Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— Значи вземаш противозачатъчни и го оставяш да се заблуждава, че се опитваш да забременееш?

Хелън Захарис веднага наостри уши. Въпросът не беше насочен към нея, но като нищо можеше и да бъде. Всъщност беше толкова точно формулиран, че за момент се уплаши да не би някой да е разкрил конспирацията й и да е седнал срещу нея на масата, за да я изнудва.

Но не, разговорът се водеше между две около двайсетгодишни момичета, заели съседната маса в кафе „Руж“, където Хелън очакваше за обяд Нанси, съпругата на сенатор Кабът.

Нанси закъсняваше, което бе добре, тъй като бърборенето на двете момичета беше много по-занимателно за Хелън, отколкото онова, за което неминуемо щеше да разговаря с нея, например кой ще участва в надбягванията в Мидълбърг през октомври или коя политическа фигура напоследък е предложила нелепо понижаване на данъците. Или пък — повишаване. Или чий дебел задник е предизвикал интереса на хората в Белтуей5. Нито една от тези теми не я вълнуваше.

— Не може да се каже, че се измъчва особено — отбеляза младата жена, която вземаше таблетките антибебе, като се засмя и отпи от розовото си питие. — Просто трябва да се постарае малко по-усърдно и… по-дълго.

Приятелката й се усмихна, сякаш й бе приятно да бъде въвлечена в пикантната тайна.

— Кога смяташ да престанеш?

— По някое време. Когато реша, че съм готова — нехайно отвърна първата.

Другата поклати глава:

— Не ти липсва кураж. Гледай само междувременно да не открие хапчетата.

— Няма начин.

— Къде ги криеш?

Прикрепени с тиксо към дъното на чекмеджето на нощното ми шкафче, мислено отбеляза Хелън.

— В дамската си чанта — поясни момичето с розовото питие. — Никога няма да потърси там.

Погрешна стъпка. Тотална неопитност. Мъжете проявяваха респект към този аксесоар само докато усетеха и най-малкото съмнение, че нещо става. Тогава първото място, където проверяваха, беше чантата. Дори най-глупавите действаха така.

Ако тя скриеше нещо там, Джим веднага щеше да го открие. Бе преминал през периода на куртоазия преди много време.

Потрепери при мисълта какво щеше да направи, ако разбере, че осуетява опитите му да се сдобие с наследник.

По този въпрос Хелън бе непоколебима. Не искаше бебе. Щеше да бъде абсолютно нечестно — преди всичко спрямо самото дете, тъй като единствената причина съпругът й толкова да го желае бе, че така ще може да демонстрира идеалното семейство, с което щеше да повдигне рейтинга си на следващите избори.

Кампания 2008.

Веднъж сънува, че има бебе. Това бе копнежът да притисне малкото топло телце, да целуне пълничките пръстчета на ръчичките и крачетата. Да прави сандвичи с фъстъчено масло за обяд всеки ден и да го изпраща на училище с неизбежното „Обичам те!“.

О, да, веднъж Хелън бе сънувала, че е майка. И има щастливо семейство. Както и много други сънища, които голямата политическа машина на Вашингтон бе смляла и изплюла. Нямаше желание да вкарва едно невинно същество в нея.

— Да ви донеса ли вече нещо за пиене? — попита младата сервитьорка. Имаше нервното изражение на човек, който току-що е започнал работа и се старае да я върши както трябва, но няма никаква представа как. Хелън разпознаваше тези симптоми. Преди петнайсет години бе в същото положение.

— Не, всичко е наред, благодаря. Просто чакам…

— Госпожице! — разнесе се пиянски глас през няколко маси. Някакъв мъж щракна с пръсти, сякаш привиква куче. — Колко пъти трябва да си поръчвам ирландско кафе, преди най-после да ми го донесете?

Сервитьорката неуверено премести поглед от Хелън към непознатия, после обратно, и очите й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, господине. Проверих няколко пъти, но още не е готово.

— Качеството изисква време — намеси се Хелън с най-очарователната си усмивка. Грубиянинът не заслужаваше подобна любезност, но ако някой бе недоволен, той би трябвало да заеме мястото на това момиче. — Днес поръчките за бара са особено много, така че вината не е нейна.

Точно както се очакваше, мъжът се разсмя, оголвайки грозни жълти зъби. Беше готова да заложи и последния си долар, че е страстен пушач.

— А ти си доста гореща, а? Позволи ми да те черпя едно!

Хелън отново се усмихна, сякаш беше изключително доволна от тази проява на мъжко внимание.

— Още едно — и няма да бъда в състояние да се прибера у дома — излъга тя. — Това мило момиче изминава разстоянието от бара до масите толкова пъти, че сигурно главата му се е замаяла. — Обърна се към сервитьорката и прошепна: — Засега не искам нищо. Благодаря.

Младата жена изглеждаше напълно объркана, но и изпълнена с благодарност, когато се обърна и се отдалечи.

— Ей, какво ще кажеш да се видим по-късно днес — предложи непознатият, но бе прекъснат от пристигането на приятелката на Хелън.

— Здравей, миличка. Извинявай, че закъснях. Едва успях да се измъкна от Джорджтаун тази сутрин.

Хелън се изправи, а Нанси Кабът млясна въздуха от двете й страни, пръскайки около себе си дъх на старомоден парфюм. Погледна към мъжа с жълтите зъби, който очевидно я позна, защото изкриви лице в гримаса и смигна на Хелън.

— Няма проблем — успокои я Хелън и двете седнаха. — Просто седях тук и се наслаждавах на атмосферата.

— Чудесно местенце, нали? — Нанси погледна през прозореца, където в далечината, на фона на бледосиньото небе, се очертаваше силуетът на паметника на Джордж Вашингтон.

Погледът й беше толкова съсредоточен, че за момент Хелън си помисли, че приятелката й е на път да каже някаква философска мъдрост за величието на града. Но тя не направи нищо подобно.

— Просто ми се иска да можехме да разчистим онези рушащи се сгради там. — Посочи с ръка на юг, където действително имаше доста порутен квартал, чиито жители обаче полагаха сериозни усилия за възстановяването му.

— Дай им малко време — небрежно отвърна Хелън, опитвайки се да прикрие колко дълбоко я засяга темата, още повече че изказаното от Нанси бе в противоречие с политиката, заявена от съпруга й през тази седмица. — Програмата за благоустрояването на града работи много добре.

Нанси се засмя, очевидно мислейки, че приятелката й влага в думите си и известна доза сарказъм. И че това е много забавно.

— Впрочем точно смятах да ти кажа нещо. Струва ми се, че най-сетне намерихме мястото за благотворителното набиране на средства за закупуване на дрехи за сираците.

— О! — Хелън се опита да си придаде заинтригувано изражение, за да не издаде сънливостта, която бе започнала да я обзема. Проявяваше интерес към подобни начинания точно толкова, колкото и Нанси към благоустройството на града. Разликата беше, че тя бе принудена да симулира заинтересованост, колкото и да й се искаше да сложи точка на разговора със смях, точно както преди малко бе направила събеседничката й. — Какво имаш предвид?

— Къщата на Хъчинсън в Джорджтаун — знаеш ли я? Онази, на ъгъла на „Галоуей“ и „Ем“.

— А, да. Много е красива. — Всъщност нямаше никаква представа за сградата, но беше наясно, че ако признае невежеството си, ще й се наложи да изтърпи безкрайна лекция за историята на къщата на Хъчинсън, за мебелировката й, за хората, които са живели в нея, и естествено — за стойността й. В интерес на истината, не беше сигурна колко още може да запази любезното изражение на лицето си.

— А сега за анонимния търг — подхвана Нанси, но разговорът им бе прекъснат от приближаването на сервитьорката. — За мен един „Манхатън“ — нареди тя и повдигна многозначително вежди към Хелън, за да й подскаже, че няма никакво намерение да пие сама.

— Аз ще си поръчам коктейл с шампанско — каза Хелън, мислейки, че това е последното нещо, което й се иска в момента. — И чаша вода — допълни, с доброто намерение да наблегне повече на безобидната напитка. — Благодаря.

Непознатият грубиян мина покрай масата им и за момент пиянският му поглед се спря върху нея.

— Мъжете определено те забелязват — изкоментира Нанси с неприкрито неодобрение в гласа.

За момент тропането на сребърните вилици по китайския порцелан и тихият шепот, разнасящ последните клюки в Белтуей, изпълниха пространството и сякаш се усилиха.

— Поръчах си шампанско — нехайно отвърна Хелън. — Това винаги кара хората да се питат какъв е поводът за празненството. И винаги привлича внимание.