Този следобед бе излязла, за да посети няколкото благотворителни организации, чийто патрон беше, при което забеляза малка синя кола без абсолютно никакви отличителни знаци да я следва между второто и третото спиране.

Ако Лорна не бе споделила с нея опасенията си, сигурно изобщо нямаше да обърне внимание. Не че шофьорът беше много напорист. Движеше се на разстояние от две-три коли след нея. И все пак я караше да се чувства неловко.

Не можеше да каже със сигурност как изглежда шофьорът й. Би могъл да е Джералд Паркс. Но не бе изключена и възможността да е Пат Сейджак. Просто никога не се приближаваше достатъчно, за да може да го огледа отблизо. Това нямаше значение, защото виждаше колата, на която често се натъкваше напоследък.

Като не изпускаше от очи пътя и държеше волана с една ръка, тя измъкна мобилния си телефон от чантата и набра 411 — номер на полицията, на който се съобщаваха не толкова спешни случаи, които все пак биха могли да представляват риск за гражданите. Не позвъни на 911, защото в задръстването и заключената й кола положението не й се струваше критично.

— Оператор 4601, разговорът ни ще бъде записан.

Хелън погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още беше там.

— Здравейте — каза сковано. — Обаждам се, защото… ами, не е непременно спешно, но… както и да е, в момента съм на магистрала 270 и пътувам на север. Забелязах, че една кола ме следи.

— Шофьорът заплашвал ли ви е по някакъв начин?

— Не, не. Просто кара след мен от известно време.

— Можете ли да го видите, госпожо? Ваш познат ли е?

— Така ми се струва, но не съм сигурна. Не мога да го огледам добре.

Започна да се чувства наистина глупаво, въпреки че безпокойството й не намаляваше.

Отговорът на оператора не остави никакво съмнение какво си мисли той по въпроса.

— Вижте, госпожо, не можем да изпратим патрулна кола само защото друг човек се е озовал на същата магистрала и по същото време с вас. Ако някой упражнява физически или психически тормоз спрямо вас, по-добре се обадете на 911.

Чудесен, никого неангажиращ отговор. Нямаше обаче за какво да го обвинява, затова благодари и затвори телефона с надеждата, че разговорът няма да бъде проследен и да бъде включена в списъка като параноичка, чиито обаждания не бива да се вземат на сериозно.

Намали скоростта на изхода, все още виждайки синята кола зад три други, и пое обратно към шосе 355, което обикаляше цялата северна част на Мериленд и водеше към Джорджтаун, Вашингтон.

За момент си помисли, че го е изгубила, но минути след това видя синия автомобил да се появява отново, при това точно зад нейния. Опита се да огледа шофьора, за да може да го опише, ако й се наложи да потърси помощ от полицията, като в същото време не откъсваше поглед от извиващия се в многобройни завои път пред нея. Очевидно беше Джералд Паркс. Носеше огромни тъмни слънчеви очила и пръстите му здраво стискаха волана.

Премина с висока скорост по Фолс Роуд с малката надежда да бъде спряна от патрул по пътя, за да може да им посочи преследвача си и да ги накара да го задържат. Но знаеше, че сигурно той би минал покрай тях и тя щеше да изглежда като пълна глупачка в очите на пътните полицаи.

В огледалото за обратно виждане забеляза, че синята кола е спряла на червения сигнал на светофара. Зави към паркинга на търговския център и пое към отбивката за Ривър Роуд, за да се прибере у дома. След като измина два-три километра без преследвача си, почти се успокои, въпреки че сърцето й биеше до пръсване, заплашвайки да изхвръкне от гърдите й.

Щом премина главния булевард на столицата, тя пое дълбоко дъх, изпитвайки усещането, че най-сетне е в безопасност, и в същия момент го видя отново. Той се появи откъм магистралата „Дитъл Ривър“, което беше доста обходен маршрут, и отново се озова зад нея.

Докато оставаше неидентифициран, този негодник щеше да владее положението и да преследва жертвата си докрай. За първи път Хелън усети как гневът измества обладалия я страх. Част от нея искаше да препречи пътя му и да застане очи в очи с него, ала знаеше, че подобна дързост би била истинска лудост.

Когато зави по Ван Нес стрийт, където се намираше домът й, се запита дали трябва да го подмине, за да не разбере преследвачът адреса й, но се оказа, че няма смисъл, тъй като той зави наляво няколко пресечки преди нейната улица и изчезна.

Тя паркира колата и остана заключена в нея петнайсетина минути, опитвайки се да успокои дишането си. И тогава направи нещо, към което я подтикна само отчаянието. Обади се на Джим.

— Мисля, че някой ме следи — каза му веднага щом отговори на позвъняването й.

— Какво?

Предаде му набързо онова, което Лорна й разказа за колата от паркинга, и собствените си наблюдения, че някой я бе преследвал в продължение на четиридесет и пет минути. Пропусна да спомене, че се е обаждала в полицията. Излишно беше да му дава още един коз срещу нея.

— Искам лична охрана — завърши тя.

— Това са глупости — отсече Джим рязко.

Стомахът й се сви болезнено.

— Смяташ собствената ми безопасност за глупост в град, в който отвличанията и политическите убийства са ежедневие?

— Глупаво е да се притесняваш за това. Онзи не те е проследил до апартамента ни, нали?

— Точно така.

— Виж, градът е огромен. Не можеш да обвиняваш някого само защото се е озовал на една улица с теб.

— Даже ако става въпрос за десет улици, като през цялото време се движеше зад мен в протежение на двайсет и пет километра?

— Чисто съвпадение. Налудничавата идея, че някой е нарочил точно теб, се дължи на прекомерното ти самочувствие.

Това вече беше обидно.

— Когато някой ме следва по петите половин ден, сигурно става дума точно за мен, нали?

— Стига, Хелън, никой не те следи. Не се прави на глупачка.

— Да се правя на глупачка! — повтори тя, изумена. — И как?

— Ами като за начало, дори не си помисляй да се обаждаш в полицията.

Слава богу, че премълча за това.

— И защо не?

— Защото историята ще се разчуе и те ще хвърлят излишни пари и сили в търсене на нещо несъществуващо. А вестникарите седмици наред ще ме дъвчат за това.

— А моята сигурност? — попита, упреквайки се за слабостта и уязвимостта, прокраднали се издайнически в гласа й. Но наистина беше уплашена. Нямаше никакво съмнение, че някой я следи. Полицията не би могла да направи нищо по въпроса — дори да й повярваше, което беше малко вероятно, а нямаше възможност да наеме частен охранител, тъй като Джим бе ограничил до минимум личните й средства, а и сам не й вярваше. Или изобщо не го беше грижа.

Бе оставена изцяло на неговата милост и колкото и парадоксално да звучеше, той беше единствената й надежда.

— Ако трябва да се излагам на критиката на обществото всеки път, когато сънуваш кошмар, с политическата ми кариера е свършено — каза Джим. — Моля те, не ми го причинявай!

— Не става въпрос за теб! — Кога мъжът, за когото се беше омъжила, бе станал толкова безчувствен? — Уплашена съм, Джим. Повярвай ми!

Той изпуфтя и каза:

— Трябва да затварям. Заключи вратата и си пусни някой филм. Ще поговорим по-късно вечерта.

— По-късно вечерта може да се окаже прекалено късно — тросна се тя и пред очите й преминаха страховити заглавия от първите страници на вестниците.

Но Джим не я слушаше. Разговаряше с някой друг в стаята, най-вероятно с Пам. Сигурно бе пристигнала с вазелин и прашки, готова за предстоящия екшън.

— Налага се да прекъсна — каза в слушалката Джим. — Довечера ще закъснея. Не ме чакай.

Негодник. Ще поговорим за тревогите ти относно твоята сигурност довечера… О, само че няма да съм си вкъщи, затова направо си лягай. Беше толкова типично за него, че не би следвало да я наранява, но щом затвори телефона, й се искаше да се разплаче с глас. Наред с всичко останало, беше изтощена до смърт. Може би се дължеше на прекомерното количество адреналин по време на преследването или пък на факта, че се чувстваше нещастна и не виждаше изход от положението. Или пък нещо определено не беше наред.

Каквато и да беше причината, имаше нужда да се прибере и да полегне. И да не се събуди чак до следващата сутрин.

Когато отвори очи, отново беше сама.



Много по-лесно беше да се грижи за Барт в отсъствието на Колин, който го подстрекаваше да върши пакости.

Добрата новина беше, че по-голямото момче заминаваше на лагер, давайки по този начин възможност на Джос да извежда малкия сам в парка. Лошата обаче беше, че Дийна интерпретира това като нещо, което не е включено в договора, и се почувства по-свободна от всякога да я товари с допълнителни задачи.

Доказателството беше списъкът с хранителни продукти в джоба й — стоки от пет различни магазина. Поне вече имаше възможност да използва кола в рамките на официалното си работно време. Една неделя, когато Дийна я помоли на прибиране от среща на клуба по ски да вземе някакви продукти, без дори да си направи труда да я попита дали разполага с достатъчно пари, Джос се озова с две огромни и тежки торби в метрото.

Все пак във великолепен летен ден като днешния почти бе в състояние да забрави за това. За разлика от останалите бавачки и майки, бе тичала с Барт из площадката и бе изкачвала стъпалата на пързалките близо половин час.