Вашият договор изтича на първи октомври, а дотогава, като израз на уважение към вас, ще ви дадем възможност да го преподписвате месец за месец. Уверени сме, че това ще ви осигури достатъчно време, за да вземете решение дали да намерите средства, за да закупите апартамента, или да се изнесете в друго жилище.

Отново ви заявяваме, че за нас беше удоволствие да работим с вас и ви желаем късмет, независимо какъв ще бъде изборът ви.“

Искрено ваши: Арти и Фред Чайкин

Очевидно Лорна трябваше да престане да проверява електронната си поща. Тя винаги — винаги — й носеше лоши новини.

Триста и четиридесет хиляди долара. Като че ли дълговете й и без това бяха малко. Влезе в интернет и провери лихвите върху ипотеките. Без спестени пари, което беше единственият вариант изобщо да си помисли за подобна възможност в момента, щеше да плаща по две хиляди и двеста долара на месец. С около хиляда повече, отколкото й струваше досега.

И те наричаха това изгодно.

И това без таксите за обслужване, каквито и да бяха те. Някъде бе чувала, че в различните банки стигат до няколкостотин долара.

И сега какво? Бе затънала в дългове до гуша, кредитният й статус беше пълна каша, а ето че бе на път да изгуби и дома си. Трябваше да направи нещо. Не беше в положение, което й позволява просто да се запознае с тази информация и да седне да чака нещо да се промени.

Не, това бяха глупости. Нямаше смисъл да се надява, налагаше се сама да направи някаква промяна. Имаше нужда от по-добре платена работа или дори от допълнителна.

Но преди всичко трябваше да си потърси ново жилище. Измъкна вестника, който бе захвърлила непрочетен в кошчето за боклук, настани се на дивана и започна да разглежда обявите за отдаване под наем.

Оказа се, че цените значително са се повишили през петте години, откакто се бе настанила в общинския апартамент. За да остане в същия квартал, щеше да й струва поне с триста долара повече, отколкото в момента. При това за жилище от доста по-ниска класа.

Освен ако не си намери по-добра работа, ще й се наложи да се изнесе много далеч оттук, най-вероятно в предградието Монтгомъри. Или още по-вероятно — във Фредерик. Но мисълта, че трябва да шофира петнайсет, двайсет или дори двайсет и пет километра, за да отиде на работа, беше потискаща.

Прочете обявите и загради в кръг няколко, които звучаха доста непривлекателно, но затова пък обещаваха някакъв допълнителен доход и социални осигуровки.

После влезе в eBay, за да се разсее с нещо приятно след отегчителната задача да си намери втора работа. Може би щеше да попадне на чифт „Прада“ за четири долара и деветдесет и девет цента, тъй като продавачът им по погрешка бе изписал „Преда“. И друг път се бе натъквала на подобни трикове. За зла беда, най-упоритата й конкурентка във виртуалния търг също ги бе усвоила, защото в крайна сметка отново стигнаха до наддаване за едни и същи обувки. Лорна не допусна старата си грешка да предложи прекалено висока цена.

Освен това бе открила сайта Paypal.com, така че можеше да заплати покупката си директно, без да се налага да ходи до банката и да се унижава, молейки за разплащателен ордер.

Кликна върху дизайнерски обувки с трийсет и седми размер и с възхита откри чифт съвършен модел на „Лемър“, при това само за петнайсет долара и петдесет цента. Токчетата бяха изумително високи, а извивката — толкова грациозна, че ако не бяха затворени отпред, щяха да изглеждат като идеалните сандали.

До този момент Shoegarpie очевидно не ги беше открила и след по-малко от шест часа, когато щеше да приключи аукциона, обувките щяха да бъдат нейни.

И тогава дойде прозрението.

Ако погледнеше обективно — а напоследък Лорна се опитваше да прави именно това — тя беше вманиачена по обувките. Нямаше контрол върху импулсивното си желание да си купува още и още. С кредитни карти, в брой — без значение, не можеше да обмисля покупките си и това съсипваше живота й.

Идеята за Клуб на анонимните шопинг маниачки се бе оказала добро начало. Не беше пристрастена към наркотични вещества или нещо подобно, а самите обувки не представляваха никаква опасност за нея. Ставаше въпрос за прекомерно харчене… или по-скоро за прахосване на пари. Това правеше електронното пазаруване изключително полезно нещо. Нали така?

Не беше съвсем убедена в това, но едно знаеше със сигурност: беше дошло времето за нещо, което трябваше да направи доста отдавна.

Отиде до хладилника и извади кутията от неаполитанския сметанов сладолед, който бе купила за изисканата вечеря, дадена от нея преди шест месеца. Постави кутията в мивката, отвори капака и пусна струята вряла вода върху кристализиралата сметана, докато се разтопи достатъчно, за да разкрие скритата в нея тайна.

Кредитната й карта от „Нордстром“.

Може би защото беше издадена от общински магазин, не се бе появила в списъка на Фил Карсън, когато бе проверил задълженията й. Затова я беше скрила, просто за всеки случай, като емоционално успокоение, че може да я използва, ако й се наложи.

Оттогава го бе правила два пъти за покупки по интернет, защото много добре помнеше номера й.

От стоенето в кутията със сладолед картата бе зацапана достатъчно, за да не може да я представи в магазина.

Е, на всичко това трябваше да се сложи край. Щеше да среже последната нишка, която я обвързваше финансово с пристрастеността й.

Отиде до телефона и бавно набра изписания на обратната страна номер. За нейно щастие отсреща отговориха веднага, така че Лорна се насили да заговори, преди да успее да размисли.

— Искам да закрия една сметка — започна тя.

Оттук нататък плащанията й щяха да стават само в брой и по никакъв друг начин. Не беше идеалният план, но бе някакво начало.

Когато след два часа пристигнаха останалите от групата, Джос се превърна в звездата на вечерта с превъзходния чифт на „Гучи“. Лорна ги размени за тъмносини „Джон Флувог“18, но сделката си струваше. Обувките на „Гучи“ сигурно бяха от шейсетте години или някъде там, но бяха в отлично състояние. Е, едната бе малко поизмачкана и изглеждаше, сякаш бе обработвана. Без значение. Лорна имаше специален почистващ разтвор за кожа, който щеше да премахне драскотината напълно.

Сандра им разказа за бременността на сестра си и как за първи път бе разбрала, че Тифани е осиновена.

— Защо са казали на нея, а на мен — не? — размишляваше на глас тя.

— Вероятно, за да не злоупотребяваш с това — подхвърли Лорна и забелязала острия поглед на Хелън, повдигна рамене и додаде: — Не че би го правила. Имам предвид, че може да са имали подобни притеснения.

— Може и да си права — допусна Сандра. — Но най-странното е, че аз израснах точно с обратното усещане. Така и не можах да разбера защо непрекъснато правеха всичко възможно да угодят на Тифани, след като тя бездруго беше щедро надарена. Искам да кажа, че е наистина много красива. Висока, руса. Сега си мисля, че се пристрастих към обувките именно за да хвърля мост върху огромната пропаст, която зее между двете ни. И защото номерът на обувките ти не се променя дори когато килограмите ти са в повечко.

— За това не знам — обади се Хелън. — Напоследък съм напълняла малко и чувствам, че обувките започват да ми стягат.

— Да не би да си пред цикъл? — попита Лорна. — Аз се издувам като балон, преди да ми дойде.

Хелън кимна.

— Мисля, че е по-скоро нещо хормонално. Задържане на вода. Когато, освен всички останали лекарства, през този месец започнах да вземам и хапчета за кръвната захар, цикълът ми изобщо не дойде.

— На мен това веднъж ми се случи три месеца последователно — каза Сандра. После, в отговор на общото очакване, обясни: — Вземах таблетки, за да го регулирам. После ми подействаха, но в началото нищо не се получи. Всъщност щях да бъда дори доволна, ако през цялото време не се опасявах, че може да протека всяка минута — додаде през смях. — Представяте ли си какво е да ходиш с превръзки повече от шейсет дни? Все едно отново бяха започнали да ме повиват в пелени.

— Неприятно ми е да го признавам пред вас, момичета, но в моя случай може и да става въпрос за менопауза — мрачно поклати глава Хелън. — След трийсет и петата година може да се очаква по всяко време. Все едно през последните три години съм ползвала време назаем.

— Няма начин, твърде млада си за това — възрази Джос. — Не го вярвам.

Другата сви рамене.

— Вече имам всички симптоми. През цялото време съм отпаднала, не се чувствам добре, качвам килограми, непрекъснато ми се яде, разсеяна съм… Какво? Защо сте ме зяпнали така?

— Защото симптомите ти са сходни и с тези при бременност — меко каза Сандра. — Повярвай ми, преживявам всичко това чрез сестра ми вече пети месец.

Хелън разтърси глава.

— Момичета, ако не вземах хапчетата си редовно, това щеше да бъде първото нещо, за което щях да си помисля.

— Тогава е от лекарствата! — подхвърли Лорна. — Никога не съм се чувствала по-зле, както когато ползвах противозачатъчни. Отвратително! Все пак може би е по-добре да отидеш на лекар.

Хелън махна пренебрежително с ръка.

— О, да забравим това. Стига сме говорили за мен. Днес просто малко се разхленчих. Я по-добре да видим какво става с вас. Джос? Струваш ми се много мълчалива.