Катрин Каултър - Контесата

След по-малко от десет минути се появи много хубаво запъхтяно момиче, което носеше голямо ведро с гореща вода.

— За банята ви, миледи — обяви то и опита да се поклони, докато държи ведрото, което стигаше приблизително до половината й височина.

— Божичко, няма ли лакей?

— Не ми е нужен лакей — отвърна задъхано девойчето. — Това ми е работата и аз мога да я върша. Ще видите, миледи.

— Виждам — усмихнах се аз на тази проява на независимост. — Коя си ти?

Момичето остави ведрото и постоя малко неподвижно, докато възстанови нормалното си дишане.

— Аз съм Белинда. По принцип съм лична камериерка на мисис Томас, когато Стела не е в настроение, което се случва доста често напоследък, тъй като наскоро тя престана да разговаря с касапина на Девбридж Аштън, нашето село, което е само на една миля източно.

Погледнах я впечатлена.

— И защо Стела престана да говори с касапина?

— Е, аз, естествено, не си падам по клюките — промълви тя и пристъпи по-наблизо, — но вие сте новата господарка на къщата и би трябвало да знаете за този човек; както подочула Стела, той се срещал с мисис Грейсток, особа с разпуснати нрави, която живее в очарователна къщичка край селото.

— О! Това обяснява всичко. Радвам се, че се запознах с теб, Белинда. Ще ти бъда благодарна, ако излееш горещата вода.

— О, ще направя даже нещо повече — ще ви изтъркам гърба.

Никой никога не ми беше търкал гърба. Нито веднъж в живота.

— Звучи чудесно.

И наистина беше. Дори и не помислих да освободя Белинда. Бях оставила всичките си черни рокли в Лондон. Тя ми помогна да облека една рокля от мек сив муселин, настани ме пред тоалетката и се зае с косите ми.

— Ако беше вечер, щях да вплета панделки, но е сутрин и ние не искаме да накараме мисис Томас да се почувства неопрятна в сравнение с вас.

Когато станах, усетих как настроението ми се покачва, а Белинда заяви с най-искрен ентусиазъм:

— О, колко сте красива, миледи. Имате прекрасни коси — в червено и кафяво и всички отсенки помежду, и при това — къдрави.

Щях да я разцелувам за тези думи, ако в този момент не се беше върнал Брантли с Джордж.

— Мистър Джордж — информира ме икономът, — измина цялото разстояние до конюшните с Джаспър, млад лакей, изпълнен с огромна енергия и добра воля. Джаспър докладва за задоволително приключване на телесните функции на мистър Джордж.

— Благодаря — отвърнах аз.

Честно казано, бях забравила напълно за кучето си, когато Белинда бе прокарала меката гъба по гърба ми.

— Едва осем сутринта е, миледи — заяви момичето, като погледна към красивия стенен часовник. — Мисис Томас няма да слезе преди да е станало поне десет. Ще бъдат само господа, страхувам се, с изключение на мистър Томас. О, бедният трябва да бъде винаги безкрайно внимателен. Ще научите, че здравето на мистър Томас не е особено стабилно. Всички ние искаме да се движи бавно сутрин, за да се увери, че частите на тялото му функционират добре до една, преди да започне деня пълноценно. Искаме да запазим колкото се може по-здрав красивия си господар.

— Той наистина прилича на бог.

— Така е. Трудно е да не се зазяпаш в него — заяви Белинда. И додаде с абсолютна убеденост: — Ние няма да му позволим да се разболее. Всички сме нащрек.

С Джордж отидохме да видим мис Крислок; тя беше все още в леглото, прекрасната й черна коса, осеяна със сиво, бе събрана в дебела плитка, преметната през рамото й. Тя беше чудесна жена и ако майка ми беше останала жива, сега щеше да бъде приблизително на нейната възраст. Мис Крислок бе дошла при мен, когато се бях преселила в Диърфийлд Хол при дядо. Бях изключително привързана към нея.

— Днес трябва да позволиш на цялото семейство да се запознае с теб, Мили — казах аз, като се наведох, за да я целуна по гладката буза. — Предполагам, че не си спомняш онзи човек, Джон, когото срещах на три пъти?

— Разбира се, че си го спомням, скъпа. Ти се страхуваше от него, макар да не го казваше.

Как бе стигнала до този извод?

— О, не, не съм се страхувала. Наистина, Мили, работата бе там, че той беше прекалено директен, може би дори нетърпелив. — Поех си дълбоко въздух. — Джон е племенник и наследник на Лорънс. Оказа се, че живее тук.

— Божиите замисли са загадъчни, Анди — отвърна замислено тя, набърчила чело. — Наистина изключително загадъчни.

Не смятах да я питам какво иска да каже.

— И така, сега той ми е племенник, наистина донякъде странно, но несъмнено ще се научим да общуваме безпроблемно.

— Ще бъде интересно.

Тя не бе казала нито веднъж нищо нито за, нито против брака ми с Лорънс. Струва ми се, че аз пък не я бях попитала за мнението й, тъй като се страхувах да го направя.

Усмихнах й се и взех Джордж, който бе започнал да се отегчава и искаше внимание.

— Доста странно семейство, но като се замисля, никога не съм била в къща, която да не е странна, всяка по свой начин. Постройката е голяма и объркана; много и различни хора са я строили в продължение на години. Ще ти бъде интересно да я изследваш. Запозна ли се вече с мисис Редбрест, икономката?

— Да, Анди; много мила жена. Извор на информация. Ще започна огледа си днес следобед в нейната компания.

— Ще ти изпратя новата си камериерка, Белинда. Ще видиш, че е прелестна. Много е независима и може да ти разкаже всевъзможни истории за всички обитатели на имението.

— Внимавай, Анди — извика след мен мис Крислок.

„За какво?“ — запитах се аз.

Излязох от стаята й, последвана от Джордж. Тъй като крачетата му бяха много късички, той трябваше да слиза като подскача от стъпало на стъпало. Когато най-сетне се стовари на стария полиран дъбов под в Старата зала, вече се заливах от смях. Териерът отиде незабавно да подуши една от ризниците.

— Надявам се, че няма да я събори отгоре си — обади се Джон.

За мой безкраен ужас Джордж вдигна краче и се облекчи върху бронята.

— О, не, Джордж! Как можа?

Джон се смееше зад мен. В мига, в който чу гласа му, кучето забрави за рицаря. Този път обаче младият мъж само му се усмихна и заяви твърдо:

— Джордж, дръж се прилично. Знам, че ризницата бе непреодолимо изкушение. Поне се облекчи върху фламандска, а не върху английска броня. Но ще трябва да се научиш да се сдържаш.

Почувствах се ужасно смутена. Сведох поглед към животното; то съзерцаваше Джон с безпределно обожание, изписано върху малката му грозна муцунка, а перчемът му се мяташе нагоре-надолу.

— Не мога да повярвам, че направи това. Никога преди не си вършил подобно нещо. Държиш се като дивак, Джордж.

— Намирал ли се е друг път в такава близост до толкова много стари, миризливи и на път да ръждясат напълно брони?

— Не. Но Джаспър го изведе само преди час. Нямаше причина да постъпва така. О, Боже, какво да правя?

— Ще информирам Брантли, че фламандската броня трябва да бъде почистена. Не се притеснявай. Предполагам, че мисис Редбрест ще изнамери някаква рецепта за премахване на всякакви миризми. — Разроши козинката на териера. — Ако желаеш, Джордж, можеш да ни придружиш да източната трапезария.

— Той обича бекон.

— Да, помня, че ми го каза. Струва ми се, че чичо току-що отиде. Ти явно обичаш да ставаш рано.

— Да.

— Кой знае защо това не ме изненадва.

Когато влязохме в малката, очарователна кръгла източна трапезария с много прозорци, Лорънс стана веднага от мястото си.

— Добро утро, скъпа. Вярвам, че спа добре.

— Безкрайно добре. Инструктирах Джордж да ме събуди, ако решат да ни посетят духове от други светове. Но дори да са идвали, и двамата сме проспали визитата им.

— Не слушай Амилия. Тя е типична дъщеря на баща си и това означава, че вярва в призраци и странни феномени, които, естествено, не съществуват тук в Девбридж Манър, или където и да било другаде. — Обърна се към племенника си. — Ти идваш пръв, Джон. Радвам се. Предупредих Суонсън, че ще бъдем в кабинета точно в девет. Обучението ти започва.

В отговор Джон само кимна и се обърна към бюфета, където бяха наредени поне една дузина сребърни подноси с капаци. Присъединих се към него.

За видима изненада на графа, още щом двамата с Джон заехме на свой ред местата си, в стаята се появиха Амилия и Томас, хванати за ръце.

— Не се изкашлях нито веднъж, като отворих очи тази сутрин — обяви младият мъж и се усмихна ослепително. — Амилия реши, че съм достатъчно добре, за да сляза долу.

Изглеждаше толкова красив, че несъзнателно се вторачих в него, забравила във въздуха между устата и чинията си забодените на вилицата бъркани яйца.

— Съвземи се — обади се Джон.

— Не е лесно. Няма ли нещо грозно в него?

— Аз поне все още не съм забелязал — отговори Джон и се усмихна на брат си, който сипваше впечатляващо количество храна в чинията си, докато обясняваше на чичо си за съвсем краткотрайното ускоряване на дишането, което имал около два часа сутринта.