Катрин Каултър - Контесата

— Масажирах гърдите му, докато пулсът му се забави — допълни сериозно Амилия, изпълнена със загриженост. — Трябва да призная, че за момент се изплаших.

Джон повдигна черните си вежди и погледна към Томас.

— Какво си правил в два часа сутринта, че да си ускориш пулса?

Младият мъж се изчерви силно, от шалчето около врата си до косата на челото.

— О! — додаде Джон, като приветства брат си с махване на ножа. — Ако пулсът ти не се беше ускорил, Томас, значи не си е заслужавало усилията. Напълно нормално е, повярвай ми.

— Точно това му казах и аз — заяви Амилия; тонът й беше гладен като двете препечени филийки, които сложи в чинията си.

Аз давах парченца бекон на Джордж, който, слава Богу, се държеше прилично. Седеше между нас с Джон. Бях навела глава, насочила вниманието си към териера, който дъвчеше бекона. Знаех за какво говореха. Не бях глупава. Но не можех да повярвам, че обсъждат такива неща на масата по време на закуска.

Лорънс се изкашля и ме докосна леко по рамото.

— А, ето я и мис Крислок. Добре дошла, скъпа. Мога ли да ви сервирам яйца с пушена херинга?

Не бях очаквала да я видя преди следобеда.

— Да, Мили, ела да се присъединиш към нас.

Тя се настани; моментално пред нея бе поставена чаша чай и всички й бяха представени. После графът се обърна към всички присъстващи:

— Познато ли ви е името Оливър Уилтън?

— Да — отвърна Амилия. — Той беше херцог Бротън. Баща ми го познава; твърди, че бил старо изкопаемо с великолепен мозък. Струва ми се, че почина неотдавна.

— Да, точно така. Всъщност, той беше дядото на Анди. Първият й братовчед, Питър Уилтън, наследи херцогството. Той стана седмият херцог Бротън. Той е внук на покойния херцог. Питър и Анди са отгледани заедно като малки, тъй като родителите на Питър са били убити в детството му.

— Всъщност — обадих се аз, като опитах да се усмихна на всички, — с Питър сме по-скоро като брат и сестра, отколкото първи братовчеди, и се отнасяме като такива един към друг, откакто се помня.

— Какво е твоето име тогава, Анди? — попита Томас, докато оглеждаше съсредоточено глинения съд с масло край лакътя си.

Да не би в маслото да бе влязла някаква буболечка? Най-сетне го бутна встрани и се вторачи в кайсиевия конфитюр, който беше неописуемо вкусен.

Отговорих, като продължавах да давам на Джордж парченца бекон.

— Когато отидох да живея при дядо, той възнамеряваше да ме осинови и да ми даде своето име, но майка ми го помоли да не го прави и така все още нося бащиното си име. Аз съм Андрея Джеймсън.

— Андрея Джеймсън Линдхърст — додаде Лорънс. — Внучка на Оливър Уилтън, единствено дете на дъщеря му Оливия, кръстена на него самия.

— Какво нещо, и двамата с братовчед ти да останете сираци на такава ранна възраст — промълви Амилия. — Не, скъпи, по-добре си вземи от бърканите яйца в този поднос. Те са по-запържени и следователно има по-малка опасност да получиш стомашно неразположение.

Томас кимна, усмихна й се и си сипа цяла планина от по-твърдите бъркани яйца.

Джордж излая.

Джон сведе поглед към милата му космата муцунка и рече:

— Джордж, толкова си разглезен, че вече очаквам да поискаш да ми седнеш в скута и да се храниш от чинията ми.

— Никога не съм смятала — обади се тихо мис Крислок, — че е редно животното да се допуска в стаята, където има храна. Но когато видях Джордж, бях толкова запленена, че сега съм готова даже да му дам сутрин да пие от какаото ми. Той е един истински малък деспот.

Моят безкрайно толерантен съпруг от четири дни се засмя.

Трийсет минути по-късно бях отново в Синята стая и смених меките си чехли от ярешка кожа с боти за разходка. Беше прекрасно утро и Амилия бе готова да изследва с мен местността.

Започнах да развързвам панделите около глезените си, като си подсвирквах. Внезапен блясък ме накара да премигна. Завъртях глава под същия ъгъл и последва нов ослепителен блясък. Този път продължителен, тъй като останах в това положение. Наклоних въпросително глава и, както бях с чехъл на единия крак и обувка — на другия, тръгнах към прозорците.

Те гледаха на изток. Утринната светлина беше ярка. Отворих един от широките прозорци и погледнах навън. Видях как момчетата, с дълги тояги в ръце, отвеждат кравите на паша. Чух как някакви градинари обсъждаха точно под прозореца розите от долната градина. В този момент на вратата се почука.

Обърнах се, почувствах опъване и шум от разкъсан плат. Ръкавът ми се бе закачил за нащърбено парче метал, прикачено за външната страна на прозоречната рамка. Внимателно го откачих оттам.

— Какво е това пък сега? — възкликнах на глас аз.

Джордж помръдна уши, но не стана от мекия килим пред камината. Вгледах се. Беше малко, остро парче метал, забито в някакво овална дупка. Дупки? В прозоречна рамка? Вперих внимателно поглед и установих, че има още няколко подобни дупки, разположени на еднакво разстояние една от друга отвън на дограмата.

На вратата се почука отново.

— Влез — провикнах се аз.

Беше Амилия.

— Само се преобувам — усмихнах й се аз. — Ще се срещнем на входната врата.

В мига, в който тя излезе, аз се върнах до редицата прозорци и започнах да изучавам дупките.

Едва не паднах, когато установих какво означават тези така добре подредени дупки.

На този прозорец е имало решетки. Погледнах нагоре и видях подобна редица от дупки на горната част на прозоречната рамка.

— О, Божичко — промълвих аз и разтърках настръхналата кожа на ръцете си.

Сърцето ми се разтупка притеснено. Никой от тях не смяташе, че трябва да ми бъде дадена Синята стая. И аз се бях учудила защо.

На тези прозорци някога е имало решетки. Кой ли е бил затворен тук? Преди колко време се бе случило това? Може би някой луд чичо от миналия век, помислих си аз и погледнах към териера, който продължаваше да дреме, поставил главичка върху предните си лапички.

Отворих един след друг всички прозорци, само за да установя, че положението и при тях бе съвсем същото. По някое време от съществуването им всички те бяха имали решетки.

Потреперих, но не от нахлуващия в стаята хладен въздух, а от направеното откритие. Не виждах смисъл някой да държи като в затвор свой луд роднина в тази красива стая.

Разбира се, имаше си и убедително обяснение. Просто работата не беше свързана с бродещи призраци или феномени от други светове, освен ако обитателят на помещението не бе полудял именно от ужас заради въпросните духове.

О, ама че глупости. На кой му пукаше, дали е имало или е нямало решетки? За Бога, тази къща бе построена преди почти четиристотин години. Вероятно по пода й имаше не едно древно кърваво петно. Всяка една от нейните стаи познаваше смъртта във всичките й форми.

Тези проклети решетки трябва да са били тук преди много време. Те нямаха нищо общо с мен. Въпреки това бях заинтригувана. Щях да попитам Лорънс още първия път, когато останехме сами. Затворих бавно прозорците.

Завързах бавно ботите, като на всеки няколко секунди поглеждах отново нагоре към прозорците и си представях редичките от дупки, черните решетки на разстояние не повече от петнайсет сантиметра една от друга, дори някакъв неопределен образ, стиснал отчаяно с длани тези решетки, който крещеше в нощта молбата си да бъде освободен.

Оставих Джордж да смели спейки изядения бекон и слязох долу, за да се срещна с Амилия.