Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— О, господи, да не си болна?

Сандра беше притеснена от начина, по който я гледаше сестра й.

— Какво имаш предвид? Чувствам се много добре. Защо? — Несъзнателно повдигна ръка към лицето си. Наистина ли изглеждаше толкова ужасно? Да не би да бе пребледняла? Или пък се дължеше на зеленикавата коса?

— Станала си кожа и кости!

— Не е вярно!

— Е, изразът не е съвсем точен за жена като теб — съгласи се Тифани, откровена както винаги. — Но в твоя случай е вярно. Колко килограма си отслабнала?

— Нямам представа. — О, напротив, знаеше много точно. Единайсет и половина. Но по някаква причина изпитваше неудобство да сподели подробностите именно със сестра си. Може би защото за нея нещата винаги ставаха с лекота и й беше неудобно да признае собствената си тежка битка. — Просто се опитвам да се храня разумно.

— А, това не е за мен — отсече Тифани и потупа едва очертаващия й се корем. Бременността й почти не личеше. — Аз се тъпча като прасе. — Поведе Сандра към огромната луксозна кухня с изглед към най-новите полета на голф клуба „Коронадо“.

Беше се тъпкала като прасе и преди седем години, когато очакваше първото си дете, но в крайна сметка роди великолепната си дъщеричка Кейт и много бързо възстанови перфектната си фигура. Това беше подлудяващо.

— Искаш ли кафе? — попита Тифани и изкриви лице в презрителна гримаса: — Само че е без кофеин.

— Разбира се — отвърна Сандра, докато се настаняваше върху тапицирания стол до барплота. — Е, как върви?

— Идеално. — Тифани сложи голяма чаша пред сестра си, след което извади от хладилника кана със сметана и я постави върху плота. — Завчера бях на видеозон, тъй като навлязох в осемнайсетата седмица, и лекарите ме увериха, че бебето е напълно здраво. Кейти е направо на седмото небе от радост. Както и Чарли. — Поколеба се по-дълго, отколкото би трябвало. — Е, и аз също.

— Чудесно! — Сандра сипа малко сметана в кафето си, разбърка го и остана загледана в изчезващата пяна. После вдигна очи към Тифани. — Знае ли се вече дали ще е момче или момиче?

— Чисто технически може да се определи, но Чарли иска да бъде изненада, затова още нямаме представа. Но аз мисля, че ще е момче.

— Уау! Момче! Би било страхотно, не мислиш ли? Ние с теб израснахме в предимно женска среда.

— Знам. Аз…

Сандра остави лъжичката върху плота и погледна сестра си. За нейна изненада, Тифани плачеше.

— Какво има? Тиф, случило ли се е нещо?

В отговор сестра й закри лицето си с ръце и поклати глава.

— Не, нищо.

— С детето наистина ли всичко е наред? — Сандра я прегърна и мислено си пожела майка им да беше тук, за да се справи със ситуацията. Самата тя нямаше никакъв опит с неуверената и неуравновесена Тифани. — Има ли нещо, което не ми казваш?

— О, бебчето е съвсем добре — изхлипа Тифани и изтри сълзите си с пръсти, като се опитваше да не размаже грима си. — Става въпрос за нещо толкова егоистично, че… че просто не знам как да го обясня.

— Какво има? — Сандра беше истински разтревожена. Дали сестра й няма да сподели, че е имала извънбрачна връзка? Или пък, че съпругът й си има любовница? И бездруго никога не му беше вярвала напълно. Изглеждаше й прекалено резервиран. И малко злобен. — Виж, искаш ли да се обадим на мама и да я помолим да дойде?

— Не! — рязко извика Тифани. — Последното нещо, от което имам нужда в момента, е да ми разправя как всичко е прекрасно, колко добре се е уредил животът ми и така нататък, и така нататък.

Като се замислеше за това, самата Сандра също не би се зарадвала на подобни разговори. Обви ръце около слабите рамене на сестра си и се загледа в очите й.

— Кажи ми какво става! Изплюй камъчето.

За момент Тифани затвори очи, устните й потръпнаха от неизказан ужас и накрая призна:

— Не знам… — Преглътна с усилие и продължи: — Не знам какво се прави с мъжкия член.

Това не беше израз, който Сандра бе чувала преди, затова първата й реакция беше абсолютната липса на реакция.

— Не знаеш какво се прави с мъжки член? Какво имаш предвид?

— Говоря за бебето. Нямам представа как да се оправям с малко момченце. Не е като да сме имали братя, братовчеди или нещо подобно. Когато разбрах, че съм бременна, бях подготвена за детска стая с розови стени, дантелени пелени и кукли, изобразяващи принцесите от филмите на „Дисни“… — И отново избухна в сълзи.

— О, Тиф — потупа я успокоително по гърба Сандра, защото не се сещаше какво друго би могла да направи. — Всичко е наред. Повярвай ми. — Не й се искаше да обяснява, че сестра й е станала жертва на собствените си хормони в момента, но не се съмняваше, че част от проблема се състоеше именно в това.

— Много съжалявам — каза Тифани, поемайки си дълбоко дъх. — Обичам това дете… наистина. Част от мен е разочарована, че не е малко момиченце, но повече се притеснявам, че няма да бъда достатъчно добра майка, защото нямам представа как да го възпитам като достоен мъж.

— Изобщо не се съмнявам, че нещата сами ще си дойдат на мястото.

— Не е задължително. Ами личната хигиена? Моментът, в който ще започне да се бръсне? А мокрите сънища? Не знам как бих могла да му обясня толкова обикновени неща. Дори не мога да си представя подобни разговори.

Сандра се засмя тихо.

— Е, не можеш да си ги представиш, защото още дори не си видяла детето. Всяко нещо с времето си. Пък и не забравяй, че винаги можеш да разчиташ на Чарли, който да поговори с него по тези въпроси.

— Ами ако не го направи? — изстена Тифани.

— Имаш ли някакви съмнения, че би отказал? — предпазливо попита Сандра.

— Не. — Сестра й измъкна салфетка от картонената кутия върху плота и шумно издуха носа си. — Сигурно си мислиш, че съм полудяла.

— Изобщо не си мисля подобно нещо. Просто ми става ясно, че е доста трудно да си бременна. Преди никога не си се притеснявала за такива дреболии.

Тифани кимна.

— Това не ги прави по-малко реални.

— Разбира се. Но и не са непременно толкова страшни.

— Господи. — Тифани стисна очи и рязко поклати глава. — Направо умирам за чаша мартини.

— Ще ти донеса едно в болницата след около четири месеца. Какво предпочиташ? „Аплетини“? — пошегува се Сандра.

— „Кранбъри“ — успя да скалъпи крива усмивка сестра й. — Но дотогава може вкусът ми да се е променил.

Двете се разсмяха и след малко Тифани отново се обади:

— Знаеш ли от какво най-много се страхувам?

— От какво?

— Какво ще стане, когато пожелае да научи семейната си история?

Сандра се засмя.

— Шегуваш ли се? Татко ще извади онова родословно дърво, което три години събираше в библиотеката на Конгреса, и…

— Имам предвид неговата история. Да разбере истината за неговата кръвна рода — смотолеви Тифани.

Сестра й се намръщи.

— Нещо не мога да схвана мисълта ти. Чия кръвна рода?

— На децата.

— А, ясно. Ами, както вече споменах, татко може…

— Сандра, нямам намерение да ги лъжа.

— Кои?

— Кейт и бебето!

— Извинявай, но какви ги говориш? — Тогава й хрумна нещо: — Чакай, да не би Чарли да е осиновен или нещо такова?

— Не Чарли — сряза я остро Тифани и й отправи пронизващ поглед. После изражението й леко се смекчи. — Господи, да не би да се шегуваш с мен?

Разговорът придобиваше някакъв злокобен оттенък.

— Относно какво?

— Наистина ли не знаеш?

— Всъщност нямам представа, затова ми помогни, Тифани. В противен случай, без да се съобразявам с това, че си бременна, ще започна да те разтърсвам дотогава, докато изплюеш камъчето.

Очите, които допреди малко бяха потъмнели от самосъжаление, сега я изгледаха тъжно.

— Сандра, не Чарли е осиновен, а аз.