— Толкова си забавен! — изкикоти се тя.

— О, знам още милион смешни неща.

Продължи да я залива с цинични игрословици една след друга, докато телефонната му сметка набъбваше на сто, после на двеста… Най-сетне спря и каза:

— Май ти трябваше да ми приказваш на мен. Хайде, бебчо, разгорещи ме. Искам да те усетя. Говори ми, Пен-ел-опеее…

Сандра се облегна на дивана, качи краката си върху ниската масичка за кафе и прошепна:

— Обута съм в черни кожени ботуши до бедрата.

Денят се оказа хубав. Изключително хубав. Не можеше да си обясни какво толкова се бе случило точно тази сряда, че толкова много мъже бяха загорели за интимни ласки, но когато удари три следобед, вече бе натрупала пълни шест часа разговори. Повече от достатъчно да отскочи до „Ормондс“ и да купи онзи чифт велурени обувки на „Хоган“, които според нея сякаш бяха създадени за Майк. Не толкова обикновени, че да изглеждат евтини, но не и строго официални. Да, бяха идеалният елегантен избор.

Когато влезе в отдела за обувки, на смяна естествено беше същият онзи Луис. Никога нямаше да му прости напълно за ледения и презрителен начин, по който се отнесе към нея, когато за първи път се бе натъкнала на него. Сякаш още щом я бе видял, бе решил, че сигурно търси магазина за обезценени стоки малко по-надолу по улицата.

Очевидно размяната на реплики и върнатата покупка го бяха накарали да я запомни, защото, щом я забеляза, той повдигна вежди и се обърна към нея по име:

— Госпожице Вандерслайс. Мина доста време от последната ни среща. — И додаде припряно: — Но за мен винаги е удоволствие да ви видя.

Е, невинаги, мислено отбеляза тя.

— Търся обувки на „Хоган“ за приятеля си. — Въпреки че използва определението приятеля си само защото беше много по-кратко, отколкото да обясни: за младия мъж, с когото излизам и с когото се надявам на по-сериозни отношения, начинът, по който звучеше, й хареса.

Приятел. Никога не бе имала истински приятел, затова част от нея си оставаше затворена в манталитета на петокласничка, която говори като възрастна само за да изпита какво е усещането.

— „Хоган“ — повтори Луис и очите му заблестяха. — Много добър избор. Аз самият съм им голям почитател. Кажете ми, кой номер носи приятелят ви? — Нещо в начина, по който я попита, я накара да си помисли, че се отнася скептично към подобни отношения, но може и да си въобразяваше.

— Четиридесет и първи. — Една вечер, преди да отидат в „Стетсън“, се бяха отбили у тях и под предлог, че иска да използва тоалетната, Сандра бе поровила из гардероба му.

Луис щракна с пръсти и посочи към нея.

— Знаете ли, скоро получихме нови модели на „Зандер“. Струва ми се, че може да ви харесат дори повече. Седнете, докато донеса няколко чифта.

— Благодаря. — Тя се настани на стола и стреснато подскочи, когато я попита:

— Желаете ли чаша кафе?

Сандра поклати глава:

— Не, благодаря.

— Чай? Или може би нещо друго?

Честно казано, прекалено любезното му отношение дълбоко я възмути, но нямаше намерение да се конфронтира с него. Вместо това се опита да се държи така, сякаш беше над тези неща:

— Нищо, благодаря.

Той изчезна и се появи след няколко минути с пет кутии в ръце. Постави ги внимателно на земята, свали капаците им и се обърна към нея:

— Моделите на „Зандер“ са с около стотина долара по-скъпи от тези на „Хоган“, но кой би могъл да определи цена на стила?

Сандра се усмихна любезно.

Започна да й ги показва като истински експерт, обръщайки ги така, че да изтъква предимствата им.

— Нюансът на тези „Бруно Мали“, сигурен съм, ще се съгласите с мен, е направо великолепен. — Обувките бяха в наситен тъмночервен цвят.

Бяха наистина прекрасни, но прекалено официални.

— На моя познат… на приятеля ми по-точно, му се налага да ходи доста по време на работа, затова не ми се струват много подходящи. Спрях се на „Хоган“, защото са елегантни и много практични.

— Абсолютно. — Луис размести кутиите, избутвайки моделите на „Хоган“ по-близо, като полагаше всички усилия да постави пред нея тези с най-висока цена. — С какво се занимава? Приятелят ви, имам предвид.

— С недвижими имоти.

Той кимна с очевидна липса на интерес.

— Ето едни, които са идеални за всеки солиден мъж — каза и взе най-скъпия чифт.

Сандра преднамерено вдигна най-евтините, които бездруго й допадаха повече от останалите.

— Луис! — От задната стая излезе възрастна жена, която Сандра не беше виждала никога досега. — Хавиер е на телефона. Отново.

— Кажи му, че ще му се обадя по-късно — изсумтя Луис. Веднага след това, явно смутен от тона си, побърза да обясни: — Нашата политика е никога да не оставяме наш клиент необслужен.

Това й се стори много странно.

— Мисля, че мога да се оправя сама, ако трябва да проведете разговора си.

— О, не, не — раздразнено въздъхна той. — Това е нова политика. — И продължи поверително: — Всичко стана заради случката с жената на сенатора.

— Извинете, нещо конкретно ли имате предвид? — Не можеше да си представи какво толкова би могло да се случи на жената на някакъв сенатор, което да му попречи да се обади по телефона. Да не би да е преживяла неприятен инцидент, докато наоколо е нямало никого? Или пък й е прилошало?

— Не би трябвало да говоря за това — отвърна Луис с интонацията на човек, който е говорил за това и ще продължава да го прави всеки път, когато му се удаде възможност. — Но съм сигурен, че на вас мога да имам доверие.

Животът й беше толкова неприятно препълнен с мъжки тайни, че думи като: Сигурен съм, че на вас мога да имам доверие, я изпълваха с непоколебимата увереност, че ще последва нещо, което не й се иска да чуе.

— Не бих искала да си създавате неприятности — подхвана тя. — Честна дума, не е…

— Беше хваната да краде от магазина! — Стисна здраво устните си, кимна и се загледа в нея, очаквайки реакцията й.

— Коя? — съвсем объркана, попита Сандра. Да не би да беше пропуснала нещо? Едва ли Луис искаше да каже, че съпругата на някакъв сенатор…

— Жена му — шепнешком поясни той с видимо злорадство. — Хелън Захарис.



Партито беше ужасно.

Разбира се, повечето политически приеми за набиране на средства бяха такива, но този беше в дома на доста обсъжданото семейство Морнини — слуховете го свързваха с организираната престъпност, ала Хелън се съмняваше в това — което правеше нещата доста по-пикантни.

Може би беше прекалено уморена, за да оцени усилията на домакините. Вероятно с Джим щяха да си тръгнат съвсем скоро. Вече беше… Огледа се за часовник и откри един върху полицата на камината. Осем и петнайсет? Само толкова?

Мили боже, беше сигурна, че минава единайсет.

Опита да се отърси от обзелото я изтощение и се запъти към открития бар, за да си поръча четвърта за вечерта чаша „Ред Бул“. Кофеинът щеше да я ободри поне за няколко часа, докато стане време да си ляга.

— Още една — обърна се към бармана, като се усмихваше и поклащаше глава. — Може би е по-добре да си взема двойна доза.

Той й отправи очарователна усмивка, взе малката алуминиева кутийка и изсипа съдържанието в ниска кристална чаша.

— Господи, изглеждате толкова отегчена, колкото се чувствам и аз!

Хелън се обърна рязко и видя пред себе си Киара Морнини — чаровната фина младичка италианска съпруга на богатия седемдесетгодишен Антъни. Никога не се бяха срещали, но снимките й редовно се появяваха в светските хроники на „Уошингтън Поуст“ и в лъскавото списание „Уошингтониън“.

— Киара Морнини — представи се тя и подаде ръката си с изрядно поддържан маникюр.

— Хелън Захарис — кимна Хелън и й се стори, че забеляза някаква сянка да преминава през лицето на новата й позната. Надяваше се само, че не е от противниците на политиката на Джим. — Извинявам се, ако изглеждам отегчена. Истината е, че съм много уморена. — Обикновено по-добре контролираше изражението на лицето си.

— О, мила, но този маскарад е наистина ужасно досаден — през смях каза Киара. — Ние просто правим това, което се очаква от нас заради мъжете ни. — И отново се засмя очарователно.

— Което пък плаща сметките ни — пошегува се Хелън, направи една крачка и се препъна. Голяма грешка. Много недискретно. Трябваше да си поръча чаша кафе, преди да бе изложила себе си или — не дай боже — Джим.

Но Киара изобщо не обърна внимание на малкия гаф. Напротив, той само привлече вниманието й към краката на Хелън.

— Мили боже, да не би да са Стюарт Вайцман16?

Хелън я погледна изненадано.

— Да, познахте.

— О, обожавам го! Едва не уговорих Антъни да ми купи онези инкрустирани с диаманти пантофки като на Пепеляшка, но той реши, че два милиона са прекалено много за чифт обувки. — Младата жена въздъхна. — Би ги вложил за огърлица, но никога — за обувки. Не можах да го убедя, че е едно и също, дори когато Алисън Краус17 се появи с тях на връчването на „Оскар“-ите.

Даже за Хелън бе трудно да го приеме, но държането на Киара я очароваше.