Декември неусетно премина в януари. Взаимните любовни ласки между Кейн и Кит достигнаха до първобитен оттенък на неукротима свирепост, което уплаши и двамата. Кит бе оставила синини по раменете на съпруга си. След поредната нощ, гърдите й бяха покрити с червени петна, за което Кейн дълго се проклинаше.

И само веднъж си споделиха истината.

— Не можем да продължаваме повече така — заяви той.

— Знам — отвърна тя и се сгуши във възглавницата, като се престори, че заспива.

Предателската част на женската й същност настояваше да спре безсмислената борба и да отвори сърцето си, преди то да се взриви, препълнено от чувства, за които тя нямаше име. Но той бе човек, който подаряваше книгите и конете си, преди да се привърже прекалено към тях. И демоните на собственото й минало не й даваха покой.

„Райзън Глори“ бе всичко, което някога бе имала и което й бе останало. Плантацията бе единствената част от живота й, в която намираше сигурност. Хората идваха и си отиваха. „Райзън Глори“ бе вечна и тя нямаше да позволи на бурните, безименни чувства към Байрън Кейн да променят това. Кейн със студените сиви очи и увлечението му към предачницата. Кейн с безграничната му амбиция, която би изяла полята и после би ги изплюла, както машината — памучните семена, докато не останеше само безполезната обвивка.



— Казах ти, че не искам да ходя никъде! — Кит остави четката за коса и погледна Кейн в огледалото.

Той съблече и захвърли ризата си.

— Затова пък аз искам.

Всички спорове приключваха пред вратата на спалнята. Всички, но този — не. И каква беше разликата? Любовта им бе превърнала спалнята в друга зона на бойни действия.

— Ти мразиш баловете — напомни му тя.

— Да, но искам да се отдалеча за няколко дни от предачницата.

„Предачницата — отбеляза на ум тя, не “Райзън Глори"."

— Освен това ми липсва и Вероника, искам да я видя — добави той.

Стомахът й се стегна от ревност и обида. В интерес на истината и тя искаше да види Вероника, но бе непоносимо да чуе това от Кейн.

Вероника бе напуснала Ръдърфорд преди шест седмици, малко преди Деня на благодарността, и се бе установила в триетажно имение в Чарлстън, и както Кит беше научила, го бе превърнала в истински светски салон, където се събираха художници, артисти и политици. Там можеха да се срещнат неизвестен скулптор от Охайо и известен артист от Ню Йорк. Сега Вероника бе решила да отпразнува новия си дом, с голям зимен бал.

В писмото си до Кит тя бе написала, че е поканила всички от Чарлстън, които я забавляваха, както и няколко стари познати от Ръдърфорд. С типично извратения си маниер бе поканила Брандън Пърсел и новата му годеница Елеонора Бард, чийто баща бе поел председателството на Банката на плантаторите и гражданите, след войната.

Обикновено Кит обичаше да присъства на такива събирания, но сега нямаше желание за забави. Щастието на Софрония само усилваше нейното страдание, а и колкото и да я очароваше Вероника, Кит винаги се чувстваше неловко и глупаво в нейно присъствие.

— Иди сам — процеди тя, макар да ненавиждаше тази идея.

— Отиваме заедно — уморено й отвърна Кейн. — Нямаш право на избор!

Като че ли някога бе имала! Негодуванието й растеше. Тази нощ те не правиха любов. Нито на следващата. Нито през останалите.

„Това е за добро“ — си казваше тя. От няколко седмици се чувстваше зле. Рано или късно щеше да се наложи да се предаде и да отиде на лекар.

Така или иначе, всичко продължи до деня, когато трябваше да отпътуват за бала на Вероника.



По времето, когато пристигнаха в Чарлстън, Кит бе бледа и едва се държеше на краката си. Кейн бе изчезнал, за да присъства на някакви бизнес срещи, а тя оглеждаше стаята, която щяха да споделят двамата през следващите няколко нощи. Помещението бе светло и просторно, с тесен балкон и изглед към вътрешния двор, привлекателен дори през зимата с море от зеленина, островна трева и сладък дъх на маслини.

Вероника бе пратила една слугиня, която й помогна да разопакова багажа и да си приготви ваната. След като се изкъпа, Кит легна в леглото и затвори очи, твърде уморена, за да може да заплаче.

Събуди се няколко часа по-късно. С труд отвори очи, стана, отиде до прозореца и дръпна завесите.

Навън вече бе тъмно. Скоро трябваше да се облече и да слезе долу. Как щеше да изтърпи тази вечер? Залепи буза върху хладното стъкло на прозореца. Щеше да има бебе. Изглеждаше невъзможно, но все пак в нея растеше нов живот. Детето на Байрън Кейн. Дете, което щеше да я свърже с него за останалата част от живота й. Едно дете, което отчаяно желаеше, но което щеше да усложни нещата.

Без желание седна на столчето пред тоалетката. Докато разресваше косата си, сред тоалетните принадлежности забеляза синия керамичен съд.

Луси го беше сложила. Каква ирония!

В него беше сиво-белия прах, който Знахарката й бе дала против забременяване. Беше го пила само веднъж.

От начало бяха дългите седмици, когато с Кейн спяха отделно, а след това — нощното помирение, и не намери сили в себе си да продължи да го взима. Съдържанието на синия съд й изглеждаше зловещо, като стрити кости на мъртвец. Беше чула жени да се оплакват, че не могат да заченат и от тогава оправдаваше своята небрежност с това, че рискът от забременяване е много по-малък, отколкото тя се страхуваше да признае. След това Софрония бе открила керамичния съд и бе уверила Кит, че праховете са безполезни, защото Знахарката ненавиждала белите жени и от дълги години им продавала безобидни лекове. Кит прокара пръст по капака и се зачуди дали това е вярно.

Вратата се отвори толкова рязко, че тя се стресна и го събори. Скочи от табуретката.

— Не можеш ли поне веднъж да влезеш в стаята, без да откачаш вратата от пантите?

— Винаги съм прекалено нетърпелив да видя преданата си съпруга — Кейн хвърли кожените си ръкавици на един стол, след това видя разпръснатия прах по тоалетката. — Какво е това?

— Нищо! — тя грабна една кърпа и се опита да го избърше.

Той застана зад нея и захлупи с ръка дланта й, а с другата вдигна падналия съд и започна да изучава останалото в него съдържание.

— Какво е това?

Кит се опита да измъкне ръката си изпод неговата, но той я задържа. Остави съда и я измери с поглед, който казваше, че няма да я пусне, докато не получи отговор. Искаше й се да го излъже, че е лекарство против главоболие, но бе твърде уморена да хитрува, а и вече нямаше никакъв смисъл.

— Взех го от Знахарката, а Луси го е опаковала по погрешка — призна тя и добави почти равнодушно: — Не искам… да имам дете.

В погледа му се мярна горчивина, после пусна ръката й и се обърна.

— Ясно. Може би трябваше да поговорим за това.

Този път Кит не можа да скрие мъката си.

— С брак, като нашия, май не сме достатъчно внимателни, нали?

— Не. Не. Мисля, че не сме — с гръб към нея, той съблече перленосивия сюртук и развърза вратовръзката. Когато най-накрая се обърна, погледът му беше толкова отчужден и далечен, колкото Полярната звезда — Радвам се, че си толкова разумна. Двама души, които се ненавиждат помежду си, едва ли ще бъдат добри родители. Не можеш да си представиш нещо по-ужасно от появяването на едно нежелано дете в тази гнусна каша, която наричаме брак, нали?

Кит почувства, че сърцето й се пръска на милиони парченца.

— Не — едва произнесе тя. — Не, не мога.



— Доколкото разбрах, вие притежавате новата предачница в околностите на Ръдърфорд, мистър Кейн?

— Точно така — Кейн стоеше в единия край на залата и се готвеше да се качи горе, за да провери, защо се бави Кит, когато Джон Хюз, мускулест млад северняк отвлече вниманието му.

— Чух, че работата ви върви добре. Желая ви успех. Макар че това е рисковано начинание, особено… — той замълча и подсвирна тихо, загледан над рамото на Кейн, към стълбището. — Уау! Искате ли да видите това? Има една жена, която бих желал да заведа със себе си у дома.

На Кейн не му бе нужно да се обръща, за да разбере за кого става дума. Можеше да я почувства с порите на кожата си. И все пак, обърна глава.

Тя бе облечена със сребристобяла рокля, обшита с кристални мъниста. Доколкото виждаше Кейн, беше я преправила, като всички останали тоалети напоследък. Кит бе изрязала предната част на роклята до под гърдите си и заместила парчето сатен с тънък слой прозрачна сребриста органза. Материята меко обгръщаше заоблените форми на гърдите й и стигаше до врата, където с помощта на сребърна лента я бе събрала във висок, деликатен набор.

Материята беше прозрачна, но под нея Кит не бе облякла нищо. За да защити скромността си, бе събрала от полата кристалните, продълговати маниста и ги бе пришила на необходимите места, във вид на гроздове. Кристалите блестяха върху закръглената й плът.

Роклята бе възмутително красива и Кейн я намрази от пръв поглед. Един по един мъжете около нея се обръщаха и впиваха алчно поглед в плътта, предназначена единствено за него. Тя беше ледена кралица обвита в пламъци.

Но скоро Кейн забрави ревността и се потопи в съзерцание на ослепителната й красота. Тя беше безумно красива, неговата дива роза от дълбините на гората, неопитомена, като в деня на първата им среща, все още готова да забие шиповете си в плътта на мъжа, докато го упойва с аромата си.

Кейн забеляза руменината по високите й скули и странни ярки пламъци в дълбините на виолетовите й очи. Почувства първите пристъпи на безпокойство — тази вечер в нея се таеше нещо трескаво, почти безумно. Импулсите излъчвани от тялото й, искаха да се изтръгнат, като барабанни удари и да се понесат волни и диви. Той бързо закрачи към нея.

Кит го погледна в очите, след това умишлено насочи погледа си встрани. Без да каже дума, тя пресече залата и се насочи към стар ръдърфордски познат.

— Брандън! Боже, вие сте неотразим тази вечер! А това трябва да е сладката ви годеница, Елеонора! Надявам се, ще ми позволите от време на време да похищавам Брандън. Ние сме стари приятели… нещо като брат и сестра, нали разбирате? Не мога да се разделя завинаги с него, дори заради такава хубава млада дама.