— Разбира се. — Младата жена замълча, взря се за момент в нокътя на палеца си и додаде: — И за други помещения се предполага, че са посещавани от духове, но аз самата никога не съм чувала или виждала каквото и да било. А признавам, че съм ги посещавала често. По този повод обаче се разказват най-различни истории, особено за една от тях. Най-разумно би било да не я споделяш. Чичо Лорънс няма никакво търпение, когато стане дума за призраци.

Коя ли беше въпросната стая?

— Амилия, скъпа — каза графът, като влезе в дневната. — Анди ще спи в Синята стая. Имаш ли нещо против да я заведеш там?

Младата жена го изгледа втрещено. И безмълвно, като ризниците, в които се криеха рицарските призраци.

Обърнах се и също се вгледах в съпруга си.

Томас се изкашля.

— Работата е там, сър, може би си забравил, че Синята стая е по-подходяща за някой по-възрастен роднина, с отслабнал слух и замъглено зрение.

— Да, чичо — допълни Джон, — роднина със силно притъпени сетива.

Какво ставаше тук? Да не би да ставаше дума за същата стая, за която бе споменала Амилия?

ОСМА ГЛАВА

Лорънс се разсмя.

— Всички сте невероятно лековерни. Не ги слушай, Анди. Синята стая е прекрасна спалня с удобна дневна, свързана с нея, която ще ти се стори очарователна. Отвсякъде струи светлина, а от широките прозорци се разкрива красива гледка към източната ливада и гората. Тези приказки за призраци са наистина само приказки. Те спомагат за по-бързото преминаване на дългите часове през студените зимни вечери. А сега, скъпа Анди, върви с Амилия. Мис Крислок се намира отсреща по коридора, в стаята на Димуимпъл.

— А, да — обади се от мястото си край камината Джон. — Тя е живяла през миналия век и спасила богатството на Девбридж по времето, когато графската титла била наследена от един мошеник. Не ми се вярва, че все още се навърта насам, как смяташ, чичо?

— Алис Димуимпъл е била голяма щастливка, така твърдеше баща ми, който я помнеше от детските си дни. Тя умряла, като се задавила с чаша прекрасно бренди и несъмнено се е изкачила на небето, за да поиска полагащото й се възнаграждение.

— За разлика от мъжете в семейството — намеси се Томас, — които оставили толкова много копелета, че тук в имението вечно идвали да се представят разни бременни жени.

— Както разбрах, моят прачичо, последният от плеядата големи мошеници, оставял своя управител да се оправя с бедните жени — отбеляза Джон. — Управителят бил много набожен човек. Според документите той осиновил три от бременните момичета и отгледал копелетата на негово височество като свои деца.

— Дядо никога не ми е разказвал подобни истории — заявих аз и графът ме потупа лекичко по ръката, очевидно, за да ми помогне да намаля разочарованието си. — Това е изумително. Иска ми се да чуя повече.

— Не тази вечер. — Съпругът ми се приближи до мен, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми: — Синята стая ще ти подхожда много. До утре сутрин, скъпа. А сега трябва да поговоря по-сериозно с Джон. Струва ми се, че е важно да изясня някои въпроси с него.

Може би щяха да обсъждат проблема как Джон ще остане негов наследник, тъй като от връзката ни нямаше да се родят деца?

„Чудесно — помислих си аз, — така няма да се изпречвам на ничий път.“ Не исках неприятни моменти с доведения ми племенник, никога вече.

— Божичко — възкликнах аз и се вгледах в тъмното му лице, — сега ти си ми племенник.

— Точно така, скъпа лелке — отвърна той и направи дълбок, пародиен поклон.

В тъмните му очи се появи отново онзи поглед, изпълнен с ярост, за да изчезне почти мигновено.

Обърнах се отново към Лорънс.

— И Синята стая ли има такава чаровна история? Наследница на семейството, която може би е била наричана „Мис Блу“3?

Той се засмя; имаше дълбок, сребрист смях. Много ми харесваше смехът му. Излъчваше утеха и топлина. Определено го предпочитах пред всякаква проява на неодобрение.

— Върви, скъпа. Ще опитам да измисля нещо, с което да те забавлявам утре.

— Лека нощ, сър, Томас, Джон.

С Амилия се запътихме обратно към централния входен вестибюл. Той беше огромен, с каменен под, направен грапав от хилядите стъпвали по него крака.

Амилия спря за момент и махна с грациозната си ръка.

— Това е Старата зала, оцеляла от първата постройка. Изградена е от стария Хюго през осемдесетте години на XVI век.

Помещението беше впечатляващо. Високият, потъмнял от дима таван с дървени греди почти не се виждаше на мъждивата светлина на поставените по стените факли. На ризниците, най-малко десетина, не им липсваха никакви части; те като че ли изтриваха границите между вековете и имаха леко заплашителен вид на слабото осветление.

Лъскавото дъбово стълбище, което беше толкова широко, че по него можеха да се изкачват едновременно поне шест човека, водеше в средата на Старата зала. То не можеше да е на повече от два века, най-много — два и половина.

Едната стена беше заета от грамадна камина, която приличаше на опушена пещера на неясната светлина. Чаткането на обувките на Амилия по голия каменен под образуваше ехо. Стълбите от излъсканото до блясък дъбово дърво също не бяха застлани.

Пътят нагоре по извитото стълбище се осветяваше от факли. Приятно беше да не се налага да носиш свещ и да пазиш грижливо нестабилното й пламъче. Когато стигнахме площадката, се обърнах и погледнах надолу към Старата зала. Това бе реликва от друга епоха, изпълнена с богати тъмни сенки, сгушени тайнствено по стените, и може би дори и други неща. Ако бях някой много стар призрак, сигурно щях да предпочета да живея тук. Това място притежаваше нужната атмосфера.

— Женитбата на чичо ни с теб… беше голям шок за нас.

— Виждам. Интересно защо Лорънс я е пазил в тайна от вас.

Събеседницата ми като че ли внезапно взе някакво решение. Тя се изкашля и заяви с ужасяващо откровение:

— Надявам се, че няма нищо общо с миналото ти.

Не особено мили думи от една племенница, но напълно разбираеми, след като графът не бе обелил нито дума за мен. Дали се бе страхувал, че ще се възпротивят поради голямата разлика във възрастта ни? Амилия беше видимо притеснена. Въпреки всичко постъпката й не беше особено тактична. Затова отвърнах донякъде официално:

— Наистина не знам. Ще попитам съпруга си.

Амилия упорстваше.

— Може би умалителното име, Анди, ти е дадено от някой джентълмен?

Тонът й беше едновременно внимателен и предизвикателен. Наистина ли смяташе, че съм някоя леконравна танцьорка от операта, някоя пътуваща любовница? На човек действително можеше да му мине всичко през ума, след като имаше случаи като този на лорд Понтли, който си водел вкъщи любовница след любовница.

Едва не унищожих ефекта от думите си, тъй като се разсмях.

— Колко умно от твоя страна, Амилия. Наистина ми е дадено от един джентълмен. Възрастен джентълмен. А аз съм си Анди до мозъка на костите. Андрея ми звучи като някое неприятно, капризно създание, което би трябвало да пази лошите маниери за себе си. Ти какво мислиш?

Тук може би тя щеше да си припомни старото правило, според което бях невинна до доказване на противното. Тя понечи да се усмихне, но в последния момент се отказа. Не ми се щеше да се разправям повече с това. Бях изморена и главата започваше да ме боли точно над лявото ухо. Мразех главоболието.

— Този коридор няма край. Слава Богу, че има толкова много факли по стените.

— Да — отвърна Амилия; гласът й отново звучеше нормално, за което бях безгранично благодарна на небесата. — Девбридж Манър е обширна стара къща, с огромно количество стаички, които, доколкото виждам, никой не използва за нищо. Има даже две стълбища, които водят до гола стена. Може би е много по-различно от онова, на което си свикнала?

Тя отново опитваше да се добере до някаква информация и не го правеше с особен финес.

— Признавам, че в къщата ни в Лондон нямаше стълбища, които не водят доникъде — отвърнах иронично аз.

— Хайде де, Анди, кажи как се запозна с чичо Лорънс. На някой бал? Или вечеринка? В операта? Или в „Друри лейн“4? Иска ми се да престанеш да си играеш и да ми отговориш честно.

„Наистина става интересно“ — помислих си аз и й се усмихнах слънчево. В гласа й долових съмнение. Тя искаше честен отговор, нали така?

— Попитай чичо си — отвърнах аз.

— Не, питам теб.

Стиснах устни и наклоних глава на една страна, сякаш опитвах да си припомня.

— Знаеш ли, май беше в „Друри лейн“. Трудно ми е да си спомня — все пак съм ходила на толкова много места.

— Не си на чак толкова много години.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне по шевовете. Въздъхнах и рекох:

— Всъщност той дойде вкъщи, за да изкаже съболезнованията си. И това, Амилия, е всичко, което ще кажа по въпроса тази вечер. Повярвай ми, не съм някаква авантюристка, дошла тук, за да открадне всичките ви бижута.

— Съжалявам — промълви младата жена, но в тона й не усетих никакво съжаление, а облекчение. — Просто с Томас нямахме представа какво става, а и чичо не каза нищо тази вечер.

— Не. А и някак си не мога да си представя подобна сценка — Лорънс да застане пред трима ви и да изрецитира семейните ми имена и годишния ми доход, както и дали съм или не съм пристрастена към хазарта.

— Не, и аз така смятам. Всъщност, още след първите десетина минути, особено пък след като Джордж влетя в гостната, вече изобщо не ми приличаше на някаква любовница. — Въздъхна. — Но нали знаеш, от всички страни сме заобиколени от толкова лошотия. Радвам се, че ти не си част от нея.

— Каква лошотия?

— О, нищо, което се отнася специално за тук. Но лошотията е премного. Говорех най-общо. Живеем в либерални времена. Чудя се какво ще стане с този свят, след като повечето деца се възпитават без никаква стойностна система, без чувство за справедливост, без морал или съпричастност към религията.