— Негово височество я доведе само преди три месеца — обясни Ръкър, главният коняр, като я чешеше по ушите.

„Значи — помислих си аз, — не беше купил Малката Бес за мен.“ Колко жалко.

— Защо не попитате негово височество? — додаде той, като започна да реше дългата й сребристосива грива.

— Така и ще направя, Ръкър. Довиждане, Малка Бес.

— Можеш да попиташ чичо Лорънс на обяд. Той така и не обясни защо я е купил, а и никой не попита. Само конярите са я яздили, никой друг.

— Той не я е купил за мен — отвърнах аз. — Тогава даже не ме познаваше.

— Ще видим. А сега, Анди, искам да те заведа в Черната стая, където според легендата някаква отдавнашна графиня Девбридж намушкала с нож любовника си.

Усетих неестествения студ на малкото помещение в момента, в който Амилия отключи и отвори широко вратата. Вътре нямаше нищо друго, освен тесен одър, а дървеният под не бе застлан даже с чердже. Стените бяха боядисани в черно. Единственият прозорец бе покрит с тъмна завеса. Не можах да определя точно какъв цвят, но достатъчно близко до черното, за да ме накара да настръхна. Спътницата ми вдигна високо свещника в ръката си.

— Тук е като в кладенец — рекох аз и отстъпих обратно към вратата. — Не искам да стоя вътре. Действа ми депресиращо. Събужда мрачни предчувствия и опъва нервите.

— Хайде де, не бъди страхливка. Няма нищо. Иска ми се тук да имаше нещо странно, заради баща ми, но никога не съм забелязвала нищо необичайно в тази стая, освен че някой смахнат й е боядисал стените в черно. Дали някоя от предишните графини наистина е наръгала любовника си? Неприятно ми е да го призная, но наистина би излязла чудесна история. Не, това е просто едно малко черно помещение. Аз самата бих накарала да го боядисат в бяло и да сложат хубаво дантелено перде на прозореца. Какво мислиш?

— Нещо не е наред тук. И то никак. Не го ли усещаш, Амилия?

Стоях доста далеч зад нея; вече се намирах само на две крачки от вратата. Тя стоеше в средата на стаята, вдигнала високо свещника, така че светлината на свещите осветяваше всички черни ъгли.

— Какво да усетя?

— Студа. Неестествения студ. Лепкаво-влажен студ. От него кожата настръхва и сърцето спира. Нещо не е наред.

Амилия тръгна към мен, ококорена, наклонила леко глава на една страна.

— Какво искаш да кажеш? О, да, знам, че баща ми говори за наличието в някои стаи на определено място, където хората потреперват от внезапния и необясним студ. Аз обаче не чувствам нищо.

— Аз пък чувствам — заявих и побързах да изляза заднишком. — Не знам дали някоя графиня е убила тук любовника си, но определено има нещо, Амилия, нещо злонамерено и студено, и по-черно от тези стени.

Моята събеседница поклати глава, дори се усмихна, докато затваряше и заключваше вратата. Очевидно не ми вярваше, но това нямаше значение. И аз самата не желаех да си вярвам.

— Баща ти влизал ли е в тази стая?

— Не, татко все още не ме е посещавал тук. С Томас сме женени малко по-малко от година. Татко сигурно щеше да дойде с нас и да прекара множество часове в изследване на всяко едно помещение в къщата, но през последната година майка ми беше непрестанно болна. Сега вече е добре. Много ми се иска да дойдат да ни навестят.

Нямах търпение да се отдалеча колкото се може по-скоро от тази ужасна стая, така че Амилия трябваше да подтичва след мен.

— От какво беше болна майка ти? — попитах аз, когато прекосихме половината коридор.

Тя не ми отговори. Обърнах се и видях, че беше спряла и се взираше в някаква открехната около петнайсетина сантиметра врата. През нея в коридора нахлуваше ярко петно слънчева светлина.

— Колко странно — промълви тя и влезе в стаята. — Само за момент, Анди.

Спрях на свой ред, поклатих глава и се приготвих да я последвам, когато внезапно вратата се затръшна пред мен.

Защо го бе направила?

— Амилия? Отвори вратата. Какво правиш там вътре? Амилия, отговори ми.

Чух я как извика.

— Амилия! — Блъснах с рамо вратата, но тя не помръдна. Не можех да отворя, тъй като беше заключено. Изпитах неистов ужас, от който за момент изгубих способността да мисля. — Амилия, отивам да потърся помощ.

Широкият коридор на западното крило не беше съвсем тъмен, но все пак беше достатъчно мрачен, защото всички водещи към него врати бяха затворени, а той самият нямаше нито един прозорец. На всяка крачка се движеха сенки, които сякаш идваха към мен с намерението да ме погълнат.

— Престани, глупачке! — извиках на себе си аз, като си поемах с усилие въздух.

Най-сетне стигнах масивното централно стълбище и хукнах надолу. Веднъж за малко не паднах, но се хванах за перилата и се задържах.

— Лорънс, Джон! Помощ! Елате тук, веднага!

Нямаше никой. В тази къща живееха десетки хора. Извиках още веднъж, колкото можех по-силно. Нямах представа колко силни бяха в действителност виковете ми, тъй като сърцето ми биеше по-силно от гръмотевици.

Почти бях стигнала долу, когато внезапно някой отвори двете крила на огромната входна врата така стремително, че те се блъснаха в стените на Старата зала. Нахлу ослепителна светлина, по-силна, отколкото бях в състояние да си представя, всепроникваща бяла светлина, която изпълни дори най-тъмните ъгълчета, докосна старите брони край задната стена, изпълни всичко с непоносима, болезнена белота. Изпищях и се строполих с главата надолу по последните три-четири стъпала.

Трябва да си бях разбила главата; всичко ми се виждаше размазано и като през мъгла, но не ми пукаше. Чух над себе си мъжки глас, който повтаряше отново и отново името ми.

Успях да отворя очи и да го погледна. Той като че ли плуваше над мен. Стори ми се съвсем черен, макар да се намираше насред цялата тази ослепителна белота. И тогава разбрах. Бях мъртва.

Слава Богу, че се бях добрала до Рая.

— Ти ангел ли си?

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Ангелът премигна, това поне го видях съвсем ясно. Невероятно черните му очи премигнаха още веднъж. Той ме привлече към гърдите си, толкова близко, че усещах топлия му дъх върху челото си.

— Може би — отвърна с не по-малко мрачен глас той.

— Да не би да съм се объркала? Да не би да не съм в Рая, а в Ада? Ти си толкова тъмен, дори гласът ти, като държаните дълго в тайна грехове. Да не си някой от ангелите на дявола? Дядо винаги казваше, че не само Господ, ами и дяволът си има ангели. Ти такъв ли си? Очите ти са почти черни. Как понасяш цялата тази светлина?

— Не е чак толкова силна. А сега замълчи.

— Все едно, че небето се разцепи и от него рукнаха всевъзможни неща. Прекалено много е за мен, наистина, прекалено много. Не разбирам нищо от това, което става.

И затворих отново очи. Мозъкът ми като че ли се изпразни, но дълбоко в себе си не исках да бъда нито в Рая, нито в Ада. Не исках никакъв ангел край себе си, а ако на всичкото отгоре се окажеше, че е един от дяволските ангели, тогава ме очакваха сериозни неприятности. Опитах да си припомня най-големите грехове, но успях да се сетя само за случая, когато бях откраднала един шилинг от бюрото на викария. Тогава бях на седем години.

— Не искам да умирам — заявих аз пред тъмното лице, което като че ли ту се губеше в нещо като мъгла, ту се появяваше отново пред носа ми. — Искам да остана тук, в Йоркшир, и да яздя Темпест.

— Можеш да правиш само първото, не и второто.

Той ме вдигна с лекота и си дадох сметка, че този ангел бе много силен. Обърна се и невероятната бяла светлина падна с пълна сила върху лицето ми.

След малко намаля значително.

— Искам и двете — заявих аз, сгушила лице в рамото му.

— Обещавам, че си все още в Йоркшир. Но няма да яздиш Темпест. Ако опиташ, ще те напердаша. А сега стой мирно.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. В този момент внезапно разбрах, че това е Джон, и страхът избликна, мощен и непреодолим. Мразех това усещане. Просто не знаех как да се справя с него.

— Точно така — обади се той; гласът му беше спокоен и дълбок. — Не се съпротивлявай. Знам, че се страхуваш от мен. Нямам представа защо, но може би ще ми го обясниш скоро. Имай ми доверие, Анди. Няма да ти сторя нищо лошо.

Усещах ударите на сърцето му в бузата си. Бяха силни, стабилни, леко ускорени. Беше си човек, никакъв ангел. Отворих очи и погледнах нагоре, към брадичката му. Изпълнена с несигурност, попитах с леко дрезгав глас:

— Къде отиваме? Защо просто не ме отнесеш на крилете си?

— Не съм никакъв ангел. И нямам криле. Аз съм проклетия ти племенник. Бузата ти се намира до сърцето ми. Не можеш ли да усетиш ударите на човешкото сърце? Не, не казвай нищо. Мълчи, все още не си дошла напълно на себе си.

— Добре — отвърнах аз, затворих очи и просто се отпуснах.

Страхът отмина и това определено беше приятно усещане. Не мисля, че бях в безсъзнание, но всеки, който се бе озовал в този момент край мен, си го бе помислил. Чувах толкова много гласове, и всички те говореха едновременно. „Амилия“ — сетих се ненадейно аз. Трябваше да им съобщя, че Амилия бе заключена в една стая на втория етаж.

Наложих си да отворя очи, почувствах пробождаща болка зад дясното ухо и казах:

— Джон, моля те, тичах, за да потърся помощ. Трябва да помогнеш на Амилия.

Томас почти скочи отгоре ми.

— Какво? Какви са тези приказки за Амилия?

Концентрирах вниманието си върху внезапно пребледнялото му лице.

— Западното крило — прошепнах аз, — една стая приблизително в средата на коридора, от дясната страна. Беше отворена и Амилия видимо се изненада от този факт. Влезе вътре. Понечих да я последвам, но вратата се затръшна в лицето ми. Не успях да я отвори или разбия. Амилия извика. Не знам защо. Аз съм добре. Вървете за Амилия. Моля ви, нямам представа какво е станало с нея.

И се прегънах на две. Разбрах, че все още съм част от тази земя, тъй като болката нарастваше. Затворих очи и я оставих да ме повлича все по-дълбоко и по-дълбоко, докато най-накрая успях да се освободя от нея и да се плъзна в красив, дълбок мрак.