Хелън говореше, по-въодушевена от всякога, за възможностите, които се откриваха пред тях:

— Имам много връзки в местните големи магазини. Често съм ги обхождала за дарения и други подобни неща. Почти съм сигурна, че петте търговски вериги с готовност ще се съгласят да предлагат обувките на Филипе. С удоволствие ще се заема с рекламата.

— Какво ще кажеш за домашни партита? — предложи Сандра.

— Имаш предвид като демонстрациите на домакински уреди? — попита Лорна.

— Ами… да. Нещо такова. Директна продажба на подходящи клиенти. Ще става по-бързо, отколкото търговията на дребно.

— Още по-добре би било, ако се предлагат едновременно във всички магазини — обади се и Джос, на която идеята започна да се харесва все повече и повече.

Хелън се прозя.

Сандра веднага се хвана за това.

— Добре, момичета. Прекарахме една дълга, изпълнена със събития вечер. Господ ни е свидетел. Какво ще кажете да продължим утре, а?

— Става — съгласи се Лорна.

— Разбира се — подкрепи я и Джос. — Стига да е след осем вечерта. Удобно ли ви е да се видим тогава?

— Аз нямам нищо против — каза Хелън.

— Ако отложите за десет, ще можете да разчитате и на мен. — Лорна въздъхна с облекчение, когато останалите кимнаха утвърдително.

— Значи е решено — заяви Сандра. — А междувременно някоя от вас има ли възможност да провери какви са изискванията за инвестиционните кредити?

— Бих могла да отскоча сутринта… — започна Хелън.

— Не — прекъсна я Лорна. — Ти трябва да си почиваш. Утре съм на работа от обяд. Аз ще отида до банката. Пък и там имам познат. Или нещо такова.

От този момент бъдещето на Джос започна да се променя. Впрочем бъдещето на всяка от тях.



Хелън не можеше да заспи.

Трябваше да приеме много неща. Не само изневерите на съпруга си, които бяха толкова многобройни, че щяха да й отнемат седмици размишления, ако нямаше по-сериозни обстоятелства, които да обмисля, а самите по-сериозни обстоятелства. Беше бременна.

Не това бе искала. Когато направи първия тест и видя двете чертички, показващи положителен резултат, изпита чувство за вина. Но когато го провери още три пъти, захвърляйки използваните лентички в мивката в банята на Сандра, стигна до заключението, че нейните желания вече нямат никакво значение. Фактът си е факт и освен ако не реши да прекъсне бременността, щеше да е валиден до момента, в който бебето щеше да се появи. А тя все още не знаеше какво да прави.

В крайна сметка прекара най-дългата нощ в живота си, борейки се със собствените си объркани опити да си отговори на въпрос, който доскоро никога не бе си задавала.

В мрачния водовъртеж от мисли, които й пречеха да заспи, непрекъснато изплуваха спомените за собственото й детство. За живота, на който бе обърнала гръб и към който се бе заклела никога да не се завръща.

Всъщност невинаги е бил толкова лош. Дърветата, поточетата, миризмата на зеленина, която усещаше всяка пролет с поникването на тревата. Мразовитите зимни нощи, когато небето беше обсипано с толкова звезди, че никога не можеш да бъдеш сигурен коя е точно Витлеемската звезда, отвела влъхвите при младенеца Исус.

Тези мисли я принудиха да се измъкне от леглото в пет часа сутринта, движейки се като марионетка, и я накараха да се качи в колата си и да се отправи на север. Преди да излезе, не си направи труда да провери дали Джим си е у дома. Не я интересуваше. Седна в малкия спортен автомобил, който й бе купил, и след час се вля в натовареното движение по Ривър Роуд, после по околовръстното шосе, по северната магистрала 270, седемдесет километра на запад и накрая се озова на пътя, по който не бе допускала, че ще мине отново. Магистрала 340, водеща към Западна Вирджиния.

Главните пътища бяха много променени. На местата, където някога имаше дървета, прашни шосета и сенчести поляни, сега се издигаха бензиностанции, кафенета и магазинчета за сувенири. Многобройни табели насочваха посетителите към ферибота, хотелите и ресторантите за бързо хранене, от чиито прозорци можеше да се види онова, което някога представляваше величествена гледка към реката, хълмовете и вековните дървета.

Внезапно изпита прилив на болка, сякаш опазването на пейзажа беше нейна лична отговорност и напускайки това място, бе предала майката природа.

А може би това, което караше сълзите да напират в очите й, беше някакво усещане за загуба, задето бе прекарала толкова много време далеч оттук, без дори да подозира за промените, сполетели познатата й до болка земя.

Каквато и да беше причината, тя я подтикваше да продължи напред в мъгливата сутрин към къщата, в която бе израснала. Майка й бе починала отдавна, а докато работеше в „Гарфинкълс“, бе разбрала от свои съграждани, че баща й е загинал при автомобилна катастрофа, след като колата му се ударила в крайпътно дърво. Това не я бе изненадало. Още по-малко — натъжило.

Най-меланхоличното нещо, за което можеше да мисли в момента, беше Дейвид Прайс. Забавният спретнат Дейвид, който я замеряше със снежни топки, когато бяха десетгодишни, пращаше й бележки в училище, щом навършиха дванайсет, целуна я на четиринадесетия й рожден ден и отне девствеността й, когато беше на шестнайсет. При това го беше направил много умело.

Последния път, когато го видя, той беше деветнайсетгодишен, а тя бе тръгнала из града, оглеждайки се за по-зряла плячка. Въпреки че с времето бе забравила много неща, а и онези, които си спомняше, бяха прибулени от мъглата на времето, все още виждаше болката в тъмните му очи, когато му каза, че между тях всичко е свършено.

Сега, докато караше през смътно познатия пейзаж, чудейки се дали той все още живее тук, трябваше да си зададе трудния въпрос дали постъпи правилно, като замина и скъса връзката си с единственото добро нещо от миналото си.

Родната й къща беше все още там, обърнала дървената си фасада към пътя. Но до нея бяха направени няколко пристройки, а на алеята бе паркиран миниван, който там изглеждаше съвсем не на мястото си, все едно космическа совалка да е нарисувана върху картина, изобразяваща Гражданската война.

Много добре. Това място не й бе донесло нищо хубаво, когато беше дете. Радваше се, че се е променило.

Качи се отново в колата и се зачуди, че не изпитва нищо, гледайки дома, в който бе прекарала почти две десетилетия от живота си.

Но имаше още едно място, което би могло да я развълнува. Трябваше да го види, макар да знаеше, че това е все едно да докоснеш прясна рана, за да провериш дали още боли. Къщата на Дейвид.

Прекоси центъра на малкия град, където сега имаше кафене и видеотека на мястото, където някога бе разположен склад с нисък схлупен покрив и изпочупени прозорци. Мина покрай църквата, зави по Пайн стрийт и пое по дългия криволичещ път към отдалечената къща, намираща се в самия му край.

Само дето къщата вече съвсем не беше единствена. Наоколо бе застроен цял квартал със зелени дървета, невисоки кооперации и еднофамилни домове, пред повечето от които стояха табели с надпис „Дава се под наем“.

Почти зяпнала от изумление, Хелън продължи напред и учудена, видя, че къщата на Дейвид е все още на мястото си. Разбира се, тя винаги бе била красива постройка, за която се носеха слухове, че някога е била собственост на брата на Джордж Вашингтон. Родителите на Дейвид бяха не по-заможни от нейните и още тогава се говореше, че искат да обявят сградата за исторически паметник, за да се намалят данъците й.

Хелън спря на отсрещната страна на пътя и остана загледана в къщата няколко минути. Изглеждаше й същата. Даже дъбовете, които още преди двайсет години бяха на няколко века, не бяха пораснали.

Излезе от колата и бавно тръгна към оградата, опитвайки се да надникне през прозорците, но слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата и я заслепяваха, като караха очите й да сълзят.

Докато се изкачваше към предната веранда, се запита какво да каже, когато почука на вратата. Дали да потърси Дейвид, или просто да попита какво е станало с него? Беше ли готова за отговорите?

Не, даде си сметка и усети, че й се повдига. Не би могла да го понесе. Идеята не беше добра от самото начало. Нямаше работа в Западна Вирджиния след повече от двайсетгодишно отсъствие и дяволски добре знаеше, че вече не е желана тук.

Обърна се, за да се върне в колата, когато чу входната врата да се отваря с добре познатото изскърцване.

— Мога ли да ви помогна?

Пред нея застана закръглена жена с мазна руса коса и рижаво дете на ръце. Изглеждаше току-що прехвърлила трийсетте, а лицето й, макар и уморено, беше приятно.

Хелън си пое дълбоко въздух, неуверена какво да каже, докато думите сами не дойдоха на устата й:

— Не, благодаря ви. Всъщност аз… аз познавах един човек, който някога живееше тук.

Непознатата я изгледа с присвити очи.

— Преди повече от двайсет години — поясни Хелън, за да не създава излишни неприятности в семейството. — Един приятел… стара история. Извинявайте, че ви обезпокоих.

— Почакайте за момент. Вие не сте ли… Хелън? — Жената пристъпи напред и рамката с предпазната мрежа изтропа по познатия начин, който събуди хиляди спомени в съзнанието на Хелън.

Замръзна на мястото си, докато домакинята бързаше към нея по дървения под на верандата.