Колкото повече приближаваше към Сан Карлос, толкова повече нарастваше неувереността й в правилността на предприетото пътуване. Въпреки отговорностите, които имаше сега, бе изоставила всичко и бе тръгнала да търси мъжа, който никога не й беше казал, че я обича.

Докато се качваше по дървените стъпала пред игралния дом „Жълтата роза“, стомахът й се стегна в болезнен възел. Последните няколко дни почти не беше в състояние да яде, а тази сутрин, дори апетитната миризма от кухнята на хотел „Ранчеро“ не можа да я изкуши. Дълго се беше занимавала с тоалета си, няколко пъти сменя прическата си, като вдигаше косите си по един, после по друг начин, пробва почти всички рокли, като непрекъснато си напомняше да не пропусне да закопчее някоя кукичка или копче.

Най-накрая реши да облече гълъбовосивата рокля с розовите волани, която носеше в деня на пристигането си в „Райзън Глори“, като прибави шапка и воал в същия цвят. По някакъв начин я утешаваше илюзията — сякаш всичко започваше отново. Само роклята й стоеше по различен начин, стегната около наедрелите й гърди, което й напомняше, че всичко се променя.

Ръката й, облечена в ръкавица, трепереше леко, когато посегна към летящата врата водеща в салона на игралния дом. Поколеба се за момент, после бутна силно и пристъпи вътре. Беше научила, че „Жълтата роза“ е най-доброто и скъпо заведение в Сан Карлос. Стените му бяха покрити с червено-златни тапети, от високия таван се спускаше кристален полилей. Махагоновият плот на бара се простираше по цялата дължина на помещението. Зад него на стената висеше картина, на която бе изобразена полулегнала в легло гола жена, с тицианови къдрици и жълта роза между зъбите. Тя бе нарисувана на фона на картата на Тексас, като главата й лежеше близо до Тексаркана, а краката й стигаха до поречието на Рио Гранде. Тази картина даде на Кит нова доза смелост. Нарисуваната жена й напомняше на Вероника.

Поради ранния час, вътре имаше малко посетители. Един по един те замълчаха и се обърнаха към нея заинтригувани. Въпреки че лицето й бе покрито от воала, облеклото и маниерите й показваха, че тя не е от тези жени, които посещават подобни места, дори и толкова елегантни, като „Жълтата роза“.

Барманът нервно се изкашля.

— Мога ли да ви помогна, мем?

— Бих искала да се видя с Байрън Кейн.

Мъжът метна нерешителен поглед към витото стълбище в задната част на салона, след това погледна към чашата, която старателно полираше.

— Тук няма никой с такова име.

Кит мина покрай него и продължи към стълбите. Барманът мигновено излезе иззад барплота.

— Хей! Не може да отивате там!

— Само стой и гледай! — отвърна му Кит, без да намалява темпото. — И ако искате да не нахлувам в чужда стая и да безпокоя клиентите, ще ми обясните къде точно да намеря мистър Кейн!

Мъжът, гигант с гърди като варел и ръце дебели като свинска шунка, свикнал да се разправя с пияни каубои и стрелци стремящи се да докажат репутацията си на отчаяни храбреци, сега беше безпомощен пред жена, която очевидно бе истинска дама.

— Последната стая в ляво — промърмори той. — И дяволите да ме вземат, ще си платя за това!

— Благодаря ви! — учтиво каза Кит и се заизкачва нагоре по стълбите величествено, като кралица. При това искрено се надяваше никой от седящите в салона мъже да не забележи колко е изплашена.



Жената се казваше Ернестин Агнес Джоунс, но за всички мъже в „Жълтата роза“ тя беше просто Ред Ривър Руби.

Подобно на повечето хора дошли на Запад, Руби беше погребала миналото заедно с името си и никога повече не се бе обърнала назад.

Въпреки пудрата, кремовете и старателно начервените устни, тя изглеждаше по-възрастна за двадесет и осемте си години. Беше живяла трудно и си й личеше. И все пак си оставаше привлекателна жена, с гъсти кестеняви коси и гърди, меки като възглавници. До скоро бе имала твърде труден живот, но всичко се беше променило с внезапната, удобна смърт на последния й любовник. Сега беше собственичка на „Жълтата роза“ и най-търсената жена в Сан Карлос. Непрекъснато бе обсаждана от ухажори, с изключение само на един — този, когото най-много желаеше.

Руби кокетно нацупи устни, докато гледаше мъжа в противоположния край на спалнята. Той пъхаше ленената си риза в чифт черни, сукнени панталони, които се обтягаха по бедрата му толкова примамливо, че предишната й решителност се върна с нова сила.

— Но ти каза, че ще отидем на разходка с новия ми кабриолет! Защо не днес?

— Имам много работа, Руби — отвърна й рязко той.

Тя се наведе леко напред, червения й разкошен халат се отвори и откри гърдите й, но той като че ли нищо не забеляза.

— Човек би си помислил, че не аз, а ти си шефа тук. Какво толкова важно има да свършиш, което да не може да почака?

След като не получи отговор, тя реши да не го притиска повече. Веднъж бе опитала, и повече такава грешка нямаше да стори. Вместо това заобиколи леглото и приближи към него, като си пожела да може да наруши неписаното правило на Запада и да го попита за миналото му.

Руби подозираше, че за главата му е обявена награда. Иначе, как би могла да се обясни аурата на опасност, станала неделима част от него, като упорито вдигнатата му брадичка. Той беше толкова добър с юмруците, колкото и с оръжието. Когато погледнеше в очите му съзираше там само пустота, от която я пронизваше студ. Освен това той можеше да чете и води сметките, което не се връзваше с образа му на беглец престъпил закона.

Едно нещо тя знаеше със сигурност — той не беше женкар. Изглежда не забелязваше ни една от жените в Сан Карлос, макар много от тях да бяха готови да вдигнат фустите си само при един негов намек. Самата тя се опитваше да влезе в леглото му, откакто го взе на работа в „Жълтата роза“. До сега не беше успяла. Но не се предаваше и не губеше надежда, защото не бе срещала по-красив мъж.

Руби застана пред него и сложи едната си ръка върху токата на колана му, а другата върху гърдите му. Без да обръща внимание на чукането по вратата, промъкна пръстите си под ризата му.

— Само ако ми дадеш шанс, може да ни бъде много хубаво заедно.

Не разбра, че вратата се отвори, докато той не вдигна глава и погледна някъде зад нея. Нетърпеливо се обърна да види кой ги прекъсва.



Вълна от болка удари Кит. Сцената, която се разкри пред очите й успя да възприеме на отделни части — яркочервен, разтворен халат, големи бели гърди, ярко начервена уста, отворена в знак на възмущение. И съпруга си. Нищо друго не бе в състояние да възприеме повече.

Той изглеждаше по-възрастен, отколкото си го спомняше. Лицето му бе изпито с дълбоки бръчки около очите и устата. Косата му беше пораснала и падаше над яката на ризата. Приличаше на бандит. Нима така бе изглеждал по време на войната? Наблюдателен и предпазлив, вечно под напрежение, опънат като струна, която всеки момент ще се скъса?

Лицето му мъчително се изкриви, когато я видя, след това се затвори, като заключена врата.

Жената се нахвърли върху нея.

— Коя по дяволите си ти и какво си мислиш, че търсиш тук? Ако търсиш работа си закарай задника долу и чакай докато дойдем!

Кит се зарадва на яростта, която започна да я обхваща. С едната ръка вдигна воала върху шапката си, а с другата бутна вратата зад гърба си.

— Ти си тази, която трябва да се изнесе долу. Имам лична работа с мистър Кейн.

Руби присви очи.

— Знам ги такива, като теб! Благородна дамичка, която идва на Запад и си въобразява, че целият свят й е длъжен! Е, това е моя дом и някаква си превзета лейди не може да ми казва какво да правя! Може да си вириш носа във Вирджиния или Кентъки, или откъдето си, но не и в „Жълтата роза“!

— Махай се от тук! — заповяда й Кит с тих глас.

Руби затегна колана на халата си и тръгна заплашително към нея.

— Ще ти направя една услуга сестро, и ще те науча, че нещата в Тексас стоят по съвсем различен начин!

От другия край на стаята, Кейн се обади тихо.

— Най-добрия съвет, който мога да ти дам, Руби — е да не се захващаш с нея!

Руби изсумтя презрително, направи още една крачка и се оказа с пистолет опрян в челото.

— Изчезвай! — каза й тихо Кит. — И затвори вратата след себе си!

Руби зяпна изненадано, след това се обърна и погледна Кейн.

Той сви рамене.

— Излез.

С последен, преценяващ поглед към дамата с револвера, Руби напусна стаята и затръшна вратата след себе си.

Кит остана насаме със съпруга си. Всички предварително репетирани думи от речта й, изведнъж бяха забравени. Тя разбра, че все още държи оръжието в ръка и то е насочено към Кейн. Бързо го набута обратно в дамската си чантичка.

— Не беше зареден.

— Благодаря на Бога и за малките милости!

Кит си бе представяла стотици пъти тяхната среща, но никога не бе мислила, че ще види този непознат с леден поглед в обятията на друга жена.

— Какво правиш тук? — попита я най-накрая той.

— Търся те.

— Разбирам. Е, намери ме. Какво искаш?

Ако се беше раздвижил, тя може би щеше да намери думите, които й бяха необходими, но той стоеше сковано на едно място и я гледаше, сякаш самото й присъствие го дразнеше.

Изведнъж й дойде твърде много — изтощителното пътуване, ужасната несигурност, и сега това, че го завари с друга жена.

Кит бръкна в чантичката си и извади дебел плик.

— Исках да ти донеса това — тя го сложи на масата до вратата, обърна се и побягна от стаята.

Коридорът и стълбището й се видяха безкрайни. На няколко пъти се препъва и едва не падна, но по чудо се задържа на крака. Мъжете в салона протегнаха шии, за да я видят по-добре. Руби стоеше в подножието на стълбите, все още загърната в червения си халат. Кит мина покрай нея и се запъти към летящата врата. Почти се беше добрала до изхода, когато две големи ръце я хванаха за раменете и я обърнаха. Краката й се отлепиха от земята, когато Кейн я взе в прегръдките си. Притисна я към гърдите си и я понесе обратно през салона. Прескачайки през две стъпала, той изкачи стълбата, мина през коридора и стигна до стаята си. Ритна с крак вратата да я отвори и после я затвори след себе си по същия начин.