Накрая реши, че това не е нещо, в което би желала да се забърква.

— Заведох Барт в дома на Гас и тяхната детегледачка взе нещата под контрол, така че се върнах, за да… — Нямаше как да признае, че се бе прибрала да подремне след безсънна нощ. Дийна щеше да й го изкара през носа. — Да взема нещо.

Дийна я изгледа враждебно.

— Значи си оставила детето ми на грижите на напълно непозната?

Е, защо пък не? Нали това бе направила собствената му майка само десетина минути след като за първи път бе видяла Джос?

— Тя е жена с опит и е напълно способна да се погрижи за момчетата.

Дийна сложи ръце на кръста си.

— Интересно, какво е това толкова важно нещо, което те е накарало да се прибереш у дома, а?

Джос мислеше трескаво.

— Мобилният ми телефон. Реших, че трябва да е у мен, в случай че стане нещо.

— Това не може да бъде никакво извинение — заяви Дийна и изгледа момичето с такова отвращение, сякаш току-що бе повърнало върху обувките й.

— Веднага отивам при него — заяви Джос и тръгна към колата.

— Я чакай малко — изсумтя другата.

Момичето се обърна рязко.

— Какво има?

Дийна я изгледа с присвити очи.

— Изглеждаш ми нещо уплашена.

Иронията в случая беше, че жената за първи път бе уловила точно чувствата на подчинената си.

— Няма такова нещо — излъга Джос. — Сигурно е, защото не се чувствате спокойна, задето съм оставила Барт в дома на Гас, затова веднага…

— Стой тук! — нареди Дийна. — Ще позвъня на Мериън, за да се убедя, че за детето ще се погрижат добре, докато пристигнеш. — Вдигна очи към тавана. — Не мога да повярвам, че трябва да мисля и за това, наред с всичките ми останали грижи.

— Вижте, веднага ще се върна, няма да ми отнеме повече от петнайсетина минути…

— Ти ще чакаш тук, защото така ти заповядах — изрече през зъби Дийна, преди да се обърне и да се отдалечи.

Господи, Джос не искаше да участва в това. Не искаше да седи и да чака фойерверките. Колко време трябваше да остане? Защото очевидно щеше да отнеме известно време…

Дийна се върна след няколко минути, пребледняла и разтреперена. За момент момичето изпита съжаление към нея. Но само за момент. Точно толкова, колкото бе необходимо на Дийна да се развика:

— Любовникът ти е тук. Сега ми е ясно защо си се върнала. Имала си среща с него.

Джос беше изумена.

— Госпожо Оливър, знаете, че това не е вярно, нали?

— Знам само това, което съм видяла със собствените си очи.

Да, знаеше дори какво беше видяла.

— Още едно такова провинение — продължаваше Дийна, която сякаш с всяка следваща гневна дума се връщаше в реалността, — и ще изхвърчиш оттук толкова бързо, че свят ще ти се завие. При това ще те осъдя, не се съмнявай в това!

На Джос й хрумна, че може би Сандра се бе оказала права за онези снимки, които биха могли да послужат в нейна защита. Но не можеше да си представи да ги предяви в съда. При всички случаи това щеше да се разчуе и в крайна сметка момчетата щяха да платят най-високата цена.

Не можеше да им причини това.

Глава 21.

— Госпожице Рафърти? — Холдън Бенингтън изгледа изненадано Лорна. — Не знаех, че имате някакви проблеми с банковата си сметка.

— Не съм тук за това — отвърна тя и зашепна театрално: — А и от вас се очаква да сте по-дискретен, когато се обръщате към свой клиент във фоайето.

Холдън се огледа.

— Тук няма никой, освен служители на банката — отбеляза съвсем на място.

Би могла да поспори с него дали всичките му колеги са запознати с финансовите й проблеми, но нямаше смисъл да го прави.

— Дойдох да поговоря с вас относно евентуален кредит.

Той се изсмя високо и искрено. После, забелязал, че тя не споделя настроението му, я погледна учудено.

— Не говорите сериозно, нали?

Тя държеше главата си високо вдигната.

— Напротив. — Сетне, преди да я отпрати с пренебрежително махване на ръката си, продължи: — Надявах се да получа съвет от вас. Моля ви!

Остана загледан в нея за момент, след това пое дълбоко въздух и каза:

— Разбира се. Добре. Но преди това ще имам нужда от чаша кафе. Вие искате ли?

— Да, ако обичате. Чисто.

Мъжът кимна.

— Идете в офиса ми. Ще се върна след минута.

Влезе в кабинета му и се настани на същия неудобен стол. На бюрото му имаше поставена в рамка снимка на момченце в бейзболен екип и тя се зачуди дали не е неговият син. Това би било нов, напълно повратен начин да погледне на него, въпреки че би обяснило дидактичния му тон.

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза Холдън, влизайки в стаята, като постави пред нея пластмасовата чаша с обилна пяна, която се разплиска върху бюрото. Изруга и започна да търси салфетка, но Лорна го спря.

— Не се притеснявайте.

— Машината не работеше, затова трябваше да го приготвя сам.

Тя кимна и отпи глътка от гъстата течност.

— Казахте, че го обичате чисто, нали? — Той изтри челото си с длан. — Господи, съжалявам. Ще отида да взема друго.

— Не, не. И това става — отново вдигна чашата тя. — Да кажем просто, че двамата открихме нещо, за което аз знам повече, отколкото вие.

Мъжът сви рамене.

— Хич ме няма в кухнята.

— Може би, ако вие ме научите как да получа кредит за откриване на нов бизнес, аз бих могла да ви покажа как се прави истинско кафе.

— Дадено. — Отпи от собственото си кафе и изкриви лице в гримаса.

— Това синът ви ли е? — посочи към снимката Лорна. И кой знае защо, се надяваше отговорът му да е отрицателен.

Този път късметът беше на нейна страна. Той поклати глава.

— Племенникът ми. Аз нямам деца. Не съм женен.

Защо това толкова я зарадва?

— Нито пък аз — каза съвсем неуместно.

Холдън се засмя.

— Най-сетне нещо общо помежду ни. — В момента, в който го изрече, сякаш съжали за тази интимност, дори и толкова незначителна. — Е, за каква работа искахте да поговорим? Нещо, което наистина планирате… или е само на теория?

— Всъщност наистина става въпрос за планове.

— О? — повдигна вежди той.

— Май сте изненадан.

— Така е.

Не можеше да повярва, че е толкова безцеремонен. Дори не си направи труда да прикрие насмешката си.

— Не ме баламосвайте със сладки приказки.

Той се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Нямате вид на жена, която обича сладко.

Е, тук беше напълно прав.

— С изключение на шоколада — съгласи се тя. — Затова давайте да караме направо. Да кажем, че искам да започна собствен бизнес с още няколко човека и като начало имаме нужда от кредит. Какво трябва да направим?

— За какъв бизнес става въпрос?

— Внос. Нещо такова. И търговия.

— Защо просто не ми кажете какво сте замислили?

— Добре. Имам приятелка, която се познава с доста влиятелен човек, чието име сигурно знаете, но нямам право да спомена. Та племенникът на жена му е италиански дизайнер на обувки. При това — много добър. А повярвайте ми, разбирам от обувки.

Холдън кимна със сериозно изражение.

— Ето нещо, в което нямам основание да се съмнявам.

Разбира се. Нали се бе натъкнал на огромните й задължения към „Ормондс“, „Нордстром“, „Запос“ и към кого ли още не, и то натрупани все заради този артикул.

— И така, този човек прави невероятни обувки и ние искаме да ги внасяме от Италия. Да бъдем единственият дистрибутор. И това не е само игра на думи.

Тогава се случи нещо невероятно. Холдън Бенингтън Трети се разсмя. Искрено, от цялото си сърце. И тя внезапно установи, че в този момент дори го харесва.

— Много добре. А имате ли бизнес план?

— Извън това, което вече ви казах?

— Нещо официално. Писмено описание на бизнеса, необходимите средства, предполагаемата печалба. Такива неща.

— Да. Джос, една от моите… — Жената се поколеба. — Една от партньорките се зае с това.

— Чудесно. А отчели ли сте възможността за външно кредитиране?

Времето, прекарано в колежа, не се оказа пропиляно напразно.

— Може би имате предвид евентуални външни инвеститори?

— И така може да се каже. Много хора смятат, че парите се привличат от големите фирми, и точно това е най-сериозната им грешка. Утвърдените корпорации нямат нужда от средства отвън. Трябва да се обърнете към сравнително нови компании, които имат практика не повече от три, четири или най-много пет години.

— И едновременно с това да си помогнем с банков кредит?

— Не едновременно. Вливането на инвестиции ще ви направи конкурентоспособни. А това, от своя страна, ще повиши доверието на банките.