— Да, точно той е въпросният Джон. Ако си спомняш, казах също така, че има магическо въздействие върху животните, поне така твърдеше. Със сигурност спечели любовта на Джордж.

— Е, в такъв случай нещата се улесняват. Майор Джон Линдхърст е мой племенник и наследник. Джон, това е Андрея Джеймсън Линдхърст, моята съпруга, графиня Линдхърст. Тя спомена, че те е срещала, но знаеше само първото ти име.

Младият мъж продължаваше да гали главата на Джордж, който премрежваше поглед от екстаз и завираше главата си още по-силно между пръстите му.

— Аз знам коя е тя, чичо. Братовчедка е на Питър Уилтън. Но съм изненадан, че тя ме помни, и още повече — че е споменавала за мен.

Аз също не можех да повярвам, че съм направила такова нещо. Вдигнах очи към него — той изглеждаше внушително висок дори от това разстояние.

— Струва ми се, че споменах, тъй като чичо ви говореше за вас като за свой племенник и наследник. Имахте едно и също име. Наистина е съвпадение.

Не можех да разбера нищо по изражението му. Най-сетне той рече, докато почесваше леко лявото ухо на кучето ми:

— Питър дойде ли на сватбата ви? Добре ли е?

— Да, добре е. Остана в Лондон за съвсем кратко време, тъй като трябваше да се връща незабавно в Париж. — Не беше негова работа, че братовчед ми не бе дошъл на сватбата. Осъзнах, че не можех да отлагам повече. Трябваше да посрещна съдбата и да се справя с нея. Разтегнах устни в ослепителна усмивка. — Наистина ми е приятно да се запознаем, Джон. За мен е голямо облекчение, че вече сме роднини, тъй като ти определено си пленил кучето ми. Джордж, имай малко достойнство. Престани да му лижеш пръстите.

Джон се разсмя, от което на мен ми олекна донякъде, и остави Джордж на пода… само дето териерът не помръдна. Той продължи да стои в краката му и да размахва опашка, изплезил език. После протегна лапа към него.

— Джордж — извиках аз. — Достатъчно. Ела при мен, където ти е мястото. Аз съм твоята господарка, единствената на света, на която можеш да разчиташ наистина за следващото си хранене.

Джордж изскимтя и, след десетина, изпълнени с нерешителност секунди, се помъкна към мен. Е, поне бе разчупил напрегнатата атмосфера, сред която се бяхме озовали. Взех го в ръцете си, а в това време Лорънс каза:

— А това, скъпа, са Томас и съпругата му, Амилия.

Приближих се към тях и подадох свободната си ръка.

— Приятно ми е. Чичо ви ми разказа всичко за вас. Действително ми е много приятно да се запозная с двама ви.

Томас целуна подадената му ръка, Амилия докосна едва-едва връхчетата на пръстите си в нея.

— Това е голяма изненада за нас, мадам — проговори младата жена, повдигнала невярващо красивите си вежди поне с три сантиметра.

Мадам ли? Усмихнах й се с цялата си добра воля. Тя беше по-висока с цели петнайсет сантиметра от мен и ме наблюдаваше отгоре надолу. Когато заговорих отново, от гласа ми буквално капеше такава благоразположеност, че дори един викарий би се изпълнил със съмнение.

— Наричай ме Анди. Дори Лорънс ме нарича вече така. Много по-приятелски е, не мислиш ли?

— О, да, права си.

— И защо сте изненадани?

— Разбрахме едва вчера от пристигналия пратеник, че чичо Лорънс се е оженил — отвърна Томас. — Това бе първата изненада. Струва ми се, че всички очаквахме някоя дама с по-майчински вид, не толкова млада и красива жена като вас.

— Предполагам, че ще придобия по-майчински вид с времето, Томас.

— Какво? Да не би вече да очаквате дете? — извика Джон; тонът му бе нисък и зъл.

Отдели се от стената до камината и направи две дълги крачки към нас.

Езикът ми отказваше да помръдне; чувствах го като дървен.

— Не, Джон — отвърна невъзмутимо графът, като хвана свободната ми длан в ръката си, — тя искаше да обясни, че с времето ще свикне с вас.

Не казах нищо, просто оставих новите си роднини да ме оглеждат на воля. Какво виждаха, освен едно по-скоро ниско момиче с къдрави червеникаво-кестеняви коси? Не бях грозна, но се съмнявах, че мога да претендирам за епитета „красива“, който Томас току-що бе употребил в моя чест. Знаех, че имам хубави сини очи, „като лятно небе“, както казваше дядо ми, но и тримата бяха прекалено далеч, за да могат да им се възхитят, дори да искаха да го направят.

Защо Лорънс не им бе казал, че ще се жени за мен? Какво ставаше тук?

— Скъпа — обърна се съпругът ми към Амилия, — Брантли казал ли ти е кога можем да очакваме вечерята? Анди има здрав апетит. Струва ми се, че стомахът й започна да се оплаква десетина мили преди да стигнем в Девбридж.

Червата ми наистина бяха куркали, но не шумно.

Дарих го със слънчева усмивка.

— Можем би един-два фазана, добре изпечени, ще ми стигнат.

Графът докосна леко с пръсти бузата ми и ме погали. Замръзнах. Знаех, че усети как се свих в черупката си, въпреки че не помръднах изобщо. Това не помрачи усмивката му.

— Ще позвъня на Брантли и ще се погрижа за твоя фазан.

— Благодаря, Лорънс.

Той не беше имал предвид нищо; просто ми засвидетелстваше привързаността си. Трябваше да свикна с подобен род прояви, типични за мъжете. От страна на съпруга ми. Не означаваше нищо. Той просто бе привързан към мен. Не беше проблем да се справя с привързаността му.

Амилия седна на един от прекрасните махагонови столове от миналия век, с извити странични облегалки за ръцете, и подреди тъмносинята си копринена пола. Тя беше вероятно три години по-голяма от мен, не повече. И прекрасна с тези черни като грешни мечти коси, както би казал в такъв случай дядо ми, с майсторски аранжирани къдрици.

— Ти не яздиш ли, Амилия? — попитах аз.

Джордж излая, тъй като Джон тръгна към нас.

— Защо мислиш, че не яздя? Джон, не насърчавай това куче.

— Толкова си бяла — отвърнах аз. — Не мога да си представя, че слънцето някога те е докосвало. Приличаш на статуите на богинята Диана, които съм виждала в Британския музей. Джордж, дръж се поне за момент както трябва, ако обичаш.

— Прекалено е бяла, и аз й го казвам — намеси се Томас. Той бе застанал зад съпругата си и бе поставил леко длан върху рамото й. — Може би дори мъртвешки бледа през зимата, а тя вече чука на вратата. Не искам да имам нищо общо със смъртта. Организмът ми не е така силен, както би трябвало да бъде.

— Не обичам луничките — заяви Амилия. — Достатъчно е един слънчев лъч да се докосне до лицето ми и веднага ми излизат лунички.

Тя се усмихна, а аз останах поразена, че бялата кожа на лицето й поруменя.

— Луничките винаги са ми напомняли старчески петна — обади се Томас. — Старческите петна се появяват преди смъртта. Не, определено не обичам и луничките. Амилия, скъпа, предпочитам мъртвешки бялата кожа пред луничките. Колкото повече мисля за това, толкова повече харесвам бялата ти кожа. Да, сега вече се смятам доволен.

Джон, който съзерцаваше брат си с изумено изражение, рече:

— Томас, какви са всички тези приказки за смърт? Не виждам нищо нередно в теб. Здрав си като бик. Ще ни надживееш всичките.

— Много мило от твоя страна, Джон, но през последните години почти не си живял тук и нямаш представа колко крехко е всъщност здравето ми. Ето, тази сутрин кашлях. Нямаше дори още седем и половина и кашлицата се появи, дълбоко в гърдите, може би малко водна. Уплаших се, че имам инфекция на белите дробове. Амилия реагира незабавно. Изля ми лековита отвара в гърлото и ми уви врата с топла кърпа. Благодарение на грижите на моята любима, аз се отървах от нещо, което можеше да сложи край на съществуванието ми. Да, отървах се на косъм. О, Анди, според мен това куче много иска да се добере до Джон.

— Всеки ден, подарен на Томас от Господ, е дар, който трябва да се цени — заяви Лорънс с непроницаемо лице, без да се обръща към някой специално. — Стори ли ми се само или наистина долових в гласа му сарказъм? Мъничко изпълнено с обич презрение? Не можех да бъда сигурна. Подобно на Джон, Лорънс също пазеше за себе си своите мисли. — Да, Джон, или излез, или вземи досадното куче. То направи истинска сцена.

Погледнах към Джон, който стоеше зад брат си, и стиснах Джордж. Младият мъж все още не бе помръднал, но срещна погледа на чичо си. Запознах да тананикам тихичко една от любимите мелодии на териера, песничката за кучето, което хванало заека и му сдъвкало ухото.

— Е, Джон, радвам се да те видя. Този път за да останеш ли се прибра?

— Така мислех — отвърна бавно Джон, като погледна към мен, или към Джордж, не знам.

— Какво, отново ли си сменяш намеренията? Искаш да стоиш в Париж в мирно време ли?

— Не, изобщо не става дума за това.

— Вечерята е сервирана, милорд.

— А, Брантли, тъкмо навреме. Скъпа, ще правиш ли нещо с Джордж?

— Нека да го занеса горе на Мили. Тя иска вечерята й да бъде занесена на поднос в стаята. Помоли ли те вече, Брантли?

— Да, миледи. Мисис Редбрест, нашата икономка, се грижи много добре за вашата мис Крислок. Тя ме помоли да ви уведомя, че ще бъде много щастлива да се запознае с всички сутринта, след като си почине. Да заведа ли аз кучето, миледи?

Погледнах към Джордж.

— Ще се довериш ли на мъжа, който прилича на Мойсей, да те заведе при мисис Крислок?

Джордж приближи муцунката си до Брантли и подуши дългите му бели пръсти.

На Брантли това трябва да му се признае. Той може и да прилича на библейски пророк, но има чувство за хумор и е много мил. Сега завря бавно длан в муцунката на Джордж и го остави да го души на воля. Най-сетне териерът се отдръпна.

— Чудесно — рекох аз и му го подадох. — Благодаря, Брантли.

— А сега, скъпа, да се погрижим за стомаха ти — обади се съпругът ми.

Вечеряхме в голямата официална трапезария; петимата бяхме насядали около маса, където можеха да се хранят спокойно шестнайсет човека. Един лакей, когото Брантли нарече Джаспър, ме настани в единия край на масата.

Джон се настани в средата, между чичо си и мен. Томас и Амилия седнаха от другата страна, срещу Джон. Точно тогава за първи път видях добре Томас; свещите го осветяваха добре.