И когато бе проявила небрежността да остави доказателство за това под собственото си легло или в джипа, за което говореха тигровите прашки, бе предприела най-ефективната защита, нападайки детегледачката. Право в лицето. Ей така, за всеки случай.

Нямаше представа дали Кърт Оливър ги бе открил, но ако беше, ненатрапчивият, но все пак смътно заплашителен господар на дома със сигурност си бе помислил, че Джос се забавлява с някого в къщата, докато семейството не си е у дома. Вероятно бе решил, че и тигровите прашки бяха нейни.

В ситуацията имаше нещо срамно.

Но наред с останалите унизителни аспекти в работата й, този не й даваше възможност да прекрати по-лесно договора. Да бъде уволнена, означаваше, че срещу нея ще бъде заведено дело, както ясно й даде да разбере Дийна, което пък подсказваше, че каквато и да е причината, резултатът щеше да е един и същ.

Беше притисната до стената.

И с всяка своя постъпка Дийна Оливър я караше да осъзнава все по-ясно този неприятен факт.

— Не искам да разговаряш с приятелите ми. За тях е много досадно да отделят време, за да бъдат любезни с прислугата — скара й се Дийна един ден, след като майка на приятел на Колин, довела го за помпозното празненство по случай рождения му ден, я бе попитала къде е тоалетната.

— Би ли взела дрехите на Кърт от химическо чистене? Не мога да намеря квитанцията, но не се притеснявай, там винаги знаят кои са неговите. — В крайна сметка се оказа, че персоналът невинаги знае кои са дрехите на господин Оливър, нито пък кой е той всъщност, така че след шестото обаждане до Дийна най-сетне откриха кафявия костюм на „Армани“… само дето не беше кафяв костюм на „Армани“, а сиво сако на „Прада“.

— Мери Мейдс не може да дойде днес заради времето или заради някаква друга глупост. Когато приключиш с приготвянето на вечерята, би ли почистила баните? С този грип, дето върлува в момента, там е същинска бъркотия.

И най-противната намеса в личния й живот.

— Ей, свърши ли вече? — се бе провикнала Дийна от коридора, докато Джос бе сменяла тампона си в тоалетната. — Момчетата те чакат.

Беше същински ад.

Така Джос се върна отново, за кой ли път вече, към търсенето на занимание, което да запълва свободното й време всеки вторник. Клубът на анонимните шопинг маниачки й се струваше най-подходящ.



Джос се размотаваше бавно из магазин за дрехи втора ръка в Джорджтаун. Пътуването с автобус дотук й отне само час, така че разполагаше с достатъчно време. В края на краищата трябваше да убие цял един ден — до седем и половина, когато щеше да отиде до Бетесда на срещата с маниачките на обувки. Изчисли, че може да остане при тях до към десет, след което щеше да хване рейса обратно към Кънектикът Авеню в Чеви Чейс, а после да повърви пеша до къщата на семейство Оливър.

Дотогава Дийна вече щеше да си е легнала и беше малко вероятно да я натовари с допълнителна работа. Освен, разбира се, ако не се разхождаше насън. А това, като се имаха предвид непрестанните й изисквания, не беше изключено.

— Мога ли да ви помогна да изберете нещо?

Обърна се и се озова пред стройно момиче с дълга права коса, облечено в развлечена блуза и раздърпана пола, които Джос някога бе наричала цигански, когато бе участвала в училищни пиеси или се бе готвила за Хелоуин.

— Благодаря ви. Просто разглеждам, но бих искала да видя обувките. Имате ли дизайнерски? Трийсет и седми номер?

— Дизайнерски? — отправи й празен поглед продавач-консултантката. — Не знам какви точно обувки имаме, но всички са тук.

Джос я последва, долавяйки лек мирис на марихуана след нея.

Спряха пред стена, цялата в рафтове с обувки, подредени като книги.

— С това разполагаме.

— Благодаря — каза Джос, загледана в табелката с цена от седемдесет и пет долара за чифт, който изглеждаше като износените старомодни обувки на баба й.

— Няма за какво — отвърна момичето и тръгна обратно към мястото, откъдето бяха дошли.

Щом се изгуби от погледа й, Джос започна да рови за нещо по-евтино, защото първо трябваше да открие достъпна цена и едва след това да огледа изработката, но не видя нищо под петдесет долара. Разпознаваше дизайнерите, на които бе попадала в интернет: „Шанел“, „Гучи“, „Линдор“. Най-сетне се спря на посмачкан чифт на „Салваторе Ферагамо“ — име, което доста често се появяваше в интернет търсачката, и подаде на касиерката петдесетачката.

Влизането в този клуб се оказа доста скъпа инициатива, но нямаше време да се оглежда повече. Беше си въобразявала, че няма да е трудно да открие евтини дизайнерски обувки. Най-голямата й грешка бе, че влезе в магазин в най-скъпата част на града. Следващия път щеше да отиде по-далече, може би чак до Западна Вирджиния, за да открие по-евтини стоки.

Тъкмо се качваше в автобуса, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Къде си, по дяволите? — извика Дийна толкова силно, че жената до Джос се обърна и я изгледа.

— Пътувам в един автобус в Джорджтаун — тихо отговори Джос, опитвайки се да внуши на жената от другия край на линията да сниши гласа си.

Напразно.

— Какво?

— Казах, че съм в Джорджтаун — малко по-високо отвърна Джос.

— В Джорджтаун! А кой ще ти върши работата?

Хората наоколо не я гледаха, но й се струваше, че чуват всичко, което още повече увеличаваше унижението й.

— Момчетата са на училище — възрази тя.

— Това означава ли, че си си взела почивен ден?

Джос съвсем се обърка. Какво искаше от нея Дийна? Да седи с тях в класната стая? И ако беше така, и с двамата ли едновременно?

— Не, ще прибера Барт след час и половина, а после…

— Връщай се тук незабавно!

Лицето й пламна. Автобусът спря пред един от най-кичозните магазини на Уисконсин Авеню и тя побърза да се измъкне навън, прекалено унижена, за да продължи разговора пред толкова голяма публика.

— Не ви разбирам — каза, като се намръщи, защото знаеше, че ще си изпати заради това. — Децата не са си у дома…

— Затова пък мръсните им дрехи са тук! Купчината стига почти до тавана в стаята на Колин.

Лъжа. Беше изпрала още предния ден, а колкото до вечерта, и двамата бяха хвърлили само по един комплект дрехи в коша в банята.

— Значи трябва да ги е измъкнал от гардероба си и да ги е струпал на пода. — И без съмнение го беше направил нарочно.

Последва злокобно мълчание, преди Дийна да изсъска:

— Знаеш ли, че се движиш по много тънък лед?

„Защо?“, искаше й се да изкрещи, но беше наясно, че ще е безполезно. Логиката нямаше нищо общо с Дийна Оливър.

— Съжалявам, госпожо Оливър. Веднага се прибирам.

— Давам ти петнайсет минути.

Беше невъзможно дори с таксито, на което вече махаше. Въпреки това отвърна:

— Идвам.

Шофьорът наби спирачки и Джос вече отваряше вратата, когато телефонът отново иззвъня. За момент се изкуши да не отговори, но можеше да я търси всеки.

Можеше да е нещо спешно. Но не беше.

— Отбий се в „Сейфуей“ — излая Дийна в слушалката, преди Джос да успее да изрече и дума. — Купи за вечеря нещо готово с крехко месо, както го обичам. Така малката ти екскурзия няма да се окаже напразно губене на време.

Докато се настаняваше върху мръсната, окъсана задна седалка на таксито, Джос си даде сметка, че този един час, прекаран далеч от дома на семейство Оливър, след като всичко беше казано, направено и платено, й струва около седемдесет и пет долара.

Доста солидна инвестиция за приобщаване към група, към която дори не проявяваше истински интерес. Надяваше се само да си бе струвало.



Shoeho92711.

Думата звучеше като приятен звън в ушите й. Лорна въведе новата парола заедно с потребителското си име, изчака потвърждение, кликна върху изписания линк и на монитора се появи съобщение: Какво бихте искали да откриете?

Възможно ли бе да е толкова лесно?

Написа думите Марк Джейкъбс.

Бинго! Четиристотин и петдесет хита сред дамските обувки! Прегледа страницата за трийсет и седми номер и веднага забеляза изписаното: „Кожени ботуши, Ню Йорк Сити“.

Кликна отгоре и прочете описанието:

„Чисто нови, все още в кутията. Секси кожени ботуши, заоблени към пръстите, с декоративни елементи от външната страна, закопчаване с цип откъм вътрешната и нисък широк ток. Кожена подплата и стелки. Размер трийсет и седми, височина 45 сантиметра.“

Мили боже!

Началната цена беше осем долара и деветдесет и девет цента и за момент й се стори, че не може да си поеме въздух. Само осем и деветдесет и девет за оригинални ботуши на Марк Джейкъбс? Сигурно бяха менте или… О, не! Ето че се започваше. Наддаването покачи сумата до разумните деветдесет и девет долара и трийсет и пет цента. Това си беше чиста икономия, като се има предвид, че реалната им цена бе около пет стотачки.

Струваше си. Наистина си струваше. Мили боже, ако се наложеше, би могла да ги продаде, при това с добра печалба. И със сигурност бе готова да се раздели с нещо друго, което притежаваше, ако се стигнеше дотам.