Що се отнася до тези, на които бе дала благоволението си… Това бе нещото, което дразнеше повечето. Бе избрала най-малко вероятните поклонници. Например, Бертран Мейхю, който бе от добро семейство, но без пукнат цент в джоба, и който не бе способен да вземе самостоятелно решение, след смъртта на майка си. Или Хобарт Чейни, който имаше пари, но не изглеждаше добре и заекваше. Вкусовите предпочитания на мис Уестън си оставаха загадка. Заради тези двамата, тя бе отказала на ван Ранселър, Ливингстън и Джей.

Затова пък майките не скриваха облекчението си. Те много харесваха компанията на мис Уестън: тя ги разсмиваше и съчувстваше на болките им. Но притежаваше ли необходимите качества за съпруга? Често разпаряше воланите на роклята си или губеше ръкавиците си. Косата й никога не беше пригладена, вечно някоя къдрица изскачаше ту над ушите, ту над челото й. Що се отнася до дръзкия й начин да гледа хората в очите… забавно, но в същото време доста притеснително. Не, мис Уестън не бе подходяща партия за техните синове.

Кит бе наясно с общото мнение на светските матрони, но не ги винеше за това. Като възпитаница на академия „Темпълтън“, дори ги разбираше. В същото време, не позволяваше тези дребни неща да й пречат безгрижно да развлича партньорите си в добрите традиции на Юга, които бе усъвършенствала, спомняйки си кокетното държание на дамите от Ръдърфорд. Сега, когато партньор й беше бедният Хобарт Чейни, едва способен да поддържа разговор, да не говорим, че усърдно броеше стъпките на танца на висок глас, тя мълчеше.

Мистър Чейни се препъна, но Елзбет за три години бе усъвършенствала приятелката си в танците, и Кит го насочи обратно в стъпките, преди някой да е забелязал. Освен това му се усмихна ослепително, така че той дори не усети, какво се е случило. Горкият мистър Чейни, никога нямаше да разбере, колко бе близо до това, да й стане съпруг! Ако беше малко по-умен, тя щеше да го избере, защото не бе лош човек. Така че за нея, Бертран Мейхю оставаше по-добрия избор.

Кит се огледа за мистър Мейхю, който стоеше в страни и чакаше за двата танца, които тя му беше обещала. Почувства познатата тежест в гърдите си, която се появяваше всеки път, когато го погледнеше, или когато говореше, или мислеше за него.

Той не беше много по-висок от нея, а коремът му стърчеше над пояса на панталоните, като на жена. На четиридесет, бе изживял своя живот в сянката на майка си, и сега, когато тя бе мъртва, отчаяно се нуждаеше от жена, която да заеме мястото й. Кит бе решила, че това ще е тя.

Разстроена, Елзбет я бе убеждавала, че би могла да има всеки от дузината, много по-подходящи мъже, богати колкото Бертран Мейхю, но не толкова отвратителни. Но в същото време тя разбираше мотивите й. За да си върне „Райзън Глори“, на Кит й бе нужен брака като институция, а не богатство и съпруг, който ще очаква покорна съпруга.

Кит знаеше, че лесно би убедила Бертран да използва парите от попечителския фонд, за да откупи обратно плантацията. Нито пък би имала проблеми да го убеди да живеят там постоянно. Затова тя потискаше вътрешния си глас, който упорито й нашепваше, че би могла да си намери по-достоен съпруг. След вечерята щеше да го заведе в приемната, за да видят най-новата колекция от стереоскопични гледки на Ниагарския водопад, и тогава щеше да му постави въпроса. Не би трябвало да е трудно! Бе открила, че справянето с мъжете е учудващо лесно. След месец щеше да се отправи към „Райзън Глори“. За съжаление, като съпруга на Бертран Мейхю.

Стараеше се да не мисли за писмото, пристигнало вчера от Байрън Кейн. Тя рядко получаваше известия от него, и като правило, съдържанието им винаги се свеждаше до разискване на тримесечните отчети, които той получаваше от мисис Темпълтън. Писмата му винаги бяха формални и с назидателен тон, затова тя не ги четеше в присъствието на Елзбет. Те винаги я връщаха към старите й навици да говори грубо и да ругае.

След три години, списъкът с обидите му, който Кит пазеше мислено, бе нараснал до невероятни размери. В последното си писмо, той й бе заповядал, без обяснение, да остане в Ню Йорк до второ нареждане. Но тя нямаше намерение да го послуша. Бе на път да получи свободата си, и никога повече нямаше да му позволи да застане на пътя й.

Музиката завърши с туш и до Кит незабавно се появи Бертран Мейхю.

— Мис… мис Уестън? Чудех се… така да се каже… нали помните?

— Хей, нима това не е мистър Мейхю? — Кит наклони глава и го погледна през гъстите си мигли — жест, практикуван толкова дълго време под ръководството на Елзбет, че й бе станал втора природа. — Мой скъпи, скъпи мистър Мейхю! Страхувах се… наистина ужасно се страхувах, че сте ме забравили и сте се увлекли по някоя друга по-млада дама.

— О, Боже, не! О, мис Уестън, как можете да си представите, че съм способен на такава неджентълменска постъпка? О, небеса, не! Скъпата ми майка никога не би…

— Уверена съм, че това е така, мистър Мейхю — тя мило се извини на Хобърт Чейни и хвана под ръка мистър Мейхю, като много добре съзнаваше, че се държи твърде фамилиарно. — Не, не се мръщете, чувате ли? Само се пошегувах.

— Пошегували сте се? — той изглеждаше толкова объркан, сякаш тя току-що бе заявила, че ще се разходи гола по „Пето Авеню“.

Кит сподави една въздишка. Оркестърът засвири весел галоп и тя му позволи да я поведе в танца. В същото време опита да потисне в себе си депресията. Но когато погледът й попадна върху бащата на Елзбет, потръпна от отвращение.

Надут глупак! На Великден, един от адвокатите от кантората на Хамилтън Удуърд, се беше напил до припадък и се бе опитал да прегърне Кит в музикалния салон на Удуърд. При лигавото докосване на устните му, Кит го бе ударила с юмрук в корема. С това всичко щеше да свърши, ако точно тогава Удуърд не бе влязъл в салона. Партньорът му бе обвинил Кит, че го е нападнала. Тя сърдито бе отрекла всичко, но Удуърд не й бе повярвал. В началото, той безуспешно се бе опитвал да преустанови дружбата им с Елзбет. И сега, през цялата вечер й хвърляше убийствени погледи.

Но тя веднага забрави за адвоката, когато видя новата двойка, която влезе в залата. В мъжа имаше нещо познато, което я накара да се спре за миг. Когато новопристигналите приближиха към мисис Темпълтън, за да я поздравят, тя го позна. О, мой…

— Мистър Мейхю, бихте ли ме придружили до мисис Темпълтън? Тя разговаря с един мой познат, когото не съм виждала от много години.

Джентълмените от Ню Йорк, Бостън, Филаделфия и Балтимор забелязаха, че мис Уестън прекъсна танца си и всички като един обърнаха глави и протегнаха шии, за да разберат какво става. Много от тях с нескрита завист наблюдаваха мъжа, който току-що бе влязъл в балната зала. Какво в този блед слаб чужденец бе предизвикало червенината, плъзнала по бузите на неуловимата мис Уестън?



Брандън Пърсел, бивш кавалерийски офицер от известния в Южна Каролина „Легион Хамптън“, приличаше на художник, макар че бе плантатор по рождение и не разбираше нищо от изкуство. Любовта му към прекрасното се изразяваше единствено в това, че харесваше картините с коне.

Косата му беше кафява и права, сресани на една страна над фино, добре оформено чело. Имаше акуратно постригани мустаци и консервативни бакенбарди. Лицето му не беше такова, че да предразполага към лесно сприятеляване с представителите на силния пол. Вместо това бе лице, което жените харесваха, тъй като то извикваше в съзнанието им романи с рицари, спомени за сонети, славеи и гръцки вази.

До него вървеше Елеонора Бард, грозноватата и безвкусно облечена дъщеря на неговия работодател. Брандън завърши своето приветствие към мисис Темпълтън с поклон и уместни за случая комплименти. Някой, който чуеше провлачения му южняшки говор, не би заподозрял ненавистта, която изпитваше към заобикалящото го бляскаво общество, представителната домакиня, дори към застаряващата мома-севернячка, която го бяха задължили да съпровожда на днешния бал.

И изведнъж, като че от нищото, той почувства остра вълна на носталгия, копнеж по сенчестите градини на Чарлстън в неделя следобед, по чистия нощен въздух на „Холи Гроув“, бившия му семеен дом. Нямаше друга причина за съкрушителните емоции, нямаше… освен слабия сладък аромат на каролинския жасмин, достигнал до него едновременно с шумоленето на бял сатен.

— Ах, Катрин, мила моя — произнесе мисис Темпълтън с рязък северняшки акцент, който проряза ушите на Брандън. — Тук има един човек, с когото искам да те запозная. Той е твой сънародник.

Брандън бавно се обърна към почти неуловимия жасминов аромат, и толкова бързо, колкото сърцето му пропусна един удар, изгуби себе си в красивото дръзко лице, което срещна погледа му. Младата жена му се усмихна.

— Мистър Пърсел и аз се познаваме, макар да виждам по изражението му, че не ме помни. Срамота, мистър Пърсел! Нима сте забравили една от най-верните си почитателки?

Въпреки че Брандън Пърсел не позна лицето, си спомни гласа. Познаваше тези нежно удължени гласни и меки съгласни, както звука на собственото си дишане. Това беше гласа на майка му, на леля му, на сестрите му. Гласът, който четири дълги години бе утешавал умиращите, бе изразявал презрението към янките и бе пращал южняците в боя. Това беше гласа, който призоваваше мъжете, братята и синовете в борба за правото дело. Гласът на аристократките от Юга.

Това беше гласа, който ги бе приветствал на Бул Рън и Фредериксбърг, гласа, който ги бе поддържал през дългите седмици на подстъпите при Виксбърг, гласът на оплаквачките, които бяха проливали горчиви сълзи в напарфюмираните си с лавандула кърпички, а после бяха шептели „Няма нищо“, когато Стоунлоул Джексън загина при Чансълорсвил.

Това беше гласът, който бе поддържал хората на Пикет в отчаяната им атака при Гетисбърг, гласът, който бяха слушали докато умираха в калта при Чакамога, гласът, който не искаха да слушат на Цветница, когато предадоха мечтите си в сградата на съда Апоматокс.