— Не съм мислила за състоянието на света по този начин, но вече ще си променя гледната точка. — Спрях и поставих длан върху ръката й. — Амилия, ти се тревожиш за всичко наведнъж. О, този коридор сигурно стига до следващото столетие. Къде е печално известната Синя стая?

— Тъкмо пристигнахме. Твоята мис Крислок е точно от другата страна.

Отвори със замах вратата. Вътре имаш най-малко шест свещника и светлината на свещите достигаше до всяко ъгълче. В камината гореше огън. Стаята беше топла, гостоприемна.

Нещо повече, беше най-красивата спалня, която бях виждала досега. Трябва да съм хлъцнала тихичко, тъй като след кратка пауза Амилия се обади предпазливо, сякаш изпробваше почвата.

— Ако човек не е свикнал с такова великолепие, може да му се завие свят, не мислиш ли?

Сега вече се шегуваше с мен и това ме очарова. Кимнах сериозно.

— Определено съм съгласна. Прекрасна е. Разбира се, вечер, когато всичко изглежда по-приглушено, така да се каже, тя има особено романтичен вид.

— Точно така. Сега, тъй като не си водиш камериерка, казах на моята Стела да се погрижи за теб тази вечер. Виж, оставила ти е нощница на леглото. Изглежда смята, че бялата бродерия по нея е великолепна.

— Тя е дело на мис Крислок.

Нямах истинска нужда от камериерка, но можех да изпратя тази Стела да ми донесе капка бренди, с което да облекча главоболието си.

— Лека нощ, Анди. Утре ще ти покажа малката, боядисана в черно стая. Най-хубавата история, която съм чувала за нея, е, че там една отдавнашна княгиня убила иконома, защото заплашил да каже на съпруга й, че й е любовник.

— О, Божичко, потръпвам само като си помисля за това. Наистина искам да видя Черната стая. Сега ти най-сетне успя да кажеш името ми. Благодаря. Ще свикнеш с него, ще видиш. Всички свикват, дори твоят чичо.

— До утре сутринта.

— Очаквам с нетърпение този момент. И стига си се тревожила за всичко. Няма за какво да се страхуваш от мен. Аз съм най-добронамереното същество на Земята.

— Ще се опитам — обеща тя, като сведе поглед към прекрасните си, прекалено бели ръце. А после изтърси: — Защо не спиш в спалнята на чичо Лорънс или в спалнята за графинята, която се намира в съседство с неговата?

Потупах я по ръката.

— Остави това, Амилия. То наистина не е твоя работа. Знам, че имаш въпроси, но, моля те, остави нещата дотук за тази вечер.

— Притеснявам се за чичо Лорънс. Той вече не е млад. Не е изключено да си го привлякла по някакъв не особено добронамерен начин да се ожени за теб.

— Да не мислиш, че чичо ти Лорънс е някой клатушкащ се от слабост, оглупял старец?

— Разбира се, че не, но той е сам вече от доста години. Страхувам се да не го нараниш. Никой от нас не иска чичо Лорънс да пострада. Ето, най-сетне изплюх камъчето и казах какво ме тревожи в действителност.

— О, добре — рекох аз. — Нека винаги бъдем напълно откровени една с друга, колкото и ужасно да е понякога. Лека нощ, Амилия. Повярвай ми, аз съм най-малкият проблем, който ще имате някога.

Но веднъж започнала, тя не можеше да остави нещата дотук.

— Надявам се. Но нима не виждаш? Ти си съвсем млада и много хубава. Ако си почтена и добронамерена, защо тогава си се омъжила за него?

— Той ми допада.

— А той защо се е оженил за теб? За едно толкова младо и толкова ексцентрично възпитано момиче, което изсвирва с уста, когато реши да стане от масата?

— Лорънс е човек със завиден вкус. Лека нощ, Амилия. Не, край на откровенията, поне за тази нощ. Обещавам никога повече да не свиря така на масата. Напълно си права, свиренето с уста на масата не беше хубава постъпка от моя страна.

— Тогава…

Буквално я избутах към вратата.

„Амилия воинът“ — помислих си аз, докато затварях вратата. Вероятно във всяко семейство имаше по един такъв воин. Всъщност ми беше приятно, че изпитва такава привързаност и загриженост към чичото на своя съпруг.

Не бях направила и три крачки, когато Стела, камериерката, която не бих искала да срещна на някоя затънтена уличка в тъмна нощ, се появи неочаквано, като се поклони глуповато и се усмихна насила. Беше на средна възраст, с тъмна коса, осеяна с бели нишки, опъната силно назад и навита на кок. Беше по-висока от мен, но това не беше нещо необичайно — почти всички бяха по-високи от мен — и толкова мършава; бях готова да се закълна, че виждам формата на костите й на светлината на свещите. Над горната си устна имаше тъмен мустак.

Видимо не й се искаше да бъде тук. Все пак не аз, а Амилия бе нейната господарка.

— Благодаря ти за помощта, Стела. Моля те, донеси ми малка чашка с бренди за главоболието, и след това можеш да се оттеглиш за през нощта.

Едната гъста черна вежда се вдигна до средата на челото й. Тя кимна едва забележимо и излезе.

„О, Боже!“ — помислих си аз. Дали нямаше да се втурне в кухнята и да съобщи на всички, че новата графиня си пада по пиенето? Най-вероятно точно така щеше да направи. Е, поне щяха да имат с какво да си чешат езиците, докато разберат колко безвредна е в действителност новата им господарка.

Останала сама, аз се приближих до спуснатите пердета и ги дръпнах. Беше тъмна нощ, осветявана само от тъничкия лунен сърп, а върху звездите непрестанно се движеха облаци. Завързах отново златния шнур за дърпане на завесите. Не виждах кой знае какво, само гъсти тъмни сенки, които най-вероятно бяха от близката гора. Не се забелязваше абсолютно никакво движение. Всичко беше спокойно и неподвижно.

Приближих се до гардероба от черешово дърво, който сигурно беше на не по-малко от двеста години. Извадих прелестна роба от яркочервено кадифе, поръбена с хермелин, и я облякох. Скъпият Джордж вече сигурно не можеше да си намери място. Не желаех никакви кучешки инциденти още през първата нощ в новия ни дом.

В този момент се появи Стела с брендито, пълна чаша, която ми подаде със зле прикрито презрение. Щом се скри от погледа ми, отпих няколко глътки, поех си дълбоко въздух и казах на болката в главата да си върви.

След няколко минути почуках леко на вратата на мис Крислок. Джордж наистина ходеше нервно напред-назад. Щом ме видя, той вдигна врява и се успокои едва след като го взех на ръце и започнах ту да го целувам, ту да му разтривам ушите.

— Готов ли си за разходката преди лягане?

Уверих се, че мис Крислок се е настанила удобно, пожелах й лека нощ, целунах я по бузата и изнесох териера. Слава Богу той мълча, докато излезем навън. Тогава вдигна глава към тъмното небе, към къщата и земите, които не познаваше, и изскимтя жално. После се залепи за крака ми.

— Всичко е наред — казах аз и се наведох да го погаля. — Това е новият ни дом. Не е чак толкова по-различен от Диърфийлд Хол. Тази вечер не можем да разузнаваме, много е късно, а и имам чувство, че главата ми всеки момент ще падне от врата и ще се затъркаля по земята. Обещавам утре сутринта да си направим голяма разходка. Отиди и намери някой подходящ храст, Джордж. Аз ще те чакам тук.

Слава Богу, че вятърът поне бе съвсем слаб. Увих се по-плътно с робата и проследих с поглед териера. Той спря край един храст, реши, че, кой знае поради каква причина, не му допада, и се помъкна към следващия и след това — още по-нататък.

— Кога ли ще вземе решение?

Беше Джон. Бях съвсем сама с него. Това нямаше значение. Той ми беше племенник. Вече нямаше защо да се страхувам от него.

— Рекордът му е единайсет храста и едно хилаво дръвче. Доколкото си спомням, през онази вечер времето беше особено топло и приятно. Тъй като сега е студено, се съмнявам, че ще се бави много.

Джордж не се бави изобщо. Петият храст очевидно му хареса много. Когато хукна назад, видя Джон и не спря да лае, докато той не го вдигна.

— Никога не съм виждала Джордж да се подмазва на някого така, както на теб.

— Казах ти още първия път, като те видях, че имам магическо въздействие над животните.

— Да, каза ми. А сега ми дай кучето. Лека нощ, Джон.

Той не промълви нито думичка, за което му бях дълбоко благодарна. Но знаех, че ме гледа, докато пресичам обширната входна част на Старата зала, с кучето на ръце, и как изкачвам стълбите. Не се обърнах, но Джордж го направи и по реакцията му разбрах, че младият мъж бе все още там.

Докато си обличах нощницата, териерът започна да изследва Синята стая. Душеше всяко ъгълче, всяка мебел, поспря за момент пред камината и се вгледа в оранжевите въглени, които припламваха мързеливо от време на време. Накрая застана пред мен и ме загледа, наклонил глава на една страна.

— Всичко е съвсем непознато, нали? Ние с теб обаче сме млади и гъвкави. Ще се приспособим.

Бяха ми необходими почти десет минути, докато изгася всичките наредени в красиви свещници свещи, и се пъхна в леглото.

Когато Джордж се намести от лявата ми страна, обичайното му място за спане, казах:

— Искам да бъдеш бдителен. Ако някой бродещ призрак дойде да ни навести, очаквам от теб да ме предупредиш.

Кучето вече хъркаше.

Спахме непробудно цялата нощ. Винаги съм се надявала, че не хъркам силно като Джордж. Ако някакви духове са дошли да ни навестят, нямаше да ги чуя.

Рано на другата сутрин на вратата ми се почука. За моя изненада не влезе нито Стела, нито любопитната Амилия. Беше Брантли. Той погледна встрани, тъй като бях по пеньоар, и каза, вперил очи в гардероба:

— Идвам, за да разходя мистър Джордж.

Териерът, който бе потънал толкова в пълния с гъши пух дюшек, че трябваше да подскача на късите си крачета, за да види какво става, зърна Брантли, скочи на пода от високото легло и се протегна. Приближи се право до иконома и протегна лапичка. Брантли може би се очарова, не бях сигурна. Той не каза нищо, само се ръкува с Джордж и го взе на ръце.

— Няма да се бавим, миледи.

И излезе.

„Мистър Джордж“ — помислих си аз.

Но не знаех какво ще правя аз самата. Надявах се, че Лорънс ще се погрижи за отговора на всички въпроси, които ми бе задала предишната вечер Амилия.