— Само това има значение. Хубаво е, че сестра ти е бременна, нали?

Сандра кимна:

— О! Помните ли как разбрах, че е била осиновена?

— Да.

— Ами излезе, че тя често пред родителите ни е залагала на картата: „Вие не ме обичате колкото Сандра, защото съм осиновена“.

— Тя ли ти каза това? — попита Лорна.

Сандра се протегна към снакса и отново кимна.

— Призна ми го. — Известно време дъвчеше мълчаливо, накрая продължи: — Беше съвсем искрена.

— Това потисна ли те? — не преставаше да я разпитва Лорна.

— Напротив. Накара ме да се почувствам страхотно. През всичките тези години си мислех, че са по-привързани към нея, а се оказа, че просто са се опитвали да й вдъхнат увереност. — Засмя се. — При това сестра ми изобщо не беше депресирана. Просто ги е разигравала, за да спечели доверието им, да изкопчва от тях повече пари и така нататък. И всички са доволни.

— И досега си живяла, без да си даваш сметка за това? — поклати глава Джос. — Като в треторазреден филм. Как е възможно подобни неща да се случват в реалния живот?

— О, нямаш представа какви ужасии се случват в реалния живот — обади се Хелън.

— Не е ли това действителността? — Лорна се изправи. — Кой иска още вино? Ще отворя бутилката, която донесе Джос. Сандра, имам газирана вода, така че бихме могли да разредим твоето наполовина. И аз ще го пия така.

— Нямам нищо против да опитам — съгласи се Хелън.

— Без мен — обади се Джос. — Доста време ми отне, докато навърша двайсет и една. Искам моето чисто.

— Имаш го, момичето ми — засмя се Лорна и се отправи към кухнята, за да приготви питиетата.

— Интересува ме едно нещо — обърна се Сандра към Хелън. — Въобразявам ли си, или напоследък си отслабнала? Да не спазваш някаква диета?

— Не, не — отрече Хелън, опитвайки се да говори нехайно, въпреки че действително не се чувстваше добре. Пое си въздух дълбоко, с диафрагмата, както я учеше учителят й по йога. И продължи, повдигайки рамене: — Просто… нерви.

Всички сякаш се приближиха към нея, в това число и Лорна, която носеше подноса с напитките.

— Значи така — каза тя, като постави таблата върху масата и подаде една от чашите на Хелън. — Какво става?

— Нищо.

Лорна огледа компанията и отбеляза:

— Струва ми се, че не си добре, миличка. Миналата седмица изглеждаше уморена, а днес си и уморена, и притеснена. Случило ли се е нещо?

— Можеш да ни се довериш, ако искаш да поговориш за това — пристъпи към нея Джос и обви с ръка раменете й.

В този жест имаше нещо толкова мило, толкова успокояващо, че Хелън усети как очите й се навлажниха.

— О, не, не, всичко е наред — присъедини се и Сандра, като я обгърна, и преди да се усети, Хелън се озова, хлипайки, в една огромна прегръдка.

Колкото и зле да се чувстваше, нямаше да й навреди да даде воля на сълзите си. Най-сетне. Време беше да излее всичко — цялата болка, която се бе трупала в нея през годините, през целия й живот.

— Съжалявам — каза накрая, като се отдръпна. — Нещо се размекнах тази вечер.

Три чифта разтревожени очи се впериха в нея.

— Как можем да ти помогнем? — попита Лорна.

Хелън се поколеба. Явяваше се възможност да сподели за човека, който я преследваше, без никоя от тях да й се присмее или да махне пренебрежително с ръка. В края на краищата именно Лорна беше тази, която го бе забелязала първа и я бе предупредила.

Но от друга страна, ако им разкажеше всичко, те щяха да се притеснят, а точно това й се искаше да избегне.

— Наистина си объркана — каза Сандра и се притисна към нея. — И преди съм ставала свидетелка на подобно нещо. В началото реши да споделиш с нас, но после се отказа.

Хелън не се въздържа и се засмя.

— Трябвало е да станеш психолог. Хората щяха да ти звънят на импулсен телефон и щеше да натрупаш цяло състояние.

Лицето на Сандра пламна и приятелката й веднага съжали, задето се бе пошегувала с тревогата й за нея.

Но преди да успее да каже нещо, се намеси Лорна:

— Защо се страхуваш да говориш за това?

— Не се страхувам — опита се да се оправдае Хелън и огледа жените. Те бяха приятелки.

Нейни приятелки.

— Всъщност да, страх ме е — призна неохотно. — Лорна, спомняш ли си, когато ми се обади преди няколко седмици и ми каза, че според теб някой ме следи?

— Разбира се.

— Е, беше права.

— Така ли? — погледна я с широко отворени очи Лорна. — Бях сигурна. Този кучи син чакаше отвън всеки път, когато ти идваше, а аз се опитвах да се убеждавам, че е просто съвпадение или пък че някаква секта прави сбирките си по същото време. — Поклати глава: — Кой е той? Хайде да излезем и да го изобличим. — Изглеждаше наистина готова да скочи и да действа.

— Я чакайте малко! За какво говорите вие двете? — попита Сандра и челюстта й увисна от удивление. — Да не би да имате предвид мъжа, за когото ме попита още първата вечер, когато се върнах за чантата си?

Лорна кимна утвърдително.

Сандра подсвирна тихо.

— Е, кой е той? — поиска да узнае Джос. — И защо изобщо някой би те следил?

— Съпругът й е доста влиятелен човек — търпеливо подхвана Сандра. — Може би един ден ще се кандидатира за президент.

Хелън усети, че отново й става зле.

— Знам какво мислите — заяви младата жена, без да се опитва да звучи самоуверено. — Смятате ли, че някой я преследва, за да се опита да я улови в крачка? — Обърна сините си очи към съпругата на известния сенатор: — Това ли предполагаш?

— Нямам представа. Сигурна съм само, че е човек, който знае къде живея. Когато излизам от къщата, той се появява след няколко пресечки, а когато се прибирам, обикновено изчезва, преди да стигна до нашата улица. Винаги е зад мен, затова нямам възможност да се обърна и да видя къде отива.

— Не и без каскадьор, опитен в маневрите — съгласи се Джос, смръщила вежди. — Във Фелинг познавах един човек, който бе ненадминат в работата си. Когато дойдоха в съседния град да снимат „Камионът беглец“, веднага му предложиха да работи за тях.

Хелън само се усмихна на мисълта за хората в малкия град на Джос, които бяха въодушевени от филм със заглавието „Камионът беглец“. Очевидно мястото не се различаваше от онова, откъдето идваше самата тя. Е, разбира се, имаше група от интелектуалци, група от артисти и групи от различни съсловия, но бяха толкова малки, че в повечето време оставаха незабележими. Ако филмът се излъчваше по телевизията там, щеше дотолкова да прикове всеобщото внимание, че всеки хулиган би могъл да проникне в която и да било къща, без да бъде заловен.

— Предполагам, че никога не си правила рисковани маневри с колата си? — намеси се Сандра.

— Едва ли — разсмя се Джос. — Затова пък наблюдавах непрекъснато.

— И това може да ни е от полза. — Сандра вдигна чашата с вино към устните си, но беше спряна от неочакваното възклицание на Лорна:

— Чакайте! Никой да не пие.

Остави обратно чашата толкова рязко, сякаш бе видяла хлебарка в питието.

Джос обаче се наведе напред и отпи, преди да я сложи на масата.

А Хелън не можеше да се насили да пие, защото й се повдигаше дори само при мисълта за това.

— Какво има? — попита Сандра. — Уплаши ме почти до смърт.

— Съжалявам, но ми хрумна една идея. При това страхотна идея. — Стана и се отправи към кухнята, като пътьом угаси осветлението.

— Да не си се побъркала? — раздразнено подвикна Сандра.

— Къде отиваш?

Но Хелън вече се бе досетила за намеренията й.

— Там ли е?

Лорна се върна с вид на котка, дебнеща канарче.

— Всъщност да.

— Какво мислиш да правиш? Да се изправиш срещу него? — попита Сандра.

— Не — отвърна Лорна.

— Той ще си тръгне — бързо подметна Хелън.

— Точно така.

— Какъв е замисълът? — нетърпеливо ги погледна Джос. — Да позвъним в полицията?

— Вече го правих веднъж — каза Хелън. — Не могат да сторят нищо, освен ако не ме нападне или не направи опит да ме убие.

— Не можем да го допуснем! — извика момичето.

— Няма — увери я Лорна. — Просто ще го въвлечем в собствената му игра.

— Ооо! — кимна Сандра. — Вече разбирам накъде биеш.

— Накъде? — попита Джос, напълно объркана. — Чувствам се като глупачка, задето не схващам нищо.

— Добре де, ето какъв е планът. — Лорна седна пред тях и заговори тихо, въпреки че нямаше никаква опасност непознатият да ги чуе от улицата. — Първо, ще осигурим конферентна връзка между четирите мобилни телефона.

На Хелън започваше да й харесва.

— Добре…

— После тя ще излезе първа. Той ще я последва, нали?

— Несъмнено — сухо отвърна Хелън.

— Чудесно. — Лорна се обърна към Джос: — Имаш ли кола?

— Не, ползвам градския транспорт.