Шатрата представляваше истински шедьовър в арабски стил от бледокремава коприна, масичките вътре бяха оцветени в златно, столовете бяха покрити с чист лен, а покрай стените впечатляваха струпаните червени сатенени възглавнички със златна бродерия. Имаше малък дансинг и място, където да се разположи струнният квартет, а по-късно и диджеят, чийто музикален плот щеше да остане скрит от богато украсен дървен параван. На всяка от масите се виждаха букети от рози и нежни бели цветенца, восъчни свещи, ароматизирани с бял мускус, кристални чаши и сребърни прибори.

Извън шатрата, отстрани на къщата, двете с Шарън бяха накарали доставчиците да подредят маси, отрупани с ордьоври и големи сребърни кофи с лед за шампанското. Имаше мънички блини с блестящи купчинки хайвер от белуга, пушена сьомга и топено сирене, подправено с копър, малки сандвичи с краставички и кресон върху тънко нарязани филийки хляб, дребни резенчета пресен омлет с трюфели, миди — пушени и пресни, задушени кралски скариди и омари, сготвени с джинджифил. Докато минаваше оттам, вдигнала широката пола на балната си рокля, за да не се влачи шифонът по каменните плочи, Ребека вдишваше апетитните ухания, но нервите й бяха толкова опънати, че изобщо не изпитваше желание да вкуси нещо.

Всичко изглеждаше забележително. Тя — също. Но все още се тревожеше.

Шарън си бе отишла вкъщи, въпреки молбите на приятелката си.

— Налага се — каза тя. — Не мога да остана тук. Ти трябва да посрещнеш гостите. Ти си домакинята. Нали не искаш някои от хората да решат, че аз съм Ребека Ланкастър? Освен това имам нужда от един джин с тоник. Ще се върна около осем.

После я целуна по бузата и си тръгна, без дори да си придаде разкаян вид.

Ребека застана на най-горната тераса. Редица от свещи очертаваше светлинна пътека, която водеше право към нея. Нагласи тънкия дантелен шал върху голите си рамене и зачака. За миг я прониза леден страх. Според златния й часовник „Патек Филип“ вече бе седем и трийсет и пет, а нямаше никой. Беше накарала да маркират долната част на двора като места за паркиране и там стояха слуги с допълнителни факли, за да осветяват мястото.

Ами ако никой не дойдеше? Ами ако английските й роднини бяха решили да я накажат и я накарат да изглежда като пълна глупачка, отхвърлена тийнейджърка, новозабогатяла американка с големи претенции? Може би щяха да се появят само леля Виктория и чичо Хенри, които ще се държат покровителствено с нея и ще я принудят да се чувства още по-зле. Ребека усети как й призлява. Беше похарчила повече от двайсет хиляди лири за това парти. Дори не й се мислеше колко е сумата в долари.

Изведнъж във вечерния здрач се появи и нов звук, освен този от настройването на виолончелото. Ребека вдигна глава и забеляза фаровете на две коли, които се приближаваха по алеята. Един ролс-ройс, следван от ягуар. Въздъхна дълбоко с облекчение и издиша бавно, за да се успокои.

„Започва се!“, помисли си тя.



— Страхотно е! — ухили се Шарън. — Адски готино. Огледай се само. Все едно снимаме „Гордост и предразсъдъци“.

— Почакай за миг! — изшътка й Ребека. — Господин и госпожа Хоуп? Радвам се да ви видя. Да, чудесна вечер. Моля, вземете си чаша шампанско… малко хайвер? А тона синът ви ли е? Джослин, приятно ми е.

Шарън стоеше малко встрани и наблюдаваше как Ребека посреща гостите си. Изглеждаше толкова самоуверена, човек трудно би повярвал, че е само на двайсет и една. Косата й бе вдигната високо, под светлината на свещите на ушите й проблясваха диаманти и цялата бе обгърната от нежен шифон. Половината от мъжете не можеха да откъснат поглед от нея, макар да бяха достолепни възрастни джентълмени като господин Хоуп — поне петдесетгодишен, със смокинг, придружен от пъпчивия си син, подстриган късо на черта, който с мъка свали очи от лицето на Ребека. Госпожа Хоуп, чието червендалесто лице издаваше, че прекалено много харесва портвайн и напълно отговаряше по цвят на огромната й бална рокля от „Лора Ашли“ с грамадна панделка отзад, грубо сръчка с лакти съпруга си и го помъкна към масите с храна.

Гостите се разхождаха наоколо, натъкмени в бални рокли и вечерни костюми, и сякаш нощта бе осветена от бижутата им точно толкова, колкото и от свещите. Имаше стотици хора, сервитьорите неуморно обикаляха наоколо, понесли големи бутилки шампанско, а приглушеният шум от множеството разговори се издигаше над нежните звуци на струнния квартет. Но никой, включително и тя самата, не блестеше по-ярко от Ребека. Шарън леко се изненада от факта, че Ребека сякаш плува в свои води. Разбира се, тя се намираше в собствения си дом, а тези хора бяха нейни роднини… Но може би заради американския й акцент Шарън никога не бе смятала, че Ребека наистина е една от тях, независимо какво й бе казвала по-рано.

Ребека обаче можеше да засрами дори кралицата с начина, по който стоеше там, махаше и кимаше на гостите си и леко стискаше ръката на всеки от тях. Разкошната й рокля, висящите от ушите й диаманти, ветрилото, аристократичните й скули…

„Човек никога не би предположил, че е американка. Нито за миг“, мислеше си Шарън.

Напомни си, че нейният Джак харесва по-едри момичета, а и без това не бе от мъжете, които приятелката й би харесала. Той бе тук някъде, по думите на Беки. Реши да се поразходи и да го потърси.

— Ще се видим по-късно — прошепна й тя. Ребека не я чу. Стъпалата и целите й крака бяха изтръпнали от стоенето, захладняваше, а пред нея се извиваше сякаш безкрайна колона от хора, които идваха да я поздравят. Лордове и безброй благородни дами и господа, на ред с адвокати, банкери и съпругите им — всички явно бяха безкрайно щастливи, че са тук. Здрависваха се с нея и й пожелаваха всичко най-хубаво. Огледа множеството, докато поглъщаше набързо питието и храната си, и се по чувства странно. Партито й имаше изключителен успех и все пак тя не познаваше никого. Устоя на изкушението да погледне часовника си, докато поредната групичка трети братовчеди се изнизваше пред нея. Сигурно скоро щеше да стане време за вечеря, а след това идваше ред на танците. О, по дяволите! Вероятно щеше да се наложи да открие танците с чичо си Хенри. Освен гаджето на Шарън и няколко момчета от близкото градче, той бе единственият мъж, когото познаваше тук.

Упъти третите братовчеди към масата с шампанско и пристегна тънкия си шал по-плътно около талията. Потокът от хора поизтъня и най-накрая свърши. Вече бе почти девет часът. Можеше да влезе вътре и да отмори прасците си.

Но явно не веднага. Към нея се приближаваше млад мъж, непридружен от жена и деца. Висок, тъмнокос и облечен в безукорен смокинг, искрящо бяла риза и папийонка. Беки несъзнателно изпъна рамене. Усети как по бузите й плъзва лека руменина, щом той дойде по-близо.

Боже, колко красив беше! Какви очи само! Тъмни и обрамчени с гъсти черни мигли, почти като на италианец. Изглеждаше добре сложен, без да е прекалено мускулест, с изправени рамене. Тя забеляза как очите на останалите гости се отклоняват към него и разговорите им секват, когато той минаваше наблизо.

Порови из ума си. Дали бе канила филмови или музикални звезди? Или пък беше някой известен англичанин, за когото дори не е чувала? Или спортист?

Младият мъж уверено се изкачи по стъпалата и леко й се поклони:

— Ребека Ланкастър, предполагам?

Плътен секси глас. Ребека усети как руменината й става по-ярка. Скулите му бяха високи и надменни, а устните му — чувствени и някак сурови. Тя опита да се съвземе и му отправи възможно най-официалната си усмивка.

— Да. Добре дошли във Феърфийлд!

— Благодаря — сухо отвърна той. — Аз съм Рупърт Ланкастър. Братовчед ти.

Беки се изчерви. Нямаше представа, че първата й среща с него ще протече по този начин. Изобщо не го бе познала. Двуизмерните вестникарски снимки не бяха уловили дори и частица от магнетизма му. Нито тъмните като шоколад очи, нито бляскавата черна коса, както и надменното му държане.

— Л-лорд Ланкастър? — заекна тя.

Гостът се усмихна само за миг.

— Мисля, че би трябвало да минем на Рупърт и Ребека, освен ако не възразяваш категорично. Може и да сме далечни роднини, но няма нужда да сме толкова официални.

— Съгласна съм.

Беки протегна ръка. Вместо да се здрависа с нея обаче, той леко прегъна върховете на пръстите й и леко вдигна дланта й към устните си, за да я целуне.

— Съжалявам, че закъснях — каза Рупърт. — Бензинът ми свърши.

— Колата ли беше виновна или ти?

— Колата. Никога не обвинявам себе си за каквото и да е, ако мога да го избегна. — Усмихна се коварно. — Впрочем много мило от твоя страна, че ме покани. Винаги съм съжалявал, че не сме се помирили.

— Съдебното дело… — колебливо вметна Ребека.

— Да. Трудно е да се срещаш с някого, докато водите правни спорове. Но колкото и да не ми харесва, въпросът вече е решен.

— Абсолютно вярно — съгласи се Ребека. Внезапно се почувства засрамена. Наистина бе много любезно от страна на Рупърт да се появи на нейното парти. Сега играеше ролята на господарка на къщата, която според него му се полага по право и за която се бе борил цял живот. Тя бързо слезе от по-високото стъпало, за да не изглежда съвсем като кралица, поздравяваща поданиците си. — Много се радвам да те видя. Аз… надявам се да вечеряме заедно.

— Не съм ли поканен на вечеря? Смятах, че това е включено в поканата за бала.

Тя отново се изчерви:

— Разбира се. Да, поканен си. Но съм те настанила заедно с някои далечни братовчеди.

— Дори по-далечни, отколкото сме с теб ли?

— Дори по-далечни от нас. Не знаех дали ще искаш да седиш до мен.

— Глупаво момиче, изминах целия път от Лондон дотук само за да те видя — тихо каза Рупърт и Беки усети как вътрешно се разтапя като желе. За миг я погледна изпитателно, тъмните му очи се плъзнаха по роклята й. Сякаш направо я разголи. — Каква пленителна рокля! — преднамерено многозначително отбеляза той.

„О, ще ми се да е така — внезапно си помисли Беки. — Определено бих искала да те пленя.“