И все пак, независимо от гласа, жената, която стоеше пред него, се отличаваше от тези, които го чакаха у дома. Бялата сатенена рокля шумолеше, някак различно. Нямаше стилно поставена брошка, която да прикрие почти, но не съвсем, незабележимата кръпка. Нямаше признаци, че полите първоначално ушити за обръч, бяха разпорени и преправени, за да придадат по-слаб и моден силует. Имаше още една разлика между жената, която стоеше пред него и тези, които го чакаха у дома — виолетовите й очи не криеха никакви тайни и неизказан укор.

Накрая Брандън се върна към реалността, и собственият му глас достигна до него някак от далеч.

— Страхувам се, че имате предимство пред мен, мадам. Трудно ми е да повярвам, че съм способен да забравя толкова необичайно лице, но щом казвате, няма да споря, просто ви моля за прошка, заради лошата ми памет. Може би ще ми окажете честта и ще ме просветлите?

Елвира Темпълтън, свикнала с непретенциозната реч на нюйоркските бизнесмени, примигна два пъти, преди да си припомни добрите маниери.

— Мистър Пърсел, позволете ми да ви представя Катрин Луиз Уестън.

Брандън Пърсел, като истински джентълмен, не показа изненадата си, но не можа да намери думи, за да отговори подобаващо. Мисис Темпълтън продължаваше притеснено, с представянето на мис Бард, и разбира се на мистър Мейхю. Мис Уестън изглежда искрено се забавляваше.

Оркестърът започна да свири първите тактове на валса „Синият Дунав“. Мистър Пърсел излезе от вцепененото си състояние и се обърна към мистър Мейхю:

— Моля сър, ще бъдете ли така любезен да донесете чаша пунш на мис Бард? Тя току-що се оплакваше, че е жадна. Мис Уестън, ще окажете ли честта на един стар приятел за този валс?

Това беше необичайно нарушаване на етикета, но на Пърсел му бе все едно. Кит се усмихна и му протегна ръката си. Придвижиха се до средата на залата и се впуснаха в стъпките на валса. Брандън, най-накрая наруши мълчанието.

— Променили сте се, Кит Уестън. Не вярвам дори собствената ви майка да ви познае.

— Никога не съм имала майка, Брандън Пърсел, както ви е много добре известно.

Той се засмя с глас. До този момент не бе подозирал, колко му липсваха разговорите с жена, чийто дух не е сломен.

— Изчакайте само, докато разкажа на майка ми и сестрите ми, къде съм ви срещнал. Чухме, че Кейн ви е изпратил в някакво училище на Север, но никой в окръга не разговаря с него, а и Софрония мълчи.

По понятни причини, Кит не желаеше да разговаря за Кейн.

— Как са майка ви и сестрите ви?

— Не много зле, при създалите се обстоятелства. Загубата на „Холи Гроув“ беше тежък удар за тях. Аз работя в ръдърфордската банка — смехът му прозвуча иронично. — Един Пърсел да работи в банка. Времената се менят, нали мис Кит Уестън?

Кит се взираше в чистите чувствени линии на лицето му, гледаше, как акуратно подстриганите му мустаци прикриват горната част на кривата му устна. Вдишваше идващия от него лек аромат на тютюн и лаврова вода, и отчаяно се опитваше да не показва съжаление.

Брандън и сестрите му някога бяха душата на безгрижна весела компания младежи, около пет-шест години по-големи от нея. Когато започна войната, всичко изведнъж рухна. Кит и до сега си спомняше, как стои отстрани на пътя и гледа след Брандън, яздещ към Чарлстън. Той седеше на коня, все едно бе роден на седлото и носеше сивия мундир и шапката с перо с такова достойнство, че гърлото й се бе стегнало от ожесточени сълзи на гордост. За нея, Брандън бе символизирал духа на войника от Конфедерацията, и повече от всичко на света бе жадувала да го последва в битката. Да се сражава рамо до рамо с него. Сега, „Холи Гроув“ бе в руини, а Брандън Пърсел работеше в банка.

— Какво правите в Ню Йорк, мистър Пърсел? — попита Кит, като се бореше с внезапната слабост в коленете си.

— Работодателят ми ме изпрати тук, за да присъствам на някои семейни бизнес дела. Утре се връщам обратно у дома.

— Вашият работодател сигурно има високо мнение за вас, след като ви доверява семейните си работи.

Вместо отговор, последва иронична усмивка. Очевидно мнението на Брандън за самия него не беше толкова високо.

— Ако слушате майка ми, ще си помислите, че съм най-важния човек в банката. Но истината е, че съм малко повече от момче за всичко.

— Сигурна съм, че скромничите.

— Самоизмамата и самозаблудата са типични за всеки южняк. Още с майчиното мляко сме поели и вярата в собствената ни непобедимост. Но аз прозрях. Нито Югът, нито аз успяхме да се защитим от пълен крах.

— Нима това е толкова лошо?

Без да прекъсват танца, той я поведе към дъното на балната зала.

— Вие не сте била в Ръдърфорд през последните години. Всичко се промени. Авантюристи и мародери плъзнаха из родината ни. Въпреки че Южна Каролина е на път да бъде присъединена към Съюза, войниците-янки, които все още патрулират по улиците, извръщат глави, когато някоя долна паплач притеснява уважаваните граждани. Законодателството направо се подиграва с нас — той изплю последните думи, сякаш бяха отрова. — Тези, които живеят тук и понятие си нямат, какво ни е на нас там.

Кит се почувства виновна, все едно бе предала своите, задето бе напуснала Юга и бе дошла да учи в Ню Йорк.

Музиката свърши, а на нея й се искаше танца да продължи. Може би Брандън чувстваше същото, защото не направи опит да я пусне.

— Предполагам, че имате вече партньор за вечерния танц.

Тя кимна, после се чу да казва:

— Тъй като вие сте мой съсед и утре напускате Ню Йорк съм сигурна, че мистър Мейхю няма да възрази, ако заемете неговото място.

Той вдигна ръката й и докосна с устни китката й.

— В такъв случай е глупак.

В момента, в който Брандън се отдалечи, Елзбет връхлетя върху нея и я замъкна в гостната, която временно служеше за дамска гардеробна.

— Кой е той, Кит? Всички момичета говорят само за него, изглежда като поет. О, Боже! Панделката ти се е развързала и вече имаш петно на полата. А косата ти… — бутна Кит на стола пред огледалото и извади филигранните сребърни гребени, които самата тя й бе подарила за последния й рожден ден. — Не знам, защо не ми позволи да ги втъкна високо горе в косата ти. В този вид приличаш на дивачка.

— По същата причина, поради която не ти разреших да ме стегнеш в корсет. Не мога да търпя нещо, което ограничава свободата ми.

Елзбет й се усмихна палаво.

— Ти си жена. А на жените не им се полага никаква свобода.

Кит се засмя.

— О, Елзбет, какво бих правила без теб тези три години?

— Отдавна щеше да си изхвърчала от училището.

Кит признателно й стисна ръцете.

— Благодарих ли ти вече?

— Сто пъти. И аз трябва да ти благодаря. Ако не беше ти, никога нямаше да се науча да отстоявам своите виждания. Съжалявам само, че баща ми се държи толкова отвратително. Никога няма да му простя, че не ти повярва.

— Не искам да заставам между теб и баща ти.

— Знам — Елзбет с подновена енергия се нахвърли върху косата на Кит. — Защо ли ти се карам заради неугледния ти вид? Ти си си все същата необразцова млада дама, но въпреки това половината мъже в Ню Йорк са влюбени в теб.

Кит изкриви лице в огледалото.

— Понякога не ми харесва начина, по който ме гледат, сякаш съм гола.

— Сигурна съм, че всичко това е в твоето въображение — Елзбет приключи с прическата й и обгърна раменете на приятелката си. — Просто ти си толкова красива, че не могат да свалят очи от теб.

— Глупаци! — Кит се разсмя и скочи от стола. — Името му е Брандън Пърсел. И той ще ме придружава на вечеря.

— На вечерята? Аз мислех, че мистър Мейхю…

Но беше твърде късно. Кит вече бе изчезнала.



Дойде сервитьорът с трети поднос петифури. Кит протегна ръка за още една, но се усети навреме. Беше изяла вече две, освен пълната със закуски чиния. Ако Елзбет я забележеше — а тя сигурно я бе видяла — щеше да й прочете поредната лекция. На обществените събирания темпълтънските дами трябваше да кълват като птички.

Брандън взе възмутително празната й чиния и я сложи настрана.

— Признавам, че обичам да изпуша по една лула след вечеря. Бихте ли се съгласили да ми покажете градината? Разбира се, ако нямате нищо против миризмата на тютюна.

Кит знаеше, че сега трябваше да бъде с Бертран Мейхю, да гледат заедно стереоскопичните снимки на Ниагарския водопад, и ловко да го води към мисълта да й направи предложение, но не намери в себе си сили да откаже на Брандън.

— Нямам нищо против. Самата аз пушех, когато бях по-млада.

Брандън се намръщи.

— До колкото си спомням сте имали нещастно детство, което по-добре да не споменаваме — той я поведе към вратите, водещи към градината на училището. — Удивително е, колко добре сте се справили с недостатъците на вашето възпитание, да не говорим за способността ви да изтърпите толкова дълго тези янки.

Тя се усмихна и го поведе по покритата с плочи и осветена от книжни фенери пътека.

Тези янки.

Кит си помисли за Елзбет, Фани Дженкингс, Маргарет Стоктън и дори за мисис Темпълтън и отново се усмихна.

— Все пак, те не са толкова лоши.

— Ами джентълмените янки? Какво изпитвате към тях?

— Някои от тях са приятни, други — не.

Той се поколеба.

— Получихте ли вече предложение за брак?

— Нито едно, което да съм приела.

— Радвам се.

Брандън се усмихна, и без да разберат как стана, двамата спряха на място. Кит почувства как полъха на бриза роши косата й. Ръцете му легнаха на раменете й. Внимателно я привлече към себе си.

Щеше да я целуне. Тя знаеше, че ще се случи, точно както знаеше, че ще му разреши да го направи.

Първата й истинска целувка.

Дълбока бръчка проряза челото му. Пусна я рязко.

— Простете ми, почти се забравих.

— Щяхте да ме целунете.

— Срамувам се да призная, че това беше единственото, за което можех да мисля откакто ви видях. Мъж, който със сила налага вниманието си на една дама, не е истински джентълмен.