— Колко странно — промълви Джудит.

След това падна на колене и, забравила за мен, протегна малката си бяла ръка към Джордж.

Той подуши учтиво пръстите й и направи още една крачка към нея. Момичето се обърна към мен.

— Мога ли да хвърля пръчката му?

— Разбира се, ако желаеш.

Захвърли пръчката колкото можа по-далеч. Беше силна — пръчката се удари в далечната стена на градината.

Териерът затанцува на задните си лапи и се спусна натам.

Джудит скочи на крака и го аплодира. Нещо в нея ми се струваше познато, но не можех да определя какво.

— Често ли идваш в Девбридж Манър?

Тя се обърна към мен. В същия момент Джордж се блъсна в нея с пръчката в уста. Тя падна, като се смееше; роклята й се изцапа, но това очевидно не я притесни. Явно си прекарваше добре. Не проговорих, докато тя гали дълго кучето, което след това се приближи до един храст.

— Ходила ли си някога в Лондон? — попитах аз.

— О, не. Татко казва, че ще отида в Лондон, когато съм готова да си намеря съпруг. Не мога да си представя да пътувам донякъде, само за да си намеря съпруг. Съпрузите са просто момчета, които са пораснали. А нали знаете, момчетата са същински дяволи. Мислите ли, че това се променя?

— Вероятно не. На кого си дошла на гости тук?

— На никой не съм дошла на гости — заяви тя, като ме изгледа. — Аз живея тук.

Нямах представа какво става в тази къща.

— Коя е майка ти?

Джудит се изправи и седна до мен на пейката. Започна да четка с длан полепналите по роклята си пръст и трева. Тя определено не беше слугинско дете. Не говореше с тежкия йоркширски акцент, а дрехите й бяха от изключително качество. Роклята й бе в тъмен жълт цвят, ръкавите и деколтето — обрамчени с фина дантела.

Зачаках, без да кажа нищо.

Най-сетне детето отговори:

— Мама е отишла на небето, когато съм се родила.

— Съжалявам.

Но не отвърнах поглед от красивото личице, едно истински открито личице. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Няма нищо. Аз не си я спомням. Била съм току-що родена и нямам представа как е изглеждала.

— А кой е татко ти?

Този път момичето ме изгледа така, сякаш бях наистина малоумна.

— Граф Девбридж.

Едва не паднах от пейката.

Да не би това да бе извънбрачно дете на Лорънс? Съпругата му бе починала години преди появата на Джудит на тази земя.

— Не искам да прозвучи неучтиво — додаде тя с отчетлив, макар и тих глас, — но как е възможно да сте графиня Девбридж? Чух снощи татко да обяснява на мис Гилбанк, че сте дошла, но не очаквах да сте толкова млада. Предположих, че ще бъдете по-скоро на възрастта на татко, а вие сте по-млада и от братовчедите ми Томас и Джон. По-млада сте и от Амилия.

Какво можех да отговоря? Как можех да попитам едно малко момиче дали е незаконно дете? Реших да направя един дипломатичен опит.

— Джудит, коя точно е майка ти?

— Съпругата на татко, разбира се.

Бях толкова изумена, че стоях неподвижно и наблюдавах Джордж, който се запъти да души шестия си поред храст. Все още не бе решил къде да се облекчи. Беше много особено куче.

Защо Лорънс не бе счел за нужно да ме уведоми, че съм всъщност третата му съпруга, че е имало втора графиня Девбридж? „Две мъртви съпруги“ — помислих си аз.

— Мис Гилбанк казва, че татко обичал мама повече от която и да било друга дама. Предполагам, че включва и теб, Анди, което е наистина лошо. Но ти си съвсем млада, така че това няма кой знае какво значение, нали? — Трябва да съм кимнала, тъй като тя продължи: — Но не мога да разбера. Защо татко се е оженил за теб, след като все още обича толкова мама? Та ти си по-млада и от мис Гилбанк.

— Татко ти се ожени за мен, защото Джордж е мое куче, а той обожава Джордж. Ти не го ли харесваш? Погледни го само, как души всички храсти в градината, преди да направи избора си. Да се обзаложим ли кой храст ще избере най-накрая?

— Ще избере рододендрона — заяви Джудит без капчица колебание. — Имам един шилинг. Залагам го.

Мислех си, че залогът ще бъде по-скоро някоя ябълка или портокал. Но тя вече протегна към мен ръчичката си.

— Приемам — отвърнах аз и се ръкувах с нея.

Вперихме мълчаливо погледи в териера, който душеше наляво-надясно. Най-накрая той спря пред единствения рододендрон и вдигна крак.

Въздъхнах.

— Как успя да отгатнеш, че ще избере точно рододендрона? Ако бяха десетина, има някаква логика, тъй като тогава просто се залага на по-голямата вероятност. Но в цялата градина има само един-единствен рододендрон.

В този момент се чу женски глас.

— Джудит? Къде си, дете? Време е за урока ти по география. О, Боже, кое е това грозно куче, препикаващо рододендрона?

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

— Не е грозно — обадих се аз, готова да защитавам кучето си до смърт.

Пред мен стоеше млада, стройна жена с ненатрапчива хубост, с тъмнокестеняви коси и тъмнокафяви очи. Беше облечена спретнато в светлосиня вълнена рокля. Вероятно беше на двайсет и пет години, не повече. Острата й брадичка, изненадващо, беше доста привлекателна.

Тя се поклони очарователно.

— Миледи.

— Мис Гилбанк, току-що спечелих един шилинг от Анди.

По всичко личеше, че мис Гилбанк знаеше всичко за мен. За разлика от момичето тя не се изненада изобщо, че бях само на двайсет и една години. Кимна отривисто към Джордж.

— Не съм свикнала с кучета. Не исках да го обиждам. Сега, като се замисля, виждам, че той наистина има благороден вид. — Обърна се към Джудит: — Какви са тези приказки за някакъв шилинг?

— Обзаложихме се — отвърнах аз, изпълнена с подозрението, че току-що бях участвала в покваряването на една невинна душа.

Вместо да ме погледне обвинително или неодобрително, младата жена само поклати глава и въздъхна.

— Миледи, това дете е спечелило поне пет лири от мен през последните години. Не се обзалагайте с нея, ако искате да останете платежоспособна. Тя е голяма късметлийка. Освен това подозирам, че мами по малко, макар на човек да му е трудно да го повярва, като види прелестното й личице.

— Започвам да мисля, че е талант, мис Гилбанк — рече Джудит. — Ще трябва да попитам татко дали той си пада по комара.

— Пада си, но не си го позволява много често — отвърна младата жена.

— Аз предложих да се обзаложим — обадих се, защото винаги се бях обзалагала за всяко нещо, което ми дойде наум.

Обикновено залозите печелеше дядо, но имаше и изключения. Той самият бе комарджия по душа, но винаги твърдеше:

— Ако залагаш повече от това, което можеш да си позволиш да загубиш, значи заслужаваш да бъдеш застрелян.

Дядо не беше от хората, които понасят да се вършат глупости. Според някои той имаше прекалено закостенели схващания. Това бе така, но тъй като аз споделях почти всичките му вярвания и мнения, смятах осмелилите се да го критикуват за глупаци.

Запомних завинаги думите му за залагането. Бях чувала доста истории за мъже, проиграли домовете си, наследството, дори конете и хрътките, и повечето от тях се бяха застреляли. А една жена пък се застреляла, защото изгубила всичките си бижута и съпругът й отказал да й купи нови.

— Мис Гилбанк, — обърна се към гувернантката си момичето, — това е новата съпруга на татко, Анди. Струва ми се, че е много млада, за да се омъжва за татко. Тя обаче обясни, че татко обожавал Джордж и в такъв случай всичко става ясно.

— Здравейте — казах аз и протегнах ръка.

Мис Гилбанк погледна объркано подадената ръка и най-сетне я пое. Нима мислеше, че ще се отнасям към нея като към слугиня?

— Добре дошли в Девбридж Манър, миледи. Надявам се, че Джудит все още не е разнищила всички ни пред вас.

— О, не. Тя игра почти през цялото време с Джордж.

— Джордж не е грозен, мис Гилбанк — обади се момичето. — Може би ще трябва да си сложите очилата, за да го видите по-добре.

Гувернантката погледна към териера, който, след като приключи работата си при рододендрона, тръгна щастливо към нас, които според него бяхме тук единствено за негово удоволствие. Хвана пръчката с уста и я размаха пред очите ни.

Джудит веднага отиде да играе с него. Мис Гилбанк се усмихна и каза:

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с вас. Негово височество поговори за момент с мен снощи. Той ми се струва много щастлив.

Седнах отново на пейката и я подканих с жест да направи същото. Започнах без предисловия, достатъчно тихо, за да не ни чуе детето:

— Нямах представа, че графът е имал втора съпруга и момиченце от брака си с нея.

Красивите й извити вежди се вдигнаха нагоре.

— О, Боже, сигурно е истински шок за вас да научите по този начин такова нещо. Много съжалявам.

— Фактът, че съпругът ми е решил да не ми казва, не е ваша грешка, мис Гилбанк. Изглежда просто мисля на глас. Само не разбирам защо не ми е казал.

— Може би държи на вас толкова много, че се е страхувал да не ви изгуби.

Звучеше много романтично, но не ми се струваше правдоподобно.

Лорънс бе постъпил така поради друга причина, макар да нямах представа каква точно. Усмихнах се на мис Гилбанк и попитах:

— Защо не вечеряхте снощи?

— Аз не се храня със семейството — отвърна безизразно тя, без да изпуска от очи Джудит.

— Снощи си прекарахме много добре. Може би ще ви бъде приятно. Не мога да си представя, че ви е кой знае колко забавно да се храните сама.

— Не, не е, но вече свикнах. — Усмихна ми се криво, при което се показаха двата й предни зъба, които се застъпваха малко. Ефектът беше очарователен. — Гувернантката е странно същество, нито риба, нито рак. И Брантли, и мисис Редбрест са ми много приятни, но те биха получили удар при мисълта да вечерям с прислугата.

— Ще бъдете ли така мила да се присъедините към нас тази вечер, мис Гилбанк?

— Благодаря, миледи. За мен ще бъде щастие. — Погледна отново към Джудит, която се стараеше да измъкне пръчката от стиснатите челюсти на Джордж. Той се дърпаше и ръмжеше, забил задните си лапи в земята за по-голяма устойчивост. Това обаче не му помогна. Момичето просто му разтвори челюстите и взе пръчката. Усмихнах се на мис Гилбанк и тя добави: — Имам само една хубава рокля. И тя е ушита според модните тенденции отпреди пет години.