— Благодаря ти, Фил. — Звучеше съвсем искрено, когато го изрече, въпреки че не го чувстваше в действителност.

Естествено, той беше прав. Харчеше повече, отколкото печелеше. И щом твърдеше, че няма как да договори допълнително намаляване на лихвите, трябваше да му повярва, защото каква полза имаше да я лъже?

Останалата част от вечерта прекара, лутайки се между работата и необходимостта да се усмихва и описва специалитетите на заведението, както и мислите как и къде би могла да си намери втора работа, която да се впише в ежедневието й.

Взе си петнайсетминутна почивка, за да си отдъхне и да прегледа обявите в местния вестник.

Нищо подходящо. Освен ако не се научи да кара автобус или камион, да преподава английски като втори език или да диша спарения въздух на офиса като секретарка, където няма да получава и половината от това, което заработва като сервитьорка. Очевидно нямаше късмет.

Прегледа набързо останалите страници, по-обезкуражена и изтощена от всякога. И мрачно заключи, че сигурно остарява.

Но което беше най-ужасното, новият чифт страхотни обувки на „Джими Чу“ й убиваше до смърт. Сигурно скоро щеше да й се наложи да носи ортопедични чехли, за да предпази гърба си.

Към единайсет часа вечерта Лорна с изненада видя Сандра да влиза, придружена от изключително привлекателен мъж. Беше й споменала, че се среща със стар приятел от училище, но този изглеждаше като слязъл от корицата на модно списание.

Сандра изглеждаше не по-малко изненадана от срещата и след обичайните поздрави най-сетне отстъпи назад и го представи:

— Това е Майк Лемингтън, с когото учихме заедно в гимназията. Говорила съм ти за него.

— О, да! — Я гледай, приятелката й май бе ударила джакпота. Този действително беше огън! Е, маникюрът му не беше особено… мъжествен. Но както и да е. По-късно щеше да помоли Тод да го проучи.

— Толкова се радвам да се запозная с вас — пое ръката й Майк. — Господи, обувките ви са направо страхотни!

— О! — Тя погледна към краката си и се усмихна. — Вече виждам във ваше лице потенциален купувач за тях. Макар фактът, че вече ги обсъдихме, вероятно ще подбие цената им.

— А защо не? — каза той през смях. Тя също се разсмя, но по-високо, отколкото позволява приличието. Очевидно беше по-изнервена, отколкото предполагаше.

— Тук имаме среща с приятели на Майк — поясни Сандра. — След това ще отидем в „Стетсън“. Много ще се радвам, ако дойдеш с нас. Скоро ли приключваш?

— Най-рано след два часа. — Вечната жалба. Лорна обичаше да общува с хората по време на работа, но когато познатите й се отбиваха на път за друг бар, се чувстваше като дете, което трябва да си ляга в осем вечерта, докато другарчетата му все още карат колелета във вечерния сумрак.

— Много жалко — отбеляза Майк. — Имаме среща с приятелката ми Деби. От цяла вечност се опитвам да запозная двете момичета. — Прегърна Сандра през раменете и тя се засмя. — Тази вечер най-после ще имам тази възможност.

— Най-после — повтори Сандра и отправи към Лорна поглед, който сякаш казваше: „Нямам представа какво ще последва, но ми харесва“.

— Майк!

Всички се обърнаха, за да видят запътилата се към бара висока, изглеждаща зашеметяващо млада жена, облечена в рокля с презрамки на Даян фон Фюрстенберг и обута във високи сандали, чийто дизайнер Лорна не можа да определи.

— Марго! — Сладкият Майк се приближи до нея и я прегърна.

Забеляза, че приятелката й застина при този жест. Не можеше да я вини. Непознатата беше красавица.

— Позволете да представя на всички ви — обърна се към тях Майк — Марго Сейнт Джерард.

— Приятно ми е да се запознаем — протегна ръка Лорна.

— Здрасти — само каза Сандра, продължавайки да наблюдава как любимият й се захласва по приличащата на порцеланова статуетка блондинка.

И наистина, тя беше около метър и осемдесет висока и не повече от петдесет и шест килограма и приличаше на супермодел. Липсващите женствени извивки на тялото й се компенсираха от съвършената структура на лицето й. Беше толкова впечатляваща, че действаше обезкуражаващо.

Лорна се притесни, че приятелката й със сигурност изпитва известно неудобство.

— Радвам се да ви видя — каза Марго с равен, добре модулиран глас. Звучеше като говорителка от електронна медия.

Настъпи неловка тишина.

— Е… Сандра ми е разказвала много за вас — обърна се Лорна към Майк с надеждата да привлече вниманието му към жената, с която все пак беше дошъл. — Приятно ми е, че най-сетне имахме възможността да се запознаем.

— И вие сте пристрастена към обувките, нали?

Тя се разсмя.

— О, без съмнение.

— Всъщност от нея започна всичко — поясни Сандра.

Майк също се засмя.

— Каква страхотна идея! Ако носех дамски обувки трийсет и седми номер, веднага щях да се присъединя към вас.

— Привличали сме и други мъже — каза тя, стараейки се да не прозвучи презрително, но в същото време с надеждата, че намерението му не беше сериозно. Затова додаде, загледана в широките му стъпала: — Само че не съответстваха на размера.

— Сигурно имате предвид онзи травестит?

Очевидно Сандра му беше разказала доста неща.

— Ще ви е по-добре без подобни екземпляри — шепнешком заключи той. — Ако не се гордеят от това, което са, само ще ви създадат неприятности. Глупаво е да се натоварвате с чужди проблеми.

— Няма как да не се съглася с вас.

Поговориха още няколко минути. Майкъл наистина се оказа голям сладур, а и Сандра очевидно бе много хлътнала по него, затова Лорна загърби раздразнението, което изпита, когато бяха зачекнати политически теми, по които мнението й се различавате от неговото.

— Не знам, Майк — каза, опитвайки се да звучи ведро. — Ако всички мислехме по един и същи начин, този свят щеше да е доста скучно място. Различието стои в основата на демокрацията.

— Няма ли да тръгваме? — смутено попита Сандра.

Лорна погледна към часовника над бара. Тя определено трябваше да си върви. Налагаше се да стане рано и да работи още осем часа без прекъсване.

— Е, Лорна — каза Майк, слава богу, без да се засегне от факта, че му се бе противопоставила. — Ние отиваме в „Стетсън“. Не искате ли да дойдете с нас? С удоволствие бих продължил спора си с вас там.

Като че ли й бяха останали сили да спори.

— О, да! — възкликна приятелката й. — Моля те!

Наистина й се искаше да й помогне, но бе прекалено изтощена. В крайна сметка бе накрак в ресторанта от единайсет часа предобед. Имаше нужда от почивка. Съществуваше теория, че Господ сътворил света за седем часа, а не за седем дни, и след това си почивал, което изисквал и от всеки човек, така че ако това беше истина, тя бе надхвърлила тази норма с пет и половина часа.

— Би ми било много приятно, но съм толкова уморена, че не знам дали бих могла да се прибера у дома. Няма начин да се размотавам из града, да остана на крака още няколко часа и после да шофирам до апартамента си.

— Можеш да преспиш у нас — настоя Сандра. — Но естествено, разбирам, че си капнала.

— Значи следващия път — обеща Лорна.

Точно щеше отново да започне да се извинява, когато покрай тях мина Тод. Понечи да го спре, защото реши, че ще му бъде приятно да се запознае с приятелите й, но той само ги погледна и подмина, вирнал нос.

Мислено отбеляза, че по-късно щеше да го подразни за детинското му поведение, но забрави за това в момента, в който Сандра, Марго и Майк си тръгнаха.

Малко по-късно се сблъска с него на паркинга.

— Познаваш ли този негодник? — попита я той.

Лорна се огледа, почти уверена, че говори на някого другиго, намиращ се наблизо, или пък има предвид някого, който в момента е недалеч от тях.

— Кого?

— Майк Лемингтън. Господин живей, обичай, смей се и винаги свършвай в леглото — презрително изсумтя Тод. — Нямах представа, че се размотава с различни хора всяка вечер.

— О! — Внезапно Лорна си спомни колко развълнуван бе колегата й за предстоящата си среща преди няколко вечери. — О! Значи той е… Господи, миличък, толкова съжалявам! Сигурно ти е било много тежко да го срещнеш отново.

Тод стисна устни и кимна отривисто.

— Особено като го гледам с тази…

— Със Сандра?

— А, така ли се казва? Да, виждал съм я в „Стетсън“. Направо ми се повдига от нея.

Сандра наистина й бе споменавала за „Стетсън“, въпреки че не можеше да си представи как приятелката й би могла да предизвика подобно негативно отношение у прекрасен човек като Тод. Все пак ревността вършеше неподозирани неща с хората.

Сигурно се дължеше на прекомерната умора, защото едва по-късно й хрумна, че от онова, което й каза колегата й, следваше, че мъжът, с когото се среща Сандра, е гей. Или поне бисексуален.

— Сигурен ли си, че е обратен? — попита тя.

Той й отправи смразяващ поглед.

— Е, не знам, миличка. Дай ми малко време да си припомня списъка с мъжете, с които съм спал онази нощ. — Сложи пръст под брадата си, имитирайки подигравателно Мислителя. — Аха, наистина беше той. Кучият му син. — Стисна устни и поклати глава, преди да добави: — Не е ли красавец?