Вероятно съм изхълцала на глас. Божичко, опитвах да не се взирам, но беше много трудно. Томас беше най-красивият мъж, когото бях виждала в живота си. Слабоват, рус — за разлика от своята майка испанка и брат си, а чертите му бяха изваяни така безупречно, че Микеланджело със сигурност би се побъркал от желание да направи скулптура по неговия образ. Докато по-големият му брат изглеждаше тъмен, опасен, непреклонен и зъл като побесняла хрътка, Томас приличаше на ангел. Имаше гъсти, чупливи руси коси и очи с цвят на лятно небе, почти същия като моя.

Той беше просто красив, по друг начин не можеше да се определи. Най-сетне видях нещо, което го спаси — имаше инатчийска брадичка, но дори тази брадичка, наклонена в нужния ъгъл, караше човек да иска да прокара пръст по лицето му, без да отделя погледа си от него. Това бе наистина смущаващо. В този момент срещнах погледа на Джон; той ме съзерцаваше, повдигнал леко вежди.

— Съжалявам — промълвих аз. — Просто не зависеше от мен.

— Повечето дами реагират така — отвърна той. — Опитай да се сдържаш.

— Ще опитам.

В този момент се върна Брантли, за да ръководи сервирането на вечерята. Ритуалът беше официален, очевидно изпълняван многократно, и много по-официален от ритуала, който бяхме съблюдавали с дядо ми. Тази стриктна церемония несъмнено щеше да достави истинско удоволствие на мис Крислок. Именно благодарение на нея, с дядо спазвахме що-годе разумно разписание за вечерята. Винаги бе настоявала да се облечем официално, нещо, което ни караше да мърморим и двамата, но все пак го правехме, защото беше важно за нея.

Наблюдавах как двамата лакеи Джаспър и Тимоти се движат тихо около масата, без да вдигат ненужен шум. Освен това бяха много добре обучени и се преструваха без проблем, че не чуват, когато графът говореше свободно за времето, за състоянието на тревата в източната ливада и дори когато премина към по-спорна тема — за проклетите виги, безкрайното нещастие, което сме били принудени да понасяме, тъй като човек нямало как да ги нареди в една редица и да ги изпозастреля.

Едва когато Брантли даде знак с глава на двамата лакеи да минат в далечния край на помещението и застана сам до затворената врата, Лорънс се обърна към по-големия си племенник, който точно бе вдигнал вилицата си със забодено на края й парче пуешко месо с кестеново пюре, и рече:

— А аз си мислех, че възнамеряваш да останеш в Девбридж. Има ли вероятност да не останеш тук и да не се захванеш с изучаването на управлението на имението?

Младият мъж се намръщи на забодената на вилицата си хапка и я изяде, без да каже нищо, преди да я преглътне. Облегна се назад на стола си, кръстоса ръце пред гърди и заяви много бавно:

— Ти току-що си се оженил за съвсем млада дама, чичо, съвсем млада. Тя изглежда изключително здрава. Очевидно в недалечно бъдеще ще се появи наследник. Вече не виждам причина да уча как да управлявам това имение. Ти ще отгледаш сина си така, както би трябвало да се отгледа и възпита един бъдещ наследник. Докато навърши дванайсет години, момчето сигурно ще знае всичко, което трябва да знае за ръководенето на едно имение. Няма да има нужда и аз да се мотая наоколо и да правя навалица на масата.

Лорънс вдигна чашата си към мен и поклати безмълвно глава. Обърна се към Джон с глас, леден като зимен вятър, носещ се из Йоркширските тресавища:

— Казвал съм това преди, ще го повторя и сега. Ти, Джон, си моят наследник. И ще си останеш мой наследник. Следователно трябва да се подготвиш един ден да заемеш мястото ми. Няма какво повече да кажа.

— Но, чичо Лорънс — обади се Томас, като махна със слабата си, красиво оформена ръка към мен, — Джон има право. Тя е съвсем млада. Защо си се оженил за нея, ако не, за да се сдобиеш с наследник?

— Мъжът не може да живее само чрез наследниците — заявих аз.

Настана мъртва тишина.

Защо не си бях държала езика зад зъбите?

СЕДМА ГЛАВА

Амилия се задави с глътката вино, която отпиваше в този момент.

Джон пък се задави с хапката пъстърва, която точно бе лапнал, след което се изкашля шумно няколко пъти.

Томас стовари юмрук върху гърба на съпругата си.

Лорънс имаше вид на човек, който с удоволствие би ме изхвърлил през прозореца на трапезарията, но все пак не го направи. Безкрайно съм благодарна на Бога за сдържаността му. Всъщност като го погледнах повторно, си помислих, че той по-скоро опитваше да не се разсмее. Не ми беше ядосан и това ми достави безкрайно облекчение. Но все още ми се щеше да попитам защо проклетите мъже мислеха, че единствената цел в живота на една съпруга бе да роди момче. Вероятно бях изненадана, че и Джон, и Томас гледаха на брака ми с чичо им само в тази светлина, а то просто не трябваше да ме изненадва. Бях чистокръвна кобила, чиято функция в живота бе да създаде момче… нищо повече.

— Може би — рекох аз, макар да знаех, че трябва да си дъвча пуйката с кестени, вместо да нагазвам в подобни мътни води, — чичо ви просто ме е харесал и затова се е оженил за мен. Все пак на Джордж определено му допадам, а той е прекрасен съдник на характери.

— Не разбирам — промълви Амилия; бузите й бяха зачервени от смеха. — Чичо Лорънс не е куче. За какво става дума, Анди?

— Опит за шега, нищо повече — отвърнах аз.

Разбира се знаех, че ще стане дума за това и ще трябва да се справя с него. Просто не бях предполагала, че ще бъде толкова скоро и ще се обсъжда пред всички, включително и Брантли. Въздъхнах, навела глава към чинията си.

— Анди притежава превъзходно чувство за хумор — обади се Лорънс, но той самият не се усмихваше. И додаде: — Сами ще се убедите.

Това бе всичко, което имаше да каже моят съпруг от три дни. После отново се зае с пуйката. Всъщност не бе казал нищо. Погледнах към Джон. Той ме съзерцаваше и в тъмните му очи имаше нещо, което не разбирах. Но в следващия миг го проумях. Беше ярост. И тогава, също така внезапно, тя изчезна.

„Погледни фактите в лицето“ — рекох си аз. Джон беше искал да се запознае с мен. Може би бях предизвикала интереса му, макар да не можех да кажа защо, дори от това да зависеше животът ми. Бях в дълбок траур. Не се бях държала особено учтиво. А и оттогава бяха минали три месеца. Сега бях омъжена и разделена от него. Ако чувстваше някакво разочарование, което би ме учудило много, просто трябваше да се овладее.

Поне думите на Лорънс бяха умиротворили семейството. Искаше ми се да им кажа, че няма да видят нищо; осъзнах обаче, че по този начин Лорънс ме предпазваше. Последното, което би пожелал да им каже, бе, че бракът ни е по взаимно споразумение и се крепи върху двустранното уважение и одобрение. В него нямаше нищо такова като унижена от гол мъж гола жена, в случая — аз.

Погледнах отново към Джон. Той се беше втренчил в чашата си с вино. Защо ли бе пожелала да се запознае с мен? Е, така или иначе вече нямаше значение. Въпреки това продължих да го съзерцавам още известно време.

Той изглеждаше все така висок и едър в черните си вечерни дрехи. Струваше ми се дори още по-едър, отколкото като го бях видяла преди три месеца. Усещах колко е опасен, чувствах студения самоконтрол на свикналия да му се подчиняват мъж. Според мен обаче беше прекалено млад, за да притежава такъв самоконтрол. Лицето му беше все още мургаво от годините, прекарани във военните лагери и благодарение на испанската кръв на майка му. Косата му бе гарвановочерна, също като на Амилия. Очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни на меката светлина на свещите, а веждите му бяха гъсти и леко извити.

— Как се оженихте?

Като чух студения глас на Джон, толкова официален и индиферентен, ми се прииска да изкарам с удари грубостта от него, но Лорънс отвърна невъзмутимо:

— Епископ Костейн, който ми е приятел, и освен това познаваше и баща ти, Джон, бе щастлив да изпълни церемонията.

Аз, разбира се, не успях да се въздържа. Погледнах младия мъж право в очите и заявих:

— Да не би да мислиш, че всичко е само измама. Някаква шарада2, с която чичо ти смята да ви забавлява?

Джон се облегна на стола, стиснал винената чаша между тънките си пръсти.

— Чувал съм случаи, когато мъже водят настоящите си любовници у дома и ги представят като своите нови съпруги. Естествено, подобна измама не може да се поддържа дълго.

— Наистина не си представям как можеш да заблуждаваш дълго някого с такова нещо — обади се Лорънс. — Помня какви клюки се носеха за лорд Понтли, стар развратник от миналия век, който води пет невести в дома при семейството си, но винаги биваше разкрит доста бързо. При шестия опит роднините му отказаха да допуснат новата булка в къщата. Последва голяма кавга. — Лорънс се усмихна на всички ни. — Естествено, номер шест се оказа наистина съпруга; церемонията бе осъществена от местния викарий.

— Никога не съм чувала подобно нещо — рекох аз. — Да не би да си измисляте, сър? Нима някой мъж е причинил действително такова нещо на своето семейство? И то пет пъти? Защо някой от роднините му просто не го е застрелял?

— И аз мисля, че подобна възможност е наистина изкусителна, но лорд Понтли умря в леглото си от старост, а шестата съпруга, три пъти по-млада от него, го държа за ръката до последния момент, когато си отиде с умиротворено изражение на лицето.

— Интересно — намеси се Томас и аз си помислих, че дори гласът му е красив, изпълнен до такава степен с несъзнателен чар, че дори най-черният грешник би се изкусил да се разкае, — дали лорд Понтли не е открил нещо.

— Какво имаш предвид, Томас?

— Ами, след като е умрял от старост, а не от някоя лоша болест, тогава може би целият този набор от фалшиви съпруги му е помогнал да остане здрав. Може би това му е помогнало да запази жизнеността си, подобрило е възгледите му относно късмета му в този живот.

— Човек поне може да изгони фалшивата съпруга, когато се умори от нея — подхвърли Джон. — Това със сигурност може да увеличи значително задоволството му от живота.