпруга си за тях. Бях сигурна, че нямаше да се окаже нещо значително.

На връщане носих Джордж на ръце, като си подсвирквах.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Щом влязохме, Джордж настоя да тича редом с мен нагоре по стълбището. На първата площадка вече дишаше тежко и езикът му бе увиснал. Отминахме трима от прислугата — един лакей и две камериерки. Спрях, кимнах им и ги попитах как се казват. Представих им Джордж и ги помолих, ако някога го видят сам, да се уверят, че не се е изгубил.

Заварих Белинда в стаята си; тя приглаждаше прелестна вечерна рокля от изключителна светлозелена коприна с тесни ръкави и ивица от по-тъмнозелено кадифе под гърдите. Деколтето и подгъвът бяха обрамчени със същата тъмнозелена лента. Това бе една от любимите ми рокли; естествено, не я бях носила след смъртта на дядо си. Вече бях наредила на Белинда да сгъне всичките ми траурни тоалети в една голяма кутия в будоара. Дядо мразеше черното и затова го бях носила само три месеца. Беше достатъчно. Лорънс се бе съгласил, когато бях поискала мнението му. Помня, че бе казал:

— Дядо ти беше човек на страстите, преливаше от живот и винаги имаше някаква цел. Черното ми се струва някак си недостойно за такъв човек. Прибери черните дрехи и воали.

Така и направих, изпълнена с благодарност за подкрепата му.

— А, ето ви, миледи — възкликна камериерката. — Току-що приключих с мис Крислок — прелестна дама и винаги толкова добра. Вече е напълно готова и косата й е навита много хубаво. Цялото семейство ще се събере в трапезарията след трийсет минути. Негово височество обича всички да се събират там един час преди сервирането на вечерята. Започвах да се тревожа, че няма да се върнете навреме.

— Вече съм тук — заявих аз.

Щом се приближих до нея, тя изпръхтя и рече:

— О, Боже, ще поръчам да донесат вода за къпане. Трябва да побързаме. Този път ще позволя на някой лакей да качи водата.

С нейна помощ успях след половин час да вляза в трапезарията, придружена от Джордж. Тя намери време дори да вплете светлозелени панделки в косите ми. Увери ме, че изглеждат много добре.

Брантли пък бе изпратил Джаспър да се погрижи за Джордж, който очевидно го бе харесал. Териерът не беше глупав, той можеше да разбере на кого е завъртял главата и от кого може да очаква да го среше хубаво с четката. И сега изглеждаше доволен и от себе си, и от своя вид. Копринената мека козина падаше върху очите му.

Аз пък нямах търпение да попитам съпруга си за две неща веднага, щом останем насаме.

Брантли ме въведе в трапезарията, като ме оглеждаше внимателно, вероятно за да се увери, че от падането ми няма неприятни последствия. И тогава забелязах, че основният ми въпрос вече стоеше пред мен.

Мис Гилбанк и Джудит седяха една до друга върху канапенце, точно срещу графа. Томас седеше до съпругата си, поставил лявата си ръка върху рамото й. Джон се бе подпрял на полицата пред камината, кръстосал ръце пред гърди. Мис Крислок плетеше бяла, тясна дантела. Лорънс се изправи веднага, щом влязох в стаята. Видях го как погледна от мен към Джудит. Той беше умен. Щеше да го направи публично, не насаме. Нямаше да забравя стратегията му. Съпругът ми беше нервен. Дали мислеше, че ще го заклеймя пред цялото му семейство?

Той се изкашля и пое дланта ми.

— Анди, бих искал да се запознаеш с дъщеря ми, Джудит, и нейната гувернантка, мис Гилбанк.

Погледнах го право в очите и отвърнах:

— Нямам никакво желание да се запознавам с тях, сър. Струва ми се, че не са добри хора.

Обърнах се към Джудит и й намигнах. Тя се изкиска, но веднага се плесна с ръка през устата като видя изражението на баща си. Той беше пребледнял. Изглеждаше ужасен. Беше изгубил способността да говори.

Чух как Амилия хлъцна.

Тогава се разсмях.

— Сър — рекох аз, — само се пошегувах. Моля те, прости ми.

Усмихнах му се до уши; вероятно вече му бях простила, задето не ми беше казал за Джудит или втората си съпруга. Все пак каквато и да беше причината, не можеше да е чак толкова лоша.

— Всъщност — додадох аз, все така безсрамно ухилена, — аз вече имах тази чест, милорд. Днес следобед, в малката източна градина. Не само се запознахме, ами и открихме, че се понасяме.

Джордж, който досега бе стоял мирно край мен, изсумтя леко. Джудит скочи от канапенцето, но мис Гилбанк я дръпна леко назад.

— Извинявай, Джудит, но Джордж не говори на теб. Той вика Джон. Обожава го. Боготвори го. И никой от нас не може да направи нищо по този въпрос. — Наведох се, за да го потупам по главата. Чух гордостта в собствения си глас, когато добавих: — Сега вече можеш да проявиш ентусиазма си, Джордж. Благодаря ти за тази великолепна проява на сдържаност и добри маниери. Можеш да отидеш при Джон.

Териерът ме близна по ръката, след което се спусна през трапезарията, като джафкаше при всеки скок. Джон го взе и погледна към мен, повдигайки вежди:

— Как успя да го накараш да бъде толкова учтив? Той стоеше тихо и не изискваше внимание, докато не получи позволение.

— Брантли го инструктира тази сутрин, докато ние с Амилия бяхме в конюшнята. Не знам какво е направил, но резултатите са смайващи. Ще трябва да се поинтересуваме какви точно са методите му. Според мен по отношение на Джордж той се оказа по-голям вълшебник и от теб, Джон.

— Какво облекчение — обади се Амилия. — Днес видът му не е така занемарен както снощи.

— Не, Джаспър му удари сто четки.

Младата жена докосна великолепните си черни коси. Интересно колко четки прокарваше през тях всяка вечер?

— Джудит, значи вече си се запознала с втората си майка и с Джордж? — попита тя.

— О, да — отвърна момичето, все така без да отделя поглед от териера, който пък бе затворил блажено очи, тъй като дългите пръсти на Джон го галеха точно там, където трябва — под лявото ухо. — Аз спечелих един шилинг от Анди. Само че още не ми го е платила.

— Как го спечели? — попита Лорънс.

— О, Боже! — възкликнах аз. — Може би не е подходящо да обясняваме тук за какво сме залагали.

— Глупости — намеси се Амилия. — За какво беше? За цвета на някое цвете? За аромата на сапуна на Джудит? За какво се обзаложихте?

— Обзаложихме се кой храст ще използва Джордж — изтърси Джудит.

— За какво да го използва? — не разбираше младата жена.

Джон прихна така силно, че се уплаших да не изпусне кучето. Изглежда Джордж също си го помисли, защото се изви и го близна по лицето, за да му напомни за присъствието си.

Графът местеше погледа си от Джон към мен, но заговори на дъщеря си:

— Джудит, какво означава всичко това?

— Сър — започна тя, но не довърши мисълта си и се изчерви. — О, Боже! — додаде шепнешком тя и погледна умолително към своята гувернантка.

Мис Гилбанк се изкашля. „За да събере смелост“ — помислих си аз.

Но преди тя да успее да се впусне в очарователни обяснения, се намеси Джон; гласът му все още потрепваше от смеха.

— Джордж, чичо Лорънс, подбира дълго, а не се спира на първото срещнато нещо. Трябва да изследва множество храсти, дървета, цветя и дори — ниско увиснал бръшлян, докато избере къде да се облекчи. Не става дума за нищо повече от това. Джудит, ти на кое растение заложи?

— Казах, че ще използва рододендроновия храст и той точно така и направи. Анди направо не можа да повярва, защото той е един-единствен в цялата градина, а и не се забелязваше много-много, но кучето отиде точно при него, след като подуши и подмина много други храсти.

Мис Крислок вдигна глава от дантелата си и кимна.

— Следващия път като го разхождам — рече тя, — ще се обзаложа със себе си. Може би ще спечеля.

— Е, както изглежда тази вечер няма да има нито неудобно мълчание, нито прекалено любезни разговори — заяви съпругът ми. Той изгледа първо мис Крислок като омаян, после — и всички останали; сега вече и неговите очи блестяха развеселено. — Анди, имаш ли един шилинг, за да се разплатиш с дъщеря ми?

— Ще ти дам шилинга утре сутринта, Джудит. — Усмихнах се на цялото събрало се семейство. Спомних си, че той бе определил Амилия като сноб, и заявих ентусиазирано: — Сър, мисля, че имаме късмет — мис Гилбанк се съгласи да вечеря с нас днес.