— Няма проблем. Може би скоро ще успеем да отидем в Йорк и Амилия ще ни разведе из най-хубавите магазини. — Вдигнах вежди и, без да помисля, привичка, която според дядо ми щеше да ме опозори, изтърсих: — Предполагам, че съпругът ми ви плаща достатъчно?

Липсата ми на такт не я възмути.

— Да, разбира се — отвърна тя. — Аз съм висококвалифицирана гувернантка, миледи. Услугите ми се търсят много. Струва ми се, че само преди шест месеца негово височество се принуди да ми плаща повече, тъй като мистър Бледсоу ме покани да уча шестте му дъщери. — Младата жена се засмя и потръпна едновременно. — Мисля, че той искаше и да се ожени за мен. И тогава нямаше да се налага изобщо да ми плаща.

Плесна се по устата и в красивите й кафяви очи се появи ужас от думите, които бе изрекла току-що.

Аз се засмях.

— Великолепна история. Най-вероятно сте права относно този мистър Бледсоу. Той изглежда е доста досадна личност.

— Да — отговори тя и се изправи. — Джудит, хайде, кукличке. Време е отново да се спуснем из Далечния изток.

Момичето извика нещо, което ми заприлича неопределено на китайски.

— Не е ли прелестна? Тя каза „добър ден“ на кантонски6.

— Виждам, че съпругът ми не смята за излишно обучението на момичетата. Доста напредничав възглед. И дядо ми беше на такова мнение. Единствената разлика е, че той предпочиташе да ме обучава лично. В зависимост от това как предпочита да гледа на моето обучение човек, то може да бъде като много специализирано или странно.

Мис Гилбанк се засмя.

— Кое го прави специализирано?

— Когато станах на единайсет години, на мое име бе наречена една звезда. Някоя вечер ще ви я покажа. Прекрасна звезда, по-ярка през есенните месеци тук, в Англия. Намира се в съзвездието Орион. Помня как дядо изкарваше всичките си гости навън, за да мога да им я показвам. Нарича се Голямата Андрея.

— Дядо ви трябва да е бил чудесен човек. Дал ви е ваша собствена звезда. Наистина невероятно.

Разделих се с Джудит и нейната гувернантка и заведох Джордж в Синята стая, за да подремне… разбира се, след като го нахраних. Белинда донесе останалите от закуска бекон и пушена херинга. След малко териерът захърка, дори преди да бе заспал напълно.

Слязох за обяд. Надявах се, че другите се бяха нахранили поне преди един час. Все още нямах желание да ги виждам, освен Амилия. Разтрих рамото си. Започваше да ме боли, и не само то, ами и ребрата. Поне не си бях счупила нищо. Синините щяха да минат скоро.

Нямах късмет. В малката трапезария заварих не Амилия, а Джон и Лорънс. Кимнах им и се обърнах към съпруга си:

— Тази сутрин с Амилия посетихме конюшните. Те са чудесни. Ръкър ми се стори компетентен, а и работата с конете очевидно му доставя удоволствие. Ще може ли да яздя Малката Бес?

— Вече бях решил да ти я дам като сватбен подарък.

Едва не скочих от мястото си, за да го прегърна, както бях правила толкова пъти с дядо, когато ми бе поднасял някоя прекрасна изненада.

— Благодаря — отвърнах аз, както подобава на една графиня Девбридж, образец на спокойствие и благоприличие. — Много мило от твоя страна, Лорънс.

Той наклони глава и рече:

— Радвам се, че Малката Бес ти харесва толкова много. Ръкър смята, и понякога и аз съм съгласен с него, че фермата за развъждане на коне в Уексфорд непрекъснато отглежда великолепни екземпляри. Джон ми каза, че когато отишъл в конюшнята тази сутрин, те заварил край Темпест.

— Да.

Това бе всичко, което казах. Сложих в чинията си няколко тънко нарязани парчета шунка и извадих топла кифличка от покритото с кърпа панерче за хляб.

— Тя знае, че ще съжалява, ако язди Темпест, — обади се Джон и се обърна към мен: — Пази Малката Бес от него. Той желае тази кобила. И то много.

— Ще я пазя колкото се може по-далеч от коня ти, Джон.

— Как се чувстваш, Анди?

Не желаех да мисля за това и още по-малко — да говоря. Но съпругът ми изглеждаше разтревожен, така че нямаше как да не отговоря.

— Понаболява ме тук-там. Общо взето, нищо обезпокояващо.

— Когато отидох при нея веднага след като падна, тя ме помисли за ангел — обясни Джон на чичо си.

— Напълно логично заключение, тъй като ти беше причината да падна.

Гъстите му тъмни вежди се повдигнаха.

— Доколкото си спомням бях на цели пет метра от теб, когато ти падна от стълбите.

— Когато отвори входната врата, слънцето грееше под такъв ъгъл, че да излее всичката ослепително бяла светлина на небето в Старата зала и по-точно — върху лицето ми.

— Значи това е било — отговори той. — Тогава не можах да разбера всичко, което мърмореше.

— Въпреки това, скъпа — додаде спокойно графът, като погледна многозначително към недокоснатото съдържание на чинията ми, — през следващите няколко дни трябва да се грижиш повече за себе си.

Отхапах голямо парче от хлебчето си.

— Къде е Амилия?

— Имам натрапчивото усещане, чичо, че съпругата ти обича да гледа нещата право в лицето; никакви колебания не минават пред нея.

— Амилия все още спи, Анди. Изглежда спокойна, потънала в дълбок сън. Томас е при нея. Много е притеснен, макар да няма причина за тревоги.

Погледнах и двамата право в очите.

— Мисля, че трябва да я събудим. Ако не успеем, надявам се, че в района все ще се намери един способен лекар. Положението не е естествено и двамата го знаете много добре. Защо тогава се преструвате?

Племенник и чичо се спогледаха.

Поставих внимателно салфетката си до чинията и се изправих.

— Отивам да видя Амилия. После ще пояздя Малката Бес. Ще взема Джордж с мен. Той трябва да научи околностите.

— Аз ще те придружа — заяви Джон и стана.

Погледнах съпруга си, но той бе свел поглед към чинията си. Какво ставаше тук?

Амилия продължаваше да спи. Приближих се до Томас и го бутнах встрани. Наведох се над младата жена, стиснах я за раменете и започнах да я раздрусвам.

— Какво правиш? Престани, може да я нараниш.

Продължих да я разтърсвам, дори я ударих лекичко няколко пъти по лицето. За мое огромно облекчение тя отвори очи. Видях усилията й да се фокусира върху лицето ми.

— Анди?

— Да, Амилия. Томас и Джон също са тук. Събуди се. Крайно време е.

Погледът й просветна. Помогнах й да седне.

— Какво е станало? Защо сте тук всички? Колко е часът?

— Ти спиш — ако желаеш да го наречем така — в продължение на повече от три часа. Наближава два следобед.

Томас прокара длани под ръцете ми и ме вдигна от леглото на съпругата си. Зае мястото ми и допря веднага длан до челото й.

— Боли ли те главата, скъпа? Приготвил съм ти сместа, която ти ми даде миналия вторник и която облекчи с голям успех главоболието ми.

— Не, Томас, чувствам се добре.

— Помниш ли като излязохме от Черната стая, Амилия?

— Да, разбира се. И какво?

— Движехме се по коридора на западното крило, когато ти спря внезапно и погледна към отворената врата. Каза нещо от рода на това, че подобно нещо било странно и влезе да погледнеш вътре. Спомняш ли си го?

Тя мълча в продължение на най-малко една минути. Усетих как ледени тръпки преминават по тялото ми, докато я наблюдавах. Бях ужасена. Нещо не беше наред. Какво се бе случило в онази празна стая?

— Онова, което си спомням, Анди, — промълви най-сетне тя, — е, че говорихме за баща ми, за призраци и феномени от други светове и тогава… Сведе поглед към белите си ръце. Томас я погали по раменете и я привлече в обятията си. Изгледа ме неодобрително. В този момент младата жена се отдръпна от съпруга си. — Не, не помня нищо повече, Анди. Просто няма нищо друго.

Поех си дълбоко въздух и рекох:

— Няма обяснение. Амилия не си спомня нищо. Според мен тук си имаме работа с призрак.

— Глупости! — възкликна Джон.

Това бяха първите произнесени от него думи, откакто бяхме влезли в стаята на снаха му.

— Ти нямаш представа за какво става дума, Джон — обърнах се към него аз. — Ти не беше там.

— От дванайсетгодишната си възраст не съм видял, чул или усетил нищо в тази къща, което поне да напомня за призраци. Забрави за тази версия.

— Добре тогава, а как ще обясниш случилото се с Амилия?

— Не мога, но това не означава, че няма правдоподобно обяснение.

Върнах вниманието си към младата жена, която се бе облегнала на Томас. Той прекарваше леко пръсти през косите й.

— Амилия, мисля, че е най-добре да пишеш на баща си. Според мен той трябва да посети Девбридж Манър и да потърси привидението, което те привлече в онази стая. Смяташ ли, че ще дойде?

— О, да. Ако му напиша какво се е случило, буквално ще долети тук.

— Виж, Анди — обади се Томас. — Ти не знаеш нищо. Тук, разбира се, има призраци, те обитават всички стари къщи. Нашите призраци обаче никога не афишират присъствието си. Ако в онази стая е имало привидение, то не направило нищо лошо на Амилия, просто я е приспало. А тя имаше нужда от сън след снощи, когато се изтощи доста.

— Защо се е изтощила снощи?

Той се изчерви силно и аз си припомних коментарите по време на закуска. Поклатих глава.

— Няма значение. Амилия, друг път случвало ли ти се е нещо подобно, откакто живееш в Девбридж Манър?

— Не — отвърна тя, — беше за първи път. Но не разбираш ли, Анди, Даже нямам представа дали е станало нещо. Може би просто изведнъж ми се е приспало неудържимо и точно така съм и направила.

— На пода насред някаква празна стая? Чуйте ме всички. Кой може да твърди, че случилото се с Амилия няма да се повтори? Ами ако следващия път не е само това? Ами ако заспи и не се събуди повече? Все трябва да има някакви отговори. И ние трябва да ги открием.

— Тази работа не ми харесва — заяви Джон. — Както не ми харесва и да свеждаме всичко до действия на някакъв мъртъв дух.

Обърнах се към него.

— В такъв случай дай някакво друго обяснение. Ако единственото, което можеш да направиш, е да намираш грешки на другите, от теб няма да има голяма полза.