— Е, в такъв случай ще вървиш с Хелън и ще държиш обстановката под око.

— Но дали ще тръгне след нея, ако в колата има и друг? — обади се Сандра.

— Разумен въпрос. — Лорна погледна Хелън. — Как мислиш?

— Нямам представа. Досега винаги съм била сама. Може би не бива да рискуваме.

— Аз съм доста нервна, когато шофирам — намеси се Сандра. — Джос би могла да кара моята кола. Ако няма нищо против, естествено.

— Разбира се.

— Чудесно! — Очите на Лорна блестяха от вълнение. — В такъв случай, вие двете излизате след нея, като следите за всяко негово движение, което Хелън не би могла да види, а аз ще бъда след вас, за да мога да го проследя, ако промени маршрута си.

— Това е лудост — отбеляза Сандра, — но ми харесва.

— На мен също — каза Лорна и отново се обърна към Хелън: — Допускаш ли, че ще те последва надолу към Ривър Роуд, около „Исуърти“? Доста далеч е от основните пътища.

— Следеше ме по магистрала 270 до Фредерик, зави по 355 към Джърмантаун и успя да продължи гонитбата чак до Уисконсин Авеню. — Тя кимна уверено. — Сигурна съм, че ще ме проследи до Потомак. Просто е като детска игра.

— И звучи като такава — съгласи се Лорна. Стана отново, взе лист хартия и химикалка и започна да рисува импровизирана карта. — Всички ли познават добре района около шлюзовете?

— Някога ходех на езда там — каза Сандра.

— А аз съм си определяла романтични срещи с Джим — съобщи Хелън. — Имам предвид някога, когато все още бяхме гаджета.

— Знаете ли онази част от Сидънс Роуд, която се извива така? — Нарисува необичайно двойно D, за да придаде формата на пътя, и всички кимнаха утвърдително. — Замисълът ми е Хелън да спре тук. — Отбеляза мястото си. — Сандра и Джос ще блокират изхода от изток, а пък аз — от запад. Няма да има друг начин да се измъкне, без да се блъсне в някоя от колите или да поеме към реката.

— А ако все пак избере да се блъсне в някоя от нас? — попита Джос.

— Хм — пощипна брадичката си Лорна. — Разумен въпрос.

Хелън бе харесвала идеята, докато момичето не бе обърнало вниманието им на този очевиден и сериозен проблем. Не искаше никой да пострада, още по-малко пък заради нея.

— Тогава или аз, или Джос ще държи телефона си свободен, за да можем да позвъним на 911, ако се наложи — предложи Сандра.

Лорна щракна с пръсти.

— Идеално.

— Аз участвам — каза Джос.

Хелън бе готова да ги разубеди, а ето че те ентусиазирано се включваха в авантюра, която само Бог знаеше как ще завърши.

— Като най-възрастна между вас, съм длъжна да ви убедя да се откажете — започна тя и почувства, че всеки момент ще се разплаче. — Но не мога да ви опиша колко съм трогната, че сте готови да поемете такъв риск заради мен.

— Шегуваш ли се? — Лицето на Сандра вече пламтеше. — Това е най-вълнуващото ми преживяване от години насам. Да вървим!

Всички станаха и събраха нещата си, бъбрейки нервно как това ще реши проблема веднъж завинаги.

Хелън изчака и улови Лорна за ръката.

— Толкова съм ти благодарна — започна тя, с усилие преглъщайки сълзите си. Нямаше представа защо напоследък толкова емоционално приемаше всичко, но ако някога бе имало разумна причина да заплаче, това беше в този момент.

— За какво? — изненадано я погледна приятелката й.

— За всичко. Задето измисли този план и успя да убедиш всички. — Сълзите й най-сетне бликнаха. — За идеята да създадеш този клуб, където ви срещнах. Благодаря ти.

Лорна я прегърна и я притисна до себе си, за да я убеди, че чувствата й са споделени.

— Няма за какво.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Не, но имаш основателна причина да се чувстваш така. Хайде! — Направи жест като генерал, повеждащ армията си. — Да спипаме това копеле. Ще го накараме да съжалява, че изобщо се е захванал с теб.

— О, не се съмнявам. Между другото — вметна Хелън и Лорна се обърна към нея. — Това е само предположение, но като малка доста си гледала „Скуби Ду“, нали?

Другата се усмихна и кимна:

— Всяка съботна сутрин.

Глава 18.

Сандра беше доволна, че шофираше Джос, защото дори на пътническата седалка, сърцето й биеше толкова силно, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.

През последните месеци бе отбелязала значителен напредък с излизането от апартамента и общуването с хора, но все още не бе стигнала нивото за участие в преследване с висока скорост.

Все пак, ако трябваше да бъде съвсем откровена, вече бе психически готова да участва. Никога досега не се бе чувствала част от нещо толкова вълнуващо и значимо. Дори когато провеждаше телефонните разговори — а може би особено когато провеждаше телефонните разговори — имаше усещането, че прахосва както своето, така и времето на онзи, който й се обажда, и че вероятно би вършила нещо по-стойностно, ако нямаше такава спешна нужда от пари.

— От дълго време не съм преживявала нещо толкова вълнуващо — обади се Джос.

— Обзалагам се. Сигурно е отвратителна работа да стоиш затворена в голямата къща и през цялото време да играеш Пепеляшка.

Момичето повдигна рамене.

— Мразя да се оплаквам… — Поколеба се за миг. — Да, вярно, че е ужасно. Но наистина смятам, че мога да помогна на момчетата. — Замисли се за момент и продължи: — Е, поне на по-малкото. Струва ми се, че много се привързах към него.

— Колко ли жени са казвали тези думи, за да оправдаят нежеланието си да се измъкнат от някоя трудна ситуация? В повечето случаи става въпрос за мъж, но смисълът е все същият. Не можеш да се жертваш пред олтара на проваленото майчинство на Дийна Оливър, защото колкото и присърце да го вземаш, ти си оставаш само една наемна работничка.

— Но…

— Не можеш да поправиш грешките в семейството им.

— Знам — въздъхна Джос. — Понякога се чудя дали им вреди, или им е от полза да наблюдават как майка им ме разиграва пред очите им. Дали ползата от грижите ми за тях ще надделее над вредата от това да гледат как се отнасят като с отрепка към човек, който истински ги обича.

Сандра се замисли, но така и не можа да намери отговор.

— Виж, просто трябва да осмислиш факта, че тази работа не е подходяща за теб.

— Сигурно, но договорът си е договор.

— Знам, че вече сме говорили по въпроса и е наистина много почтено, че се придържаш към всяка буква от контракта, но щом шефът ти би го прекратил с готовност, защо ти да не можеш?

За момент Джос потъна в мълчание и Сандра остана с впечатлението, че най-сетне обмисля подобна възможност.

— Сигурно си права — каза накрая.

— Права съм. Още повече като се има предвид, че са те принуждавали да вършиш неща, които не влизат в задълженията ти.

— Не, определено не влизат.

— Хрумна ми идея. Познавам адвокат, който със сигурност ще се съгласи да те консултира по телефона. — Това щеше да бъде една от най-странните бартерни сделки, за които някога бе чувала, но Сандра наистина имаше редовен клиент, който беше юрист. Не се съмняваше, че би могла да уреди анонимно обаждане, за да може Джос да получи правен съвет. — Интересува ли те?

Момичето я погледна.

— Ти си една от най-добрите приятелки, които съм имала някога — каза с неподправено простодушие. — Не мога да повярвам, че ще направиш това за мен.

Сандра с изненада установи колко я трогнаха тези думи. Никога досега не бе имала близки приятели и доскоро дори не бе осъзнавала колко много бе пропуснала.

Удивително беше как се бе преобърнал животът й през последните няколко месеца. Майк. Свалените килограми. Повратният разговор с Тифани.

Никога не се бе чувствала толкова щастлива.

— Ще го направя с удоволствие — каза тя. После, засрамена от обзелите я емоции, съсредоточи поглед върху пътя и промени темата: — Ще трябва да завием наляво след около половин километър.

Синята кола все още се движеше отпред, макар че един ландроувър бе успял да се вмъкне помежду им, и когато навлязоха в завоя, Сандра забеляза черното BMW на Хелън през четири автомобила пред тях.

Телефонът й иззвъня и тя побърза да го отвори.

Беше Лорна.

— Хей, аз съм. Хелън, на линия ли си?

— Чувам те.

— Страхотно! — Гласът на Лорна отразяваше вълнението, изписано върху лицето на Джос. — Е, значи всички сме тук. И нашият преследвач, надявам се?

— Дори го виждаме — съобщи Сандра. — В момента е на няколко коли зад Хелън.

— Това е лудост — обади се Хелън. — Някоя от вас има ли нещо, което бихме могли да използваме като оръжие, ако се наложи? Чадър? Или нещо друго?

— Аз имам спрей — каза Сандра.

— Уау, наистина ли? — подвикна до нея Джос.

Сандра посочи към верижката на ключа в стартера, на която висеше масивно метално флаконче.

— Имам кучешка верига в жабката — намеси се Лорна. — Ако я развъртиш силно, може да стане сериозно оръжие.

— Лорна, има ли нещо, което искаш да споделиш с нас? — пошегува се Сандра. — Защо държиш кучешки синджир в колата си?