Катрин Каултър - Контесата

Амилия го замери с намазаната си с масло кифличка, но той я подхвана сръчно във въздуха.

— Каква подигравка. Вземи си думите назад, Джон, на минутата, или ще измисля нещо ужасно, с което да те накажа.

Джон вдигна ръце и разпери пръсти.

— Смятай, че не съм го казвал, Амилия. Извинявам се, ако си разбрала неправилно думите ми.

— Просто нямаше как да не бъде разбрано правилно — обадих се аз. — Ако в момента държах кифличка в ръцете си, сигурно щях да се изкуша да я хвърля по теб, само дето бих предпочела да я изям.

Томас се засмя, прекрасен звън на човешки камбани, безкрайно очарователни за ухото. Нима нищо, което правеше този човек, не опъваше нервите?

— Трябва да признаеш, Амилия, че понякога жените са непостоянни и капризни. Може би дори по-често, а не само понякога.

Погледнах към чинията си и забелязах, че в нея се бе появила някаква кифличка. Вдигнах очи и видях как Брантли се връщаше на мястото си до вратата на трапезарията. Взех кифличката и му я показах, като се усмихнах до уши. Лицето му остана напълно безизразно. Какво ли мислеше за нас? Дали ми бе дал кифличката, за да я хвърля по Джон? Забавляваше ли се?

— Никога не съм срещала непостоянна жена в живота си — заяви Амилия. — А твоето извинение, Джон, звучи фалшиво като третото поред обещание на грешника да се поправи. Не, според мен непостоянните сте вие, мъжете.

— Причината лорд Понтли да живее толкова дълго — обади се Лорънс преди младата жена да бе хвърлила още една кифличка по племенника му, — е, че той беше толкова ужасен човек, че дори дяволът не го искаше. Но след като изминаха твърде много години, даже дяволът нямаше избор, освен да го вземе в дома си, където да се пържи в дяволската фурна.

— Това беше много умно — рекох аз и вдигнах чашата си, за да кажа наздраве на графа.

Той поклати глава, сякаш искаше да каже „Млади мъже, какво да правиш с тях?“

Знаех отговора. Трябваше да бъдат застрелвани.

— Амилия, скъпа моя, — намеси се Томас, — ти беше непостоянна. Помисли си и сама ще се съгласиш с мен. — След което се обърна към мен. — Тя обаче беше очарователно непостоянна. Аз видях в това предизвикателство и се постарах да преодолея прелестното й своенравие, макар да ми отне почти шест месеца. Писах поеми за нея, най-хубавата от които е „Без теб аз съм свършен човек“. Струва ми се, че именно тази поема я накара да постави дланта си в моята.

Младата жена потупа ръката на съпруга си.

— Не, Томас, не беше тази поема, въпреки че тя предизвика появата на стряскащи картини в съзнанието ми. Окончателно ме спечели с песента, която пееше под прозореца ми. — Погледна към мен. — Може би, ако дробовете му са достатъчно здрави, Томас ще се съгласи да изпее своята песен под твоя прозорец, Андрея.

— Анди — поправих я аз. — Би ми допаднало, Томас. Може би ще ми запееш темата на песента?

Той се намръщи за момент над пълната си с грах лъжица.

— Беше едно от най-успешните усилия от моя страна — отвърна най-сетне той и слабите му бузи поруменяха едвам-едвам.

После отвори красивата си уста и запя с прекрасен теноров глас:

Когато свърши, вече се смеех така силно, че не можех да си поемам въздух. От очите ми течаха сълзи. Съпругът ми се изправи, прекоси пъргаво разстоянието до другия край на масата и ме тупна няколко пъти с разперена длан между лопатките.

— Ще трябва да кажа на Брантли да сложи по-малка маса тук — рече той. — Не мога да скачам на всеки няколко минути, за да те тупам по гърба.

— Чудесна идея — отвърнах аз, щом най-сетне успях да си поема дъх. — Така ще можем да се тупаме едни други по гърбовете.

Видях, че Джон също бе изгубил контрол. Той гълташе вода от чашата си и се даваше. Погледнах към Брантли; за мое голямо учудване той бе затиснал устата си с юмрук.

Томас като че ли не забелязваше реакцията, която бе предизвикал. Приведе се със сериозен вид към съпругата си я целуна леко по бузата.

— Той ме спечели, когато си го представих налепен целия с бели пера — каза Амилия. — Привлече ме с тези пера, въпреки че бях принудена да покритикувам усилията му, само малко, нали разбирате. Опитах се да му обясня, че липсват рими. Той обаче ме озари с архангелската си усмивка и заяви, че не обичал да прави онова, което очакват всички; било скучно. Римите не били за него. Не желаел да ме отегчава. И, разбира се, никога не ме е отегчавал.

Лорънс само клатеше глава. Колкото до Брантли, сега той стоеше с изправен като ръжен гръбнак; вече се бе овладял. Погледнах към двамата лакеи; очевидно не бяха така добре обучени като Мойсей. И двамата бяха извърнали глави. Виждах само профилите им.

— Сър — обърна се Амилия към графа, — неприятно ми е да сложа край на тази прекрасна вечеря, но трябва да бъда честна. Струва ми се, че бедната ви съпруга ще заспи всеки момент.

Наистина бях изморена, но тя как бе разбрала? Бях се смяла здраво като всички останали. Все пак беше познала.

— Имаш право, Амилия — обърна се към мен Лорънс; дълбокият му мек глас бе изпълнен с топло съчувствие. — Скъпа, господата приключват скоро. Аз самият съм готов да се поотпусна. С Амилия ще дойдем за малко с теб в гостната, след което отиваш да си легнеш.

— О, добре — отговорих аз и се прозях. — Както желаеш. Денят бе изморителен. Освен това ще трябва да разходя Джордж, а никога не знам колко време ще иска да души насам-натам. — Обърнах се към Томас. — Наистина ли ще дойдеш под прозореца на спалнята ми, за да изпееш някоя прекрасна песен като тази, която си написал за Амилия?

— Ще трябва да помисля върху нещо от рода на „Ода за едно смеещо се момиче“. Хмм. Ще поработя върху идеята, Анди.

Амилия даде знак на един от лакеите. След миг той се озова до нея, за да й помогне да стане от стола. Тя обаче се спря, все още седнала.

— О, Божичко, но това вече не е моя работа. Анди, ти си новата господарка. Когато пожелаеш да станем от масата, трябва да дадеш сигнал.

Пъхнах пръсти в устата си и изсвирих тихичко.

— Ето, сигналът е даден — заявих аз и отблъснах сама стола си.

Брантли се озова зад мен след секунда.

— Миледи — рече той и равният му спокоен глас ми подейства по-ефикасно от всякакво смъмряне.

Съпругът ми също не беше доволен, но аз не исках да стана от масата като някоя тежка матрона с пурпурен тюрбан на главата.

— Виждам, че с Брантли ще трябва да си отработите сигнал — каза графът. — Свиренето с уста може да става за викане на кон, но не е подходящо за дами.

Тримата джентълмени се изправиха и изчакаха, докато излезем от помещението, преди да заемат отново местата си и да се насладят на портвайна. Почти усещах вкуса на портвайна, но очевидно нямаше да ми се отдаде да пия от него.

— Къщата е наистина прекрасна — заявих аз, докато с Амилия се връщахме към дневната. — Лорънс ми разказа за дневника на стария Хюго, изпълнен с брътвежи за еретици и тям подобни.

— Да, намира се в една малка стая от другата страна, зад ръждясалите стари ризници, които прислужниците не обичат да чистят от праха. Мислят, че рицарите са все още вътре в тях, поне костите и духовете им, и само ги чакат да си отвлекат нанякъде вниманието, за да ги ощипят. Веднъж чух как една от слугините обясняваше на друга да не се приближава много-много към която и да било от ризниците, тъй като рицарят в нея можел да я грабне, да я напъха вътре и да я плени завинаги. — Тук Амилия се изсмя. — Понякога тази къща ме кара да се питам дали тук няма повече призраци, отколкото призна Томас, преди да се оженим. Имам някакво странно усещане, нали разбираш, не нещо открито или явно заплашително като тракане на вериги или скърцане на дъските по пода.

— Питала си за това преди да решиш дали ще се омъжиш за Томас?

— Баща ми е учен, известен с дадената от него характеристика на проявленията от другите светове. Той смята, че Девбридж Манър вероятно се обитава от множество духове и други призрачни феномени, но никой не иска да го признае. Според него повечето от тях са от шестнайсети и седемнайсети век, когато тук е имало доста насилие, както впрочем и навсякъде другаде. Той настоя всеки призрак да се обсъди, докато се увери, че никой от тях няма да ми стори зло. Честно казано, основният интерес на баща ми май е да хвърли повече светлина върху най-отвратителния от призраците, за да се надува след това пред колегите си; според мълвата той обитавал Черната стая. За жалост Томас не успя да подсигури дори един призрак, макар да ни уверяваше, че прекосявал всеки един от дългите коридори поне по два пъти след полунощ. Никой от тях не благоволил да се изправи пред него. Както казах, става въпрос само за особено усещане. Може би в най-скоро време ще помоля баща си да дойде и да проведе някой от научните си експерименти за установяване присъствието на призрак. Може би той ще усети нещо злокачествено в Черната стая. Аз лично никога не съм почувствала нищо там.

— Ще ми се да се запозная с баща ти и да го понаблюдавам — рекох аз, но веднага си помислих, че сигурно съм голяма глупачка.

Кой би искал да се озове лице в лице с някой нещастен дух? Кой би желал в близост до него да се намира призрак и да се чува дрънкане на вериги и стенания? Какво ли се бе случило в Черната стая?

— Божичко, изобщо не съм се сетила за призраци, когато приех предложението за брак на Лорънс. — В този момент долетя гласът на излизащия от трапезарията Лорънс. — Искам да науча нещо повече за живеещите тук призраци, Амилия — побързах да добавя аз. — Утре сутринта искам да посетя въпросната Черна стая.

Знаех, просто знаех, че ако новият ми съпруг чуеше думата „призрак“ да излиза от устата ми, отсега нататък щеше да ме смята за пълна глупачка. Затова бе по-добре да пазя за себе си някои неща.