Сюзън Филипс - Кой би повярвал

Магнус подкара кабриолета към дома. Софрония седеше до него на капрата, а зад тях се бяха разположили Самуел, Луси и Патси. Когато напуснаха църквата, той се бе опитал да завърже разговор със Софрония, но тя беше сърдита и това го отказа. Завръщането на Кит я бе разстроило, въпреки че Магнус не можеше да разбере защо. Имаше нещо странно в техните отношения.

Той погледна към Софрония, която седеше до него като красива статуя. Бе уморен от тайните, които витаеха около нея. Бе уморен от любовта си, която му носеше повече мъка, отколкото щастие. Не беше ли по-добре да помисли за Дебора Уилямс, дъщеря на един от работниците в плантацията, която не криеше, че е готова да отвърне на ухажването му.

По дяволите! Беше му време да създаде семейство. Войната бе свършила, имаше хубава работа. Малкият уютен дом на надзирателя, в края на градината, имаше нужда от стопанка. Дните на пиянство и леки жени бяха приключили. Сега искаше жена и деца. Дебора Уилямс бе красива, сладка, наивна девойка, за разлика от Софрония с нейния вечно хапещ език. Щеше да му бъде добра съпруга.

Но вместо да го разведри, тази идея го накара да се почувства още по-нещастен.

Софрония не му се усмихваше често, но когато го направеше, пред него засияваше пъстроцветна дъга. Тя четеше вестници и книги, и разбираше нещата по начин, по който Дебора никога не би могла. И преди всичко, Дебора, за разлика от Софрония, никога не пееше, когато работеше.

Магнус забеляза червено-черния кабриолет, който идеше насреща им. Бе твърде нов, за да принадлежи на някой от местните жители. Вероятно бе на някой северняк, политически авантюрист.

Софрония се изправи и погледна към идващия екипаж. Когато двуколката приближи, Магнус позна, седящия в нея, Джеймс Спенс — собственик на новата фосфатна мина. Не беше имал никакви контакти с него, но бе чул, че е добър бизнесмен. Справедливо плащал заплатите и не мамел клиентите си. И все пак, Магнус го ненавиждаше, най-вероятно, защото Софрония го харесваше.

Сега забеляза, че Спенс е красив мъж. Когато погледите на Джеймс и Софрония се срещнаха, той повдигна бобровата си шапка в пясъчен цвят, под която се показа гъста грива от тъмни коси, прилежно сресани на път.

— Добро утро Софрония! — поздрави той. — Прекрасен ден, нали? — дори не погледна към спътниците й.

— Добро утро, мистър Спенс! — пропя Софрония с дръзка усмивка, при която Магнус стисна зъби и му се прииска да я разтърси.

Спенс нахлупи обратно шапката на главата си, двата кабриолета се разминаха и Магнус си спомни, че този мъж не за първи път показваше интерес към Софрония. Беше ги виждал да разговарят, когато я караше на пазар в Ръдърфорд. Ръцете му неволно стегнаха юздите. Беше време да поговорят!

Възможността се появи късно следобед, докато седеше с Мерлин на верандата на своя дом и се наслаждаваше на почивния си ден. С периферното си зрение забеляза някакво движение в градината. Софрония, в наситеносиня рокля обикаляше черешовите дървета и се взираше в клоните, вероятно преценяваше дали има узрели плодове.

Той стана и слезе надолу по стълбите. Пъхна ръце в джобовете си и без да бърза се отправи към овощната градина.

— Може би трябва да оставиш нещо и на птичките — забеляза той, когато приближи до нея.

Тя не го бе чула да идва и подскочи от уплаха.

— Защо се промъкваш, като крадец?

— Не се промъквам. Просто стъпвам леко.

Но Софрония отказа да отговори на предизвикателството му.

— Изчезвай! Не искам да разговарям с теб!

— Жалко! Защото така или иначе ще ти се наложи.

Тя му обърна гръб и се отправи към къщата. С няколко бързи крачки той я настигна и застана пред нея.

— Можем да говорим тук, в овощната градина — постара се гласът му да звучи нежно. — Или може да ме хванеш под ръка и да те заведа на верандата на дома си, където да седнеш на големия люлеещ стол, за да изслушаш това, което имам да ти казвам.

— Пусни ме да мина.

— Значи, искаш да говорим тук! Нямам нищо против.

Хвана я за ръка и я насочи към ствола на дървото зад нея, като използваше тялото си, за да не й позволи да се изплъзне.

— Правиш се на глупак, Магнус Оуен — в очите й горяха ярки, златисти пожари. — Повечето мъже щяха да разберат намека. Не те харесвам! Кога ще си го набиеш в главата? Изобщо имаш ли гордост? Не се ли срамуваш, да тичаш след жена, която не се интересува от теб? Не знаеш ли, че ти се присмивам зад гърба?

Магнус трепна, но не помръдна.

— Давай, присмивай ми се колкото искаш! В чувствата ми към теб няма нищо срамно и мога да погледна смело в очите всеки, когото си поискам! — той опря длани на дървото, от двете страни на Софрония, лишавайки я от възможността да избяга. — Освен това, не аз, а ти трябва да се срамуваш. Сутринта седеше в църквата и отправяше молитви към Господа, а трябваше да излезеш само от вратата на храма, за да започнеш да правиш мили очи на Джеймс Спенс.

— Нямаш право да ме съдиш, Магнус Оуен!

— Севернякът може да е богат и красив, но не е за теб. Кога ще престанеш да се съпротивляваш на собствената си природа?

Думите му й причиниха болка, но за нищо на света нямаше да позволи, той да разбере. Вместо това, кокетно наведе глава на една страна и приканващо облегна тяло на дървото, като в същото време изпъчи гърдите си леко напред. Усмивка на триумф изгря на лицето й, като видя как Магнус дълбоко си поема дъх, и я изпива с очи. Сега щеше да го накаже, за това, че вечно се месеше в живота й, и щеше да го направи по начин, от който най-много да го заболи.

Но защо ли тази мисъл й причини болка? Същата, която се появяваше, всеки път, когато я погледнеше или разговаряше с нея.

Софрония решително се пребори със слабостта си.

— Ревнуваш ли, Магнус? — тя сложи ръка на рамото му и стисна топлата мускулеста плът под ризата му. Обикновено подобно докосване, особено на бял мъж, предизвикваше в нея гадене, но това бе Магнус, от когото не трябваше да се страхува. — Може би ти се иска да се бях усмихнала на теб, а не на него? Това ли е, което те дразни, Магнус Оуен?

— Дразни ме съвсем друго. Войната, която постоянно бушува в душата ти и пълното ти нежелание да приключиш с нея — отвърна й дрезгаво той.

— Никаква война не бушува в мен.

— Не ме лъжи. Нима не разбираш? Ти лъжеш самата себе си.

Нежните му думи пропукаха ледената обвивка, с която бе обвила сърцето си. Магнус я беше разкрил със същата увереност, с която преди бе осъзнал фалшивия й опит да го съблазни, зад който безуспешно се бе опитвала да скрие своята уязвимост. Щом видя всичко това, той разбра, че трябва да я целуне. Прокле себе си, като глупак, че не го бе направил по-рано.

Бавно, много бавно, той наведе глава, твърдо решен да не я плаши, но и да получи всичко, което желае.

Осъзнаването на това, което щеше да последва, проблесна в златистите очи на Софрония. Магнус видя тръпката на безпокойство — намек за нейното неподчинение.

Той пристъпи по-близо и замря, без да докосне устните й, сгрявайки ги само с дъха си, наслаждавайки се на илюзията за близост.

Софрония чакаше, но той не знаеше дали бе смирена, или гневна.

Бавно блянът се превърна в реалност. Устните им се сляха. Целуваше я нежно, желаейки да излекува скритите й рани, да унищожи дяволите, да покори демоните, да й покаже безграничния свят на любовта и спокойствието, където злото не съществува. Един свят пълен със смях и надежда, където цвета на кожата няма значение. Свят, където две любящи сърца се сливат в едно и остават завинаги заедно.

Устните й трепереха под неговите. Тя се чувстваше като хваната птичка, уплашена, но знаеща, че похитителят й няма да я нарани. Лечебната магия бавно се просмукваше през порите й, като топло лятно слънце.

Магнус нежно я отдръпна от дървото и я заключи в обятията си. Мъжествеността, която я бе плашила толкова дълго време, сега не изглеждаше толкова ужасна. Колко меки и нежни бяха устните му!

Твърде скоро той се отдръпна от нея. Устата й се чувстваше изоставена, кожата й — студена, въпреки горещината на юнския следобед. Знаеше, че прави грешка, като среща погледа му, но не отвърна очи. Пое дълбоко дъх, разтърсена от любовта и нежността, които видя там.

— Остави ме — прошепна тя. — Моля те, остави ме на мира.

А след това побягна, минавайки през цялата овощна градина, сякаш армия от дяволи я преследваше по петите. Но всички демони бяха в нея и тя не можеше да надбяга нито един от тях.

Кит бе забравила, колко горещо можеше да бъде през юни в Южна Каролина. Жарка мараня трептеше във въздуха над памучните полета, покрити вече с кремавобели цветове. Дори Мерлин я бе изоставил този следобед, предпочитайки да подремне под сянката на хортензиите, растящи до кухненската врата.

Кит би трябвало да направи същото. Спалнята й бе затъмнена, като останалата част от къщата, за да не прониква следобедната жега, но тя не бе в състояние да си почива там.

Бяха минали два дни от паметната вечеря, а от главата й не излизаше свадата й с Кейн.

Мразеше се за лъжата, която бе изрекла, но и досега не можеше да се сети за нещо друго, което би могла да му каже, за да гарантира разрешението му за така необходимия й брак. А що се касаеше до Брандън…

Бе получила бележка, в която я молеше да го придружи в сряда вечер на църковната сбирка. И беше сигурна, че там щеше да й направи предложение. Нищо чудно, че не можеше да си намери място.