Подобно пазаруване беше като сключване на сделка. Купуване на обувки като еквивалент на пестенето от храна. Припряно изписа сто и един долара и деветдесет и девет цента и засия от удоволствие, щом върху монитора се появи надпис, уверяващ, че е дала най-високата до момента цена.

Ако нещата не се променяха, само след един ден, два часа и четиридесет и шест минути ботушите щяха да бъдат нейни. При това на тази уникална цена. На практика си беше чиста кражба, само че законна.

Фил Карсън щеше да се гордее с нея.

Е, добре де, може би нямаше точно да се гордее. Сигурно щеше да си помисли, че това е поредното екстравагантно изхвърляне, но не можеше да очаква от него да я разбере. Беше по-евтино от всяка терапия.

И щеше да отстоява това си мнение до последния си дъх. Пазаруването в мрежата беше страхотно изживяване. Ако го беше открила преди години, сигурно изобщо нямаше да стигне до този финансов колапс.

През останалата част от следобеда Лорна продължи да отскача до компютъра през няколко минути и всеки път тракаше по клавиатурата, за да се убеди, че все още никой не е предложил по-висока цена. Никой не я беше надхвърлил. А часовникът неумолимо отброяваше стопяващото се време.

Нямаше търпение довечера да съобщи новината на останалите жени, пристрастени към обувките.

Но малко след пет часа, когато оставаха някакви си двайсет и три часа и осемнайсет минути до края на търга, върху екрана се изписа съобщението: „Вашата цена вече не е най-високата“.

В един ужасен момент Лорна остана закована на мястото си, чувствайки се като мащехата на Снежанка, която слуша от вълшебното огледало: Вие сте чудесна, Ваше Височество, но честно казано, появи се по-красива от вас.

Кой я бе надцакал?

Бързо прегледа страницата — беше станала истински компютърен експерт — и видя, че новият водач беше Shoegarpie (0)12. Нулата в скобите означаваше — вече бе научила това, че става въпрос за нов потребител, който все още не е осъществил връзка с останалите.

Значи беше прецакана от някаква си новачка! Няма значение, че и тя беше такава, тази поява я разгневи. Още повече че й водеше с жалката цена от сто и четири долара и четиридесет и девет цента.

Само два долара и петдесет цента по-висока от нейната.

Без изобщо да се замисли, Лорна вдигна мизата. Сто и четири и петдесет и шест. Чудесна, странна комбинация от цифри. Ако анонимният й конкурент предложеше сто и четири и петдесет, както биха направили повечето хора, щеше да й води с цели шест цента. Ха! Пада ти се, Shoegarpie! Както и това, че все още никой не се е свързал с теб!

Ала вместо очаквания син надпис: „Вашата цена е най-висока“, на монитора с грозни кафяви букви се изписа: „Вече има по-добро предложение“.

Shoegarpie!

Състезателният дух, какъвто никога не бе предполагала, че притежава, взе връх в нея и тя изписа максималната сума, която можеше да си позволи — сто петдесет и три долара и трийсет и седем цента, все още надявайки се, че произволната комбинация ще й донесе късмет.

Както и стана. Веднага получи лелеяното съобщение, че засега е предложила най-високата цена, кимна доволно и заряза компютъра, за да се приготви за гостите.

Както винаги, Хелън пристигна първа, облечена в безупречен зелен ленен костюм, който й придаваше изпълнен с жизненост вид. Беше обута в сандали с каишки в толкова наситенозелен цвят, че изглеждаха почти черни.

— „Прада“ — отговори тя на въпроса, който Лорна още не й беше задала.

— Невероятни са!

— И съвсем нови — усмихна се Хелън. — След няколко седмици ще ги видиш на масата.

Лорна се засмя:

— Надявам се.

Сякаш като продължение на зелената тема, Сандра се появи малко след Хелън със стряскащо зеленикава коса. Не че имаше неонов оттенък или нещо подобно — фактът сам по себе си беше достатъчен. И малко шокиращ.

— Знам — каза тя, преди някоя от другите две да успее да направи някакъв коментар. Не че имаха намерение да го сторят. — Претърпях малка злополука при опит да се боядисам у дома.

— Миличка, Денис би могла да поправи нещата веднага — припряно предложи Хелън. — Работи в един салон в северния край на Джорджтаун. Мога веднага да ти дам номера й.

— Благодаря ти — каза Сандра и посочи към главата си, — но това е начинът, по който ще изглеждам поне месец, ако не искам да оплешивея съвсем. Повярвай ми, прецених всички възможности — зелена коса срещу липсата й през следващите две години… Ако не можеш да посочиш нещо, което ми е убягнало, ще се задоволя със зеленото.

— Предполагам, наистина има опасност да повредиш косата си, ако я третираш твърде често — кимна Хелън. — Но когато си готова, можеш да се обърнеш към Денис. Тя твори чудеса.

Дори бегъл поглед към великолепните кестеняви кичури, подстригани тъй съвършено, че на която и страна да ги обърнеше, все падаха на меки вълни, не будеше съмнение, че някой би пропуснал възможността да използва същия стилист.

Ако Лорна току-що не бе хвърлила сто и петдесет долара за чифт ботуши, за което вече започна да изпитва угризения и се надяваше, че конкурентът й ще предложи повече, докато беше извън линия, сама би си записала час.

След около петнайсетина минути на вратата се почука. Всички се обърнаха към домакинята.

— Забравих да ви спомена, че тази вечер ще дойде нов член на групата ни — каза тя. — Джослин.

— Надявам се да се задържи по-дълго от попълнението миналата седмица — отбеляза Хелън и обясни на Сандра за преоблечения като жена мъж, който бе надникнал през отворената врата и след това бе избягал, без да промълви и дума. Накрая заключи: — Очевидно сме атрактивни за доста странни хора. Имам предвид не че ние си нямаме своите особености, а че привличаме дори и страхливи особняци.

За щастие тази седмица случаят не е такъв, помисли си Лорна, докато отваряше вратата на млада жена с лъскава тъмна коса, която по нищо не се отличаваше от останалите момичета, движещи се из улиците на Америка.

— Здравейте — каза непознатата и очарованието й се засили от леко изкривената усмивка. — Аз съм Джос Боуен. — Повдигна в ръка найлонова торба. — Правилно ли съм попаднала на групата на маниачките на обувки? — Проследи погледа на Лорна към чантата и бързо додаде: — Не се притеснявайте, рекламата не отговаря на съдържанието. Просто не можах да намеря друга.

Двете се разсмяха и домакинята, сещайки се малко късно за добрите обноски, отстъпи назад, за да й направи място, представи я на другите и обясни зеленикавия оттенък на косата на Сандра, за да не се налага тя отново да разказва цялата история.

Въпреки че беше с десетина години по-млада от останалите, Джос веднага им допадна и те прекараха вечерта, бъбрейки за живота, любовните си преживявания и работата си. Джос работеше като детегледачка в семейство Оливър. Лорна беше купила от автосалона им стария си форд още преди да се надуят толкова, че да започнат да предлагат само немски автомобили, и беше така възмутена от надменните продавачи и тоталната липса на съдействие, когато бяха възникнали технически проблеми, че самото име Оливър я караше да потръпва. За нея не беше изненада да научи, че самите членове на семейството са толкова противни, колкото и служителите им.

— Защо не напуснеш? — попита тя, признавайки честно, че за нея това беше единственото решение на всички служебни неволи. Точно поради тази причина работеше в ресторант „Джико“, вместо например в някой офис, където би могла да използва дипломата си по английски, получена в университета в Мериленд. — Обзалагам се, че в района има хиляди семейства, които търсят добра детегледачка.

— Имам договор — обясни Джос и върху лицето й се изписа цялата тежест на тази обвързаност.

— Прекрати го! — Е, сигурно Лорна не беше най-подходящият човек за подобни съвети. Може би я биваше малко повече като финансов консултант, но и това все още не беше доказано.

За щастие сред присъстващите имаше по-трезвомислещи в лицето на Сандра и Хелън.

— След колко време изтича договорът? — делово попита Сандра.

— След девет месеца. И четири дни. — Младата жена се усмихна. — И около три и половина часа.

— Показвала ли си го на адвокат? — обърна се към нея Хелън. — Просто да види дали няма някоя вратичка, през която да се измъкнеш? Предполагам, че чистенето, пазаруването и извънредният труд не са включени като клауза в него, така че това би могло да се окаже печелившият ти билет.

За момент Джос изглеждаше обнадеждена, после поклати глава.

— Не мога да го прекъсна. Ако го направя, кой ще ме наеме? Преди да ме изхвърлят, те ще направят всичко възможно да не бъда допусната дори до събеседване.

— В такъв случай, трябва да се измъкваш оттам при всяка възможност, така че да не може да те товари с прищевките си — настоя Лорна.

— Виж, с това съм съгласна — кимна Сандра.

— Може би трябва да излизаме да пазаруваме… — Лорна млъкна по средата на изречението. За нея в близко бъдеще подобно удоволствие не се очертаваше. Но нима съществува някакво занимание, което да не е свързано с пари? Да играят бридж? Или да се разхождат за здраве?

О, я се върни в реалността!

— … или нещо такова — завърши с глас, доста по-неуверен, отколкото в началото.

До края на вечерта тя се сдоби с чифт златисти сандали от „Холиулд Мерилин“13 и отворени на пръстите високи обувки на Джил Сандър, поради което угризенията за предложената цена за ботушите във виртуалния търг станаха нетърпими. Включи компютъра с надеждата, че конкурентът не се е отказал и най-сетне в скобите е изписана цифрата едно, защото е купил и дори заплатил ботушите.