Кит започна кокетливо да си прави вятър с едната ръка.

— Господи, каква жега! Байрън, скъпи, може би е по-добре да ме заведеш вътре в църквата, където е по-хладно? Изглежда тази сутрин топлината ми действа зле!

Думите едва бяха излезли от устата й, когато десетки погледи се впиха незабавно в талията й.

— Разбира се, мила моя! Хайде веднага да влизаме вътре!

Той внимателно я поведе нагоре по стълбите, прегърнал раменете й, сякаш беше деликатно плодоносно цвете, нуждаещо се от неговата закрила.

Кит усети, как погледите на всички присъстващи пронизваха гърба й и можеше да чуе, как в главите си пресмятат месеците. Нека ги броят — каза си тя. Скоро сами ще разберат, че са сгрешили.

И тогава я порази ужасна мисъл.



Знахарката живееше в полуразрушена колиба на земята принадлежала някога на Пърсел. Почти никой не си спомняше как се беше появила тук. Някои твърдяха, че стария Годфри Пърсел — дядото на Брандън — я беше купил от пазара за роби в Ню Орлианс. Други казваха, че е родена в „Холи Гроув“ от майка негърка и баща индианец от племето чероки. Никой не знаеше на колко е години и какво в действителност е нейното име.

Рано или късно при нея идваше всяка жена от околията, независимо бяла или черна. Знахарката можеше да лекува брадавици, да предсказва бъдещето, правеше любовни отвари и определяше пола на неродените бебета. Кит знаеше, че само тази жена може да й помогне.

— Добър ден, Знахарке. Аз съм Кит Уестън, сега Катрин Луиз Кейн — дъщерята на Гарет Уестън. Помниш ли ме?

Вратата изскърца и се отвори достатъчно, колкото в пролуката да се подаде една сивокоса глава.

— Момичето на Гарет Уестън? Виж ти колко си пораснала! — изхриптя старицата със сух, дрезгав глас. — Твоят татко отдавна гори в ада!

— Няма да споря! Права си! Може ли да вляза?

Старата жена се отдръпна от вратата и Кит пристъпи в малка и чиста стая, в която цареше безпорядък. Връзки лук, чесън и билки висяха привързани към гредите на тавана, по ъглите бяха разположени чудновати мебели, под единствения прозорец видя стар чекрък. На едната стена имаше дървени рафтове, извити под тежестта на наредените върху тях бурканчета и бутилки.

Знахарката разбърка ароматното съдържание в съда, който висеше над огъня. След това седна на люлеещия се стол в непосредствена близост до огнището и сякаш беше съвсем сама, започна да се люлее и да припява под носа си с глас, наподобяващ шума на изсъхнали листа.

— В Галаад има балсам…

Кит седна на най-близкия до нея тръстиков стол, с провиснала и разкъсана седалка, и се заслуша. Още от сутринта, от църковната служба се питаше, какво ще прави, ако забременее. Щеше да бъде свързана с Кейн до края на дните си. Не можеше да позволи това да се случи, не и докато имаше все още шанс да стане някакво чудо и да си върне свободата и предишния начин на живот.

Веднага след като се бяха върнали от църквата, Кейн отново изчезна нанякъде, но Кит не можа да се измъкне, докато мис Доли не се прибра в спалнята си за следобедна дрямка, след като почете от Библията.

Най-накрая старицата спря да пее.

— Дете, остави проблемите си на Исус. Ще се почувстваш много по-добре.

— Не мисля, че Исус може да направи нещо за тях.

Възрастната жена погледна към тавана и се изкиска.

— Господи? Чуваш ли това дете? — смехът сякаш раздираше гърдите й. — Тя твърди, че не можеш да й помогнеш! Мисли си, че Знахарката може, а твоят син Исус Христос — не може! — очите й се напълниха със сълзи от смях и тя ги избърса с края на престилката си. — О, Господи — пак се изкиска — това дете… тя е още толкова млада!

Кит се наведе напред и докосна коляното на старицата.

— Разбираш ли, Знахарке, трябва да бъда сигурна! Не мога да имам дете. Затова съм дошла при теб. Ще ти платя добре, ако ми помогнеш.

Възрастната жена спря да се люлее и за първи път, откакто Кит бе влязла в колибата, я погледна сериозно.

— Децата са Божия благословия.

— Да, но аз не искам.

Горещината в малката колиба стана непоносима и Кит се изправи.

— Когато бях малка слушах робините да приказват, че понякога им помагаш да не могат да имат повече деца. Макар че за това могат да те накажат със смърт.

Пожълтелите от старост очи на жената презрително се свиха.

— Тези робини не искаха децата им да бъдат продадени. Ти си бяла. Не би трябвало да се притесняваш, че ще изтръгнат детето от ръцете ти и повече никога няма да го видиш.

— Знам, че… Но не искам да имам бебе! Не сега!

Знахарката започна отново да се люлее и да си припява.

— В Галаад има балсам за изцеление на всички рани… Има балсам в Галаад…

Кит приближи до прозореца. Всичко беше напразно. Старицата нямаше да й помогне.

— Този янки. В него се е вселил дявола, но има и доброта също… — проговори Знахарката.

— Много от дявола и много малко от добротата. Поне доколкото ми е известно.

Старата жена се засмя.

— Такъв мъж, като него, има силно семе. На старата знахарка ще й е нужно силно средство, за да го пребори.

Тя с труд стана от люлеещия стол, отправи се към дървените рафтове и започна да разглежда различните бурканчета. Накрая изсипа обилно количество от сиво-бял прах в един празен буркан, покри го с чист парцал и го завърза с връв.

— Разбърквай по една щипка от праха в чаша вода и пий сутрин, след като си била в леглото му.

Кит взе буркана и с благодарност прегърна Знахарката.

— Благодаря — извади няколко банкноти от джоба си и ги мушна в ръката на възрастната жена.

— Прави всичко, както ти казвам, миси. Старата жена знае кое е най-добре.

След това се обърна към огъня и се изсмя хрипливо на шегата, която само тя разбираше.

Глава 16

Кит се бе покачила на стълбичката в библиотеката и опитваше да вземе една книга, когато чу входната врата да се отваря. Старият часовник в хола удари десет часа. Само един човек затръшваше така вратата. Цялата вечер се бе подготвяла за завръщането му.

Следобеда, когато се бе връщала от Знахарката го съзря отдалеч. В неделя работниците почиваха, затова той бе сам при предачницата. Гол до кръста разтоварваше дървения материал, докаран от Чарлстън.

— Кит!

Сигурно беше видял светлината от прозореца на библиотеката, и съдейки по вика му, разбра, че не е в добро настроение.

Вратата на стаята едва не се откачи от пантите. По ризата му имаше тъмни петна от пот, мръсните му панталони бяха напъхани в ботушите, които без съмнение оставяха кални следи по пода. Софрония нямаше да бъде щастлива от това.

— Когато те викам, искам веднага да дойдеш! — изръмжа той.

— Само ако имах крила — отвърна му нежно, но той не прояви чувство за хумор.

— Нямам желание да те търся из цялата къща, когато се прибера у дома!

Той се държеше толкова възмутително, че тя едва не се разсмя.

— Може би трябва да нося звънче на шията си. Искаш ли нещо?

— Дяволски си права! Преди всичко искам баня и чисти дрехи. След това — вечеря. В стаята ми!

— Сега ще кажа на Софрония — още в момента, в който го изрече, разбра, че е направила грешка. Щеше да започне една…

— Софрония не е моя съпруга. Тя не е тази, заради която последните шест часа разтоварвах дървен материал. И това нямаше да се налага, ако ти не обичаше толкова много да си играеш с кибрита — той се облегна на рамката на вратата, смело отправяйки й предизвикателство. — Така че, ти ще се погрижиш за мен.

Щеше да направи всичко, за да потуши лошото му настроение. Усмихна му се и изрече:

— С удоволствие. Ще се погрижа за банята ти.

— И вечеря!

— Но, разбира се!

Когато мина покрай него и се отправи към кухнята, в мечтите си вече яхаше Съблазън и изчезваше завинаги. Но беше невъзможно! Нямаше да позволи яростта на съпруга й, да я принуди да напусне „Райзън Глори“.

Софрония не се виждаше никъде, затова помоли Луси да напълни ваната, а после затърси из кухнята с какво да нахрани мъжа си. Според нея щеше да бъде най-добре отрова за мишки, но накрая се спря на чинията, която Патси бе покрила и оставила на топло върху печката. Кит махна кърпата, за да може яденето в нея да изстине, когато станеше време да я занесе на Кейн.

Луси се появи запъхтяна в кухнята.

— Мистър Кейн каза, че ви иска веднага горе!

— Благодаря ти, Луси.

Кит взе чинията и старателно започна да духа върху печеното месо с картофи, надявайки се то да изстине по-бързо. Мислеше си да посипе отгоре допълнително още сол, но не й даде сърце да го стори. Той може да бе въплъщение на дявола, но бе работил усилено целия ден. Достатъчно бе, че щеше да му се наложи да яде студената вечеря.

Когато влезе в спалнята, видя, че той седи отпуснат в креслото все още напълно облечен.

— Къде беше, по дяволите?

— Да ти приготвя вечерята, съкровище.

Той присви очи.

— Помогни ми да сваля проклетите ботуши.

Въпреки че те целите бяха в кал, той можеше и сам да си ги свали, но явно търсеше повод за скандал. Би му помогнала с радост, и тъй като Кейн искаше кавга, реши да се държи отстъпчиво.

— Разбира се, агънцето ми.

Отиде при него, обърна му гръб и яхна крака му.

— Ако се опреш някъде, ще мога по-лесно да ги измъкна.

Единственият начин, по който той можеше да се подпре, беше да постави другия си крак в калния ботуш, върху дупето й. А тя подозираше, че това бе твърде много, дори за него.

— Добре, сам ще смъкна проклетите ботуши!

— Сигурен ли си? Аз живея, за да ти бъда полезна.

Той й метна мрачен поглед, измърмори нещо под носа си и дръпна ботушите. Докато Кейн събличаше дрехите си, Кит усърдно подреждаше нещо в гардероба.

Тя чу шума от падането на дрехите по пода, а после и плисъка на водата, когато той влезе във ваната.