— Каква е разликата? Нуждаех се от работа.

— И я получи, като се представи за момче.

— Ти си този, който предположи, че съм момче. Аз никога не съм казвала нещо подобно.

— Никога и не го отрече — той вдигна одеялото и го хвърли към нея. — Изсуши се, докато си налея нещо за пиене — тръгна към вратата, но се обърна. — Когато се върна, очаквам някои отговори. Дори не си помисляй за бягство, защото това ще бъде най-голямата ти грешка.

След като Кейн изчезна зад вратата, Кит отхвърли одеялото и посегна към кошницата, за да извади револвера. Седна зад масата и скри оръжието в скута си. Едва тогава, събра парцаливите остатъци от ризата си и завърза краищата в нескопосан възел на кръста си.

Кейн влезе обратно в кухнята, в момента, в който тя разбра, колко незадоволителен е резултата от усилията й. Той бе разкъсал и долната й риза, и сега, плътта й оставаше открита под V-образната форма на деколтето й, което стигаше чак до възела, в който беше завързала краищата на парцаливите си дрехи.

Кейн глътна уискито и се загледа в момичето. Тя седеше зад масата, положила ръце на коленете си. Под меката тъкан на ризата й, ясно се очертаваха малките й гърди. Как бе могъл да повярва, дори и за момент, че е момче? Тези деликатни кости, би трябвало да му подскажат, че лъже, а и тези мигли, които бяха достатъчно гъсти, за да помете пода с тях.

Мръсотията й, го бе отвратила. Мръсотията и цветистите й ругатни, да не говорим за дързостта и неуважението. Що за нахалница!

Чудеше се, на колко ли е години? На четиринадесет или по-малко? Той знаеше много за жените, но за момичетата — нищо. Кога гърдите им започваха да растат? За сега беше сигурен само в едно… беше прекалено млада, за да живее сама.

Кейн раздразнено остави чашата.

— Къде е семейството ти?

— Нали ти казах. Мъртви са.

— И нямаш никакви роднини?

— Не.

Нейното спокойствие го дразнеше.

— Виж какво, едно дете, на твоята възраст не може да се разхожда само из Ню Йорк. Това не е безопасно.

— Единственият човек, който ми причинява неприятности, откакто съм тук, това си ти.

В думите й, като че ли имаше истина, но той не им обърна внимание.

— Все едно. Утре ще те отведа при някои хора, които ще поемат отговорност за теб, докато пораснеш. Те ще ти намерят място, където да живееш.

— Доколкото разбирам, говориш за сиропиталище, майоре?

Това, че тя изглеждаше развеселена, го раздразни още повече.

— Да, говоря за приют! Да бъда проклет, ако ти позволя да останеш тук! Трябва ти място, където да живееш, докато пораснеш, за да можеш да се грижиш сама за себе си.

— Струва ми се, че досега не съм имала толкова много проблеми. Освен това, аз съвсем не съм дете. Съмнявам се, в приютите да приемат осемнадесетгодишни.

— Осемнадесет?!

— Да не би да имаш проблем със слуха?

За пореден път бе успяла да го шокира. Той се взираше в нея през масата, в дрипавите й момчешки дрехи, в мръсното й лице и шия, в късите й черни коси, сплъстени от мръсотията. Според него, осемнадесетгодишните момичета бяха почти жени. Те носеха рокли и се къпеха редовно. А, нищо у нея не му напомняше за девойка.

— Съжалявам, че развалих блестящите ви планове за сиропиталището, майоре!

Тя имаше куража да злорадства, и той се зарадва, че й бе хвърлил хубав бой.

— Чуй ме сега, Кит… или и името ти е фалшиво?

— Не, всичко е наред, това е истинското ми име. Или поне е това, с което всички ме наричат.

Веселието й изчезна и той усети изтръпване в основата на гръбнака си, същото усещане, което изпитваше преди битка. Странно!

Кейн видя, как тя повдигна брадичка.

— Само дето фамилията ми не е Фини — добави тя. — Уестън. Катрин Луиз Уестън.

Това беше нейната последна изненада. Преди Кейн да успее да реагира, Кит скочи на крака и той се озова пред черното дуло на револвера.

— Исусе… — промърмори той.

Без да снема очи от него, тя заобиколи масата. Ръката, с която държеше оръжието, не трепваше.

Най-накрая частите се напаснаха и всичко си дойде на мястото.

— Не мисля, че си толкова внимателен при избора си на опонент, когато ти се прииска да наругаеш някого — отбеляза тя.

Той направи крачка към нея и веднага съжали. Куршумът мина в близост до главата му и едва не одраска темето му.

Кит никога не бе стреляла в помещение и сега ушите й бучаха. Коленете й силно трепереха и тя стисна пръсти около дръжката на револвера.

— Не мърдай, докато не ти кажа, янки — изплю с повече кураж, отколкото усещаше. — Следващият път ще се лишиш от ухото си.

— Може би е по-добре, да ми обясниш, за какво е всичко това.

— То е очевидно.

— Направи ми услуга!

Кит ненавиждаше тези едва доловими присмехулни нотки в гласа му.

— Става дума за „Райзън Глори“, подъл кучи сине! Плантацията е моя! Ти нямаш права над нея!

— Да, но законът казва друго.

— Плюя, на закона! И хич, не ме е грижа нито за съдилищата, нито за завещанията и всякакви там други. По правило, плантацията е моя и няма да допусна някакъв си янки, да ми я отнеме!

— Ако беше така, баща ти щеше да я остави на теб, а не на Розмари.

— Тази жена го направи не само глух и сляп, ами го превърна и в глупак.

— Нима?

Мразеше преценяващия леден поглед на неговите очи. Искаше да го нарани толкова силно, колко тя бе наранена.

— Предполагам, че трябва да й бъда благодарна — подигравателно каза Кит. — Ако не беше мъкнала всеки мъж в леглото си — южняк или янки — къщата и реколтата, навярно щяха да бъдат изгорени. На всички е известно, че майка ти не се скъпеше на ласки и раздаваше благосклонността си на всеки, който носи панталони.

Лицето на Кейн остана безизразно.

— Тя беше курва.

— Това е Божията истина, янки. И въпреки че лежи в гроба, няма да й позволя да ме ограби.

— И затова, сега реши да ме убиеш.

Гласът му звучеше, почти нехайно и дланите й започнаха да се потят.

— По-правилно е, да те премахна от пътя си. Тогава „Райзън Глори“ ще стане моя, както трябваше да бъде от самото начало.

— Разбирам накъде биеш — той кимна бавно. — Добре, готов съм. Как искаш да стане това?

— Какво?!

— Да ме убиеш. Как ще го направиш? Искаш ли да се обърна, за да не ме гледаш в лицето, когато дърпаш спусъка?

Възмущението надделя над болезнените й чувства.

— Що за глупости говориш? Мислиш ли, че ще мога да уважавам себе си, ако застрелям човек в гърба?

— Съжалявам. Беше само предложение.

— При това, дяволски глупаво — тънка струйка пот се спусна по гърба й.

— Опитвам се, да го направя по-лесно за теб, това е всичко.

— Не се притеснявай за мен, янки. Безпокой се за собствената си безсмъртна душа.

— Добре, тогава. Направи го.

Тя преглътна.

— Такова ми е намерението.

Кит вдигна ръка и се прицели.

— Убивала ли си някога човек, Кит?

— Млъкни!

Треперенето в коленете й се беше засилило, ръката й започна да се тресе, докато Кейн, изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що се бе събудил от дрямка.

— Стреляй, точно между очите — посъветва я тихо.

— Млъкни!

— Така е по-бързо и най-сигурно. Мозъкът ми ще се разлети из цялата кухня, но ти ще се справиш с безпорядъка, нали Кит?

Започна да й се повдига.

— Млъкни! Веднага! Просто си затвори устата!

— Хайде, Кит! Да приключим с това!

— Млъкни!!!

Револверът изгърмя с оглушителен грохот. Веднъж, два пъти, три пъти… и още…

И накрая се чу щракването на празния барабан.

Още при първия изстрел, Кейн се хвърли на пода. Когато всичко стихна, той повдигна глава. На стената, пред която току-що бе стоял, се виждаха пет дупки, който оформяха контурите на човешка глава.

Кит стоеше с приведени рамене и отпуснати в страни ръце. В пръстите й безполезно висеше револвера.

Той стана внимателно и приближи към стената, която бе получила куршумите, предназначени за него. Прекара пръсти по перфектната дъга и бавно поклати глава.

— Отлична работа, хлапе. Ти си дяволски добър стрелец.

За Кит бе настъпил края на света. Беше загубила плантацията, и за това не винеше никой друг, освен себе си.

— Страхливка — прошепна тя. — Проклето, малодушно, жалко момиче!

Глава 3

Тази нощ Кейн принуди Кит да спи в една малка спалня на втория етаж, вместо в нейната, пълна с прах и пропита с мирис на кожа, стая над конюшнята. Заповедите му бяха кратки и точни. Докато не вземеше решение какво ще прави с нея, тя нямаше да се грижи за конете. И ако се опиташе да избяга, щеше да я лиши завинаги от „Райзън Глори“.

На следващата сутрин, Кит избяга обратно в конюшнята, и се сгуши нещастно в един ъгъл с книгата „Охолният живот на Луи XV“, която бе измъкнала от библиотеката, няколко дена по-рано. След известно време се унесе в дрямка и засънува гръмотевични бури, бонета и краля на Франция, който яздеше с любовницата си Мадам дьо Помпадур12 през памучните полета на „Райзън Глори“.

Когато се събуди, се почувства дори още по-зле. Ръцете и краката й тежаха. Седна унило, пред бокса на Аполон, с ръце отпуснати върху скритите под мазни панталони колене. При подготовката на плана си бе пропуснала да вземе предвид, какво ще е усещането, когато погледне в очите на невъоръжен човек, преди да дръпне спусъка.

Вратата на конюшнята се отвори, пропускайки слабата светлина на облачния следобед. Мерлин притича през коридора, хвърли се върху Кит и почти събори шапката й в порив на възторжено обожание. След него бавно вървеше Магнус. Крака, обути в ботуши спряха до нея. Но тя упорито отказа да вдигне глава.

— Сега, не съм в настроение за разговори, Магнус.

— Не мога да кажа, че съм изненадан. Майорът ми разказа, какво се е случило снощи. Трябва да е било някакъв трик, това, което сте направили, мис Кит!