— Съпругът ми би споделил мнението му.

— Те просто не разбират, нали?

О, имаше много неща, които Джим не разбираше.

— Не — каза простичко.

— Значи… вие обичате обувките? — попита Киара.

Хелън се засмя.

— Мога да кажа, че съм пристрастена към тях.

Домакинята се усмихна.

— Знаех си! Още щом ви видях, разбрах, че с вас имаме нещо общо. При това не само едно, сигурна съм. Всъщност — продължи тя шепнешком — елате за малко с мен горе. Искам да ви покажа нещо.

Хелън погледна неуверено към мястото, където стоеше Джим.

— О, разбира се, че ще побеснее. Както и Антъни. Забравете ги. — Киара улови гостенката си за ръка, сякаш в знак на новото им приятелство. — Ако искат да се навъртаме около тях, следващия път ще трябва да поканят приятни младежи, които да ни развличат.

Това момиче определено й допадаше.

Качиха се по стълбите, минаха по коридор, в който имаше повече позлата, отколкото бе виждала, където и да било извън църквата, после през стая с огромно кръгло легло с червени сатенени чаршафи и се озоваха в голямо помещение с множество вратички по стените.

— Какво е това? — попита Хелън, като в същото време си мислеше колко огромен бе онзи креват и колко приятно щеше да й бъде да се отпусне върху него и да подремне.

— Това ли? Тук е поместен гардеробът ми — отвърна Киара, като отиде до една от вратичките и я отвори.

Светлина обля малката стая, разкривайки стигащи до тавана рафтове, претъпкани с кутии.

С кутии за обувки.

Всяка имаше етикет и нещо като каталожен номер. Киара свали една с обозначен трийсет и четвърти размер и извади най-красивите бродирани сандали, които Хелън някога бе виждала.

— Погледни ги, миличка. Няма да повярваш.

— Прекрасни са — сдържано каза Хелън, като разглеждаше обувката от всички страни, сякаш бе произведение на изкуството.

Извивката беше като грациозен водопад, започващ от високия ток, изработен толкова изящно, сякаш бе направен от кристал. Кожата беше еластична и мека като египетско памучно платно.

Потърси името на дизайнера и щампа с номера, но не ги видя никъде.

— Откъде са?

Киара се усмихна и повдигна вежди.

— От моя племенник — Филипе Карфани.

— Племенник? — Това момиче нямаше повече от двайсет и шест — двайсет и седем години. Колко голям трябваше да е този племенник?

Домакинята повдигна рамене.

— На моята възраст е, но татко е бил женен и преди. Сестра ми от първия му брак е вече на средна възраст.

Това до голяма степен обясняваше избора й на съпруг. Баща й сигурно беше връстник на Антъни.

— Както и да е, племенникът ми прави тези страхотни обувки. Хайде, изпробвай ги.

— Кой номер са?

— О, ама разбира се. Краката ти са прекалено големи за тях. — Тя цъкна с език. — Много жалко, защото усещането е като за меки длани, които галят стъпалата ти.

Описанието накара Хелън да се разсмее.

— Къде ги продава?

Киара поклати глава:

— Изобщо не ги продава. Все още не. Едва наскоро разбрах за таланта му, а пък Антъни… — Направи кратка пауза, за да се отърси от промъкналия се в говора й лек италиански акцент. — Антъни никога не би подкрепил усилията на един млад мъж. Това би могла да бъде голяма инвестиция, разбира се… — Посочи с ръка към обувките. — Сама можеш да се убедиш. Но съпругът ми… Струва ми се, че ревнува. Филипе е млад и много привлекателен.

Внезапно Хелън осъзна, че не иска нищо повече от това да притежава чифт обувки на Филипе от своя номер. Дори не се интересуваше дали са удобни. Бяха достатъчно красиви, за да компенсират всички евентуални мехури и нетърпими болки.

При нея винаги ставаше така, още откакто беше малко дете. Ако някой й кажеше, че не може да има нещо, правеше всичко възможно, за да му докаже, че греши. И да го получи на всяка цена, независимо какво беше то.

По този начин се бе добрала до мястото, което заемаше сега — доказвайки се на баща си, който й бе заявил, че от нея нищо няма да излезе и че никога няма да бъде в състояние да постигне материалната сигурност, към която се стреми.

Фактът, че бе починал дълго преди тя да напусне родния си дом, не променяше нещата. Все още имаше какво да му доказва.

А сега трябваше да доказва и на Джим.

Подхвърли му идеята да инвестира в работата на Филипе, докато се прибираха от приема.

Той избухна в бурен смях, което беше първият индикатор, че изобщо не е впечатлен от предложението й.

— Ако зависи от теб, винаги ще намериш начин по-скоро да изгубиш, отколкото да спечелиш от обувки. — Погледна я зад волана, а уличните светлини толкова бързо проблясваха върху лицето му, че не можеше да разчете изражението му. — За което ти се възхищавам.

— И би трябвало. Сигурна съм, че би предпочел да правя пари от обувки, отколкото да ги харча за тях.

— Или да ги крадеш — подхвърли той.

Хапливата забележка я жегна. Никога нямаше да й позволи да забрави онзи случай. И двамата бяха наясно с това.

— Не е честно.

— Но е самата истина, миличка. — Протегна ръка и я сложи върху бедрото й. — Знаеш, че ако не друго, поне съм откровен.

Хелън си спомни за интимния косъм между зъбите на Пам преди две седмици и реши, че не иска да продължава този разговор. Можеше и да успее да го убеди да обмисли плана й, но внезапно усети, че не й се иска той да обере лаврите за него.

Щеше да го направи сама.



— Това място вони много странно! — извика Колин Оливър достатъчно силно, за да привлече вниманието на няколко служителки в магазина за стоки втора ръка „Гудуил“.

— Колин! — смъмри го Джос със строг шепот. — Това е невъзпитано.

Момчето сложи ръце на кръста си и я погледна.

— Мама казва, че е по-добре да си честен, отколкото възпитан.

Ето това беше Дийна Оливър, описана само с едно изречение. Избрала удобната за нея честност пред уважението към останалите, за което с гордост се биеше в гърдите.

Още веднъж си пожела да бе опознала семейство Оливър, преди да бе подписала договора, който я принуждаваше да живее с тях цяла година.

— Но е много важно и да се държиш възпитано — подхвана дипломатично Джос, вместо директно да заяви на детето, че майка му не е права. — И особено да бъдеш любезен.

Колин сви рамене.

— Все едно, тук вони.

— Аха — съгласи се Барт и демонстративно стисна носа си.

— В такъв случай ще действаме бързо. — Улови децата за ръце и ги повлече през магазина към отсрещната стена, където върху рафтовете бяха подредени обувки и кутии.

Момчетата протестираха през цялото време и вдигаха толкова шум, че останалите посетители сигурно си помислиха, че ги отвлича. Изкушаваше се от идеята да сключи сделка с тях, като им обещае нещо срещу приличното им поведение, но не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да ги възнагради за ужасната липса на възпитание.

Не искаше да допринася за сформирането на характерите им в тази насока. Дийна бе нанесла достатъчно вреди. Джос трябваше да се придържа към нейните стандарти.

Стигна до обувките и установи, че наистина мирише на нещо неприятно. И което беше още по-лошо, стоката бе натъпкана върху стелажите, без оглед на размера или на пола на евентуалния купувач.

Заниманието се очертаваше доста неприятно.

За щастие на десетина крачки от мястото имаше щанд за играчки, така че избута хленчещите момчета и им позволи да останат, докато разглежда обувките.

Колин грабна някакво портативно радио със счупена антена, а Барт избра празна пластмасова кутия от ментови бонбони „Пез“ с главата на Туити.

Чудесно. Докато вниманието им бе ангажирано, Джос щеше да разполага с няколко минутки за себе си.

Извади списъка от чантата си. Преди да дойде, бе принтирала имената на някои от най-известните дизайнери. За нейна изненада, не се оказа никак трудно да намери маркови обувки. Но да открие номер трийсет и седми, при това в прилично състояние, си беше истинско предизвикателство. На повечето подметките бяха съдрани, някои дори от край до край. Имаше и със счупени токове, изтъркана кожа, изкривени токи.

Едва след двайсет и пет минутно усилено търсене попадна на запазен модел на „Гучи“. Размерът беше точният, но проблемът беше, че липсваше едната обувка.

— Извинете — подвикна Джос към минаваща наблизо служителка на магазина — жена с уморен вид и яркочервена коса с черни корени. — Знаете ли къде е другата обувка?

— Всички са там — махна небрежно към рафтовете продавачката.

— Знам, но тук открих само едната и се питах дали не знаете къде да потърся втората. Не бихте изложили половината от чифта, нали?

— Не, не бихме го допуснали. Освен ако не е ортопедична или нещо такова.

Джос се зачуди какво ли трябва да означава това, но нямаше време да разпитва.

— Значи другата трябва да е някъде тук, така ли?

— Би трябвало. — Жената сви рамене и отметна огнената си коса назад. — Стига някой да не я е свил.