Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— Сандра Вандерслайс? — Името й бе изречено от красиви устни, подхождащи на филмова звезда.

Гласът обаче беше малко висок. По-висок, отколкото подобаваше за мъж. Не че това имаше някакво значение. Очевидно човекът по природа си беше бъбрив.

По-странното беше, че знае името й. Откъде?

— Извинете… — Инстинктивно вдигна ръка към главата си, припомняйки си зеленикавия оттенък, който със сигурност рязко контрастираше с поруменелите й страни.

Това се оказа лоша идея.

— Аз съм — каза непознатият и повдигна вежди в очакване.

Никакъв спомен. Беше съвсем объркана и без съмнение това бе изписано върху лицето й.

— Аз…

Той повдигна очи към небето.

— Майк Лемингтън. — Кратка пауза. — От гимназията.

Челюстта й увисна. Майк Лемингтън! Нима бе възможно?

Та той беше единственият ученик в училище, до когото би могла да застане и да се почувства ако не слаба, то поне не толкова дебела.

— Майк! — Собственото й чувство за малоценност почти изчезна при вида на тази невероятна трансформация. — Наистина ли си ти? О, господи, но какво…? — Поклати недоумяващо глава. — А би трябвало да те попитам как си…

Мъжът се усмихна, разкривайки идеално равните си бели зъби.

— Е, просто отслабнах малко.

— Майк! — Ако някой трябваше да отбягва неприятната тема за наднорменото тегло, това бяха те двамата. — Отслабнал си много. Как?

Той повдигна рамене.

— С помощта на клуба „Борба с излишните килограми“.

— Сериозно? — Сандра се замисли за собственото си членство в този клуб и се запита дали, ако му бе обърнала малко повече внимание, би могла да постигне такива забележителни резултати като него.

— Всеки вторник следобед — усмихна се Майк. — Но я се погледни ти? Виж косата си!

Нямаше представа как си бе позволила да забрави дори за момент, но срамът отново се стовари върху й.

— О, просто…

— Та тя е зелена! — Протегна ръка и докосна един кичур.

— Да, защото…

— Много дръзко — продължи той, гледайки я почти с възхищение. — Миличка, а аз си мислех, че никога няма да излезеш от черупката си!

Тя се намръщи. Наистина ли бе живяла затворено толкова дълго?

Кого заблуждаваше? Беше родена в черупка. Буквално. Като „Венера“ на Ботичели, само че без изваяното тяло и ангелското ренесансово лице.

— Чудесно е, че опитваш да изразиш себе си по този начин. При това сега очите ти изглеждат още по-сини.

— Сериозно? — Имаше нужда от това. Наистина.

— Абсолютно!

Сандра реши да продължи да играе ролята на момиче, боядисало косата си в зелено от самоувереност, вместо от несигурността, подтикнала я да си купи две кутии евтина боя в един от поредните си лоши дни.

— Благодаря ти, Майк. И така — подхвана, имитирайки самочувствието на жена, решила да изрази идентичността си по този нестандартен начин, — какво търсиш в тази част на града? Идваш на гости? Или пък живееш наблизо?

— Имам апартамент недалеч от „Дюпон Съркъл“ — отправи й ослепителната си усмивка той. Дали я бе отработвал продължително време, или се бе появила естествено вследствие на промяната във външността му? — Но често наминавам към „Стетсън“. Един приятел държи бар там.

— О, чувала съм много хубави отзиви за това местенце. — Но никога не го беше посещавала. Имаше репутацията на гей бар, макар да не бе сигурна дали е вярно. Във всеки случай вероятно беше приятно.

Майк стисна устни и отново я огледа.

— Точно сега съм тръгнал натам. Защо не дойдеш с мен?

Сърцето й спря да бие за момент. Наистина ли този привлекателен мъж я канеше да пият по питие? Може би зеленикавата коса беше най-хубавото нещо, което се бе случило в живота й?

И все пак беше зелена. Върху нейната глава. И колкото и да й се искаше да се примири с това, някак не й се удаваше.

— Господи, Майки, не ми се иска да ти се натрапвам цяла вечер.

— Майтапиш ли се? Ще ми бъде много приятно. При това там ходят доста интересни хора. Може да се запознаеш с някого. Освен ако… — Изглеждаше така, сякаш току-що бе настъпил нещо. — Може би имаш сериозна връзка? Не мога да повярвам, че още не съм те попитал.

— Всичко е наред — увери го тя. — Не, не съм обвързана с никого. Тогава… Става, можем да тръгваме.

— Страхотно! Ще видиш, там много ще ти хареса. Пък и нямам търпение да те запозная с приятелката ми Деби. Мисля, че много ще си допаднете.

Приятелката му Деби. Е, добре. Ако не беше сам, нямаше да я покани на среща.

— Много искам да ми разкажеш какво си правил през последните… — Преброи ги мислено. — … тринайсетина години. Господи, наистина ли мина толкова време?

— Звучи ми като цял един живот — небрежно отвърна Майк и обви ръка около раменете й. — Знаеш ли какво ще ти кажа, майка ми щеше да бъде много доволна, ако се бяхме събрали преди години. Естествено, сегашното ми битие изобщо не й допада.

Прииска й се да е малка съпруга с фигурата на Туити, за да може той да я прегърне и притисне към себе си, точно както правеше главният герой в края на романтичен филм, но нямаше намерение да се поддава на подобни мисли точно сега.

— Заклет ерген, а? — попита с надеждата отговорът му да изясни настоящия му статус.

— Точно така — засмя се Майк, спря и отново се загледа в нея. — Толкова се радвам, че те срещнах. През годините често съм мислил за теб.

— Така ли? — Щеше й се да може да каже същото, но истината беше, че постоянно се бе мъчила да заличи гимназиалните спомени от паметта си изцяло. — Много мило от твоя страна.

— Но е вярно. — Отново тръгнаха. — Отсега нататък ще се срещаме доста често. Сигурен съм.

Сандра засия. Тази нощ действително се оказа невероятна. Щеше да си я спомня всеки път, когато й се струва, че нещата вървят на зле. Човек никога не знае какво може да изскочи иззад следващия ъгъл.

В този ред на мисли никой не можеше да бъде сигурен какво е имало в миналото му. Определено не беше се сблъсквала с толкова привлекателен мъж като Майк Лемингтън. Дори не се бе надявала на такава възможност.

Вероятно така беше и в самия живот. Понякога просто не виждаш потенциала в лошите дни.

Само допреди три часа бе унила и напълно уверена, че е невротична дебелана, която никога няма да бъде нито стройна, нито щастлива. По дяволите, дори се бе страхувала, че едва ли вече ще напусне апартамента си и ще се превърне в героиня на една от историите, които се появяваха периодично в „Поуст“ за някой, открит две седмици след смъртта си от съседи, най-сетне осъзнали, че противната воня не идва от ресторанта, намиращ се на тяхната улица.

А ето че сега вървеше ръка за ръка с толкова страхотен мъж, че минувачите — и жените, и мъжете — се обръщаха след тях. Беше на среща, която, трябваше да признае, вероятно щеше да свърши в известен гей бар. При това с човек, който я бе познавал в миналото и сега я приемаше такава, каквато е.

Нещата със сигурност бяха започнали да се подреждат.

— Имам нужда от още една пластинка против паника — каза Сандра на доктор Лий. — Този път в лявото ми ухо.

— Госпожице Вандерслайс, не става така. Съществува само една-единствена точка на тревожността и ние я намерихме. Уверявам ви, че и тази действа ефективно.

— Съгласна съм, че усещам разлика — нетърпеливо възрази тя. — Точно затова искам още една. Защото все още не съм постигнала крайния резултат, нали разбирате? Но съм убедена, че с втората процедура ще успея да се прехвърля над ръба. — Ще ме направи отново нормална, отбеляза мислено, но не можеше да изрече на глас нещо толкова патетично.

Доктор Лий я изгледа със съмнение и Сандра си спомни зеленикавата си коса. Налагаше ли се да обяснява? Не. Сигурно в практиката си се бе натъквал на много по-чудновати неща.

— Госпожице Вандерслайс, щом така и така сте дошли, бихме могли да направим още един сеанс акупунктура, но пластината засега действа перфектно.

Тя кимна:

— Добре, разбирам. Просто съм толкова възхитена от начина, по който ми се отрази, че ми се иска още една.

Лекарят й се усмихна любезно.

— И ще се чувствате все по-добре.

Той започна поредния терапевтичен сеанс акупунктура, а Сандра мислено отбеляза, че очаква следващия разговор с доктор Ратнър с нетърпение. Беше изминало много, много време, откакто не бе имала нещо хубаво за споделяне през дългия си лечебен период. И ето че най-сетне се беше появило.