— Има и такива, чиято мания отдавна не се побира там и е плъзнала и из останалите стаи. В буквалния смисъл.

На вратата се почука толкова силно, че картините по стената се залюляха леко.

Двете жени се спогледаха.

— Очакваш ли тази Валънтайн да дойде? — с едва доловима усмивка попита Хелън.

Лорна се засмя и колебливо тръгна към вратата, за да погледне през шпионката.

Малкият кръгъл отвор винаги й се бе струвал безполезен, но това никога не бе имало такова значение, както в този момент. Единственото, което можеше да види, беше закръглен силует в коридора, очертан от мъглявата светлина на стълбищната лампа.

— Предполагам, че е тя — прошепна Лорна.

— Смяташ ли да я пуснеш да влезе? — също шепнешком попита Хелън и избухна в смях.

Лорна я последва.

— Ставам истинска параноичка — каза тя, пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Жената, застанала пред нея, беше изключително висока. Перуката не би могла да бъде по-очебийна, дори да бе направена от захарен памук. Гримът беше ярък и изпъкващ, точно както и адамовата ябълка. Роклята, от друга страна, беше невероятна — изглеждаше като работа на „Шанел“, въпреки че размерът категорично отхвърляше подобна вероятност. Но обеците и перлите на същата дизайнерка бяха напълно автентични и имаха за цел да илюстрират значението на понятието ирония много по-добре от всичко, което бе виждала през живота си.

За момент я обзе паника и се зачуди какво да предприеме. Нямаше нищо против транссексуалността, но краката на този приятел бяха поне два пъти по-големи от нейните. Каквото и да носеше в тази огромна копринена чанта на „Шанел“, със сигурност не беше номер трийсет и седми.

— Здрасти — поздрави тя по-уверено, отколкото се чувстваше вътрешно. — Вие сигурно сте Пола Валънтайн?

Мъжът — по дяволите, в това нямаше никакво съмнение! — разтвори широко очи и я изгледа с мълчаливо изумление, после надникна над рамото й към стаята, където Хелън се бе отпуснала на дивана. Сякаш се опитваше да измери групата и числеността й не го устройваше.

Тишината ставаше все по-неловка.

— Пола? — повтори Лорна. Очите му не бяха точно като на елен, осветен от автомобилни фарове. По-скоро наподобяваха очите на мъж зад волана, който внезапно е забелязал животно на пътя. — Пола Валънтайн?

Очите на мъжа се разтвориха още по-широко, преди най-сетне да кимне утвърдително.

След още не повече от две секунди положението стана нетърпимо и Лорна се обърна неуверено към Хелън, която бе извадила мобилния си телефон и го държеше насочен като оръжие. Капакът му беше отворен и показалецът й докосваше бутоните. Това беше добре, тъй като се опасяваше, че може да се наложи да й направи знак да позвъни на 911.

Преди да се стигне дотам, Пола Валънтайн се извърна и хукна да бяга, тропайки оглушително с обувките си по стълбите.

Лорна стоеше изумена на прага, докато входната врата не се затръшна с трясък. Едва тогава се върна при Хелън и каза:

— Мисля, че стилът ни не й допадна.

И двете отново се разсмяха.



Приятелките прекараха дълга вечер в приказки и смях, като междувременно изпиха две бутилки вино и кана кафе. Вече минаваше един след полунощ, когато Хелън стана да си върви.

Съдейки по степента си на опиянение, Лорна предположи, че е изпила лъвския пай от виното, тъй като през последния час Хелън мина изцяло на вода.

Затова, когато отиде в кухнята и видя някаква кола да напуска паркинга след ЯМЖ-то на приятелката й, първоначално не си помисли нищо. Едва по-късно, щом й хрумна, че вероятно това е същият автомобил, който бе забелязала миналата седмица, реши, че започва да си въобразява някакви неща.

Но тази мисъл я тормозеше и не й даваше да заспи. Най-сетне, малко след два часа, когато съвестта й говореше, че е много по-добре да изглежда като глупачка, предупреждавайки Хелън за опасност, която може изобщо да не съществува, отколкото да пренебрегне нещо, което може да се окаже истински рисковано, набра телефонния й номер, за да й каже, че може би я следят.

Глава 11.

Хелън се събуди стреснато от саундтрака към сериала „Чародейки“. Беше мобилният й телефон. Тази мелодия бе избрала за групата от свои познати. Струваше й се забавно. За сериозните политически обаждания звучеше Пета симфония на Бетховен.

Побърза да вдигне, за да прекъсне звука, и погледна към Джим, който спеше до нея. Хъркането му бе в състояние да разтресе не само стъклата, но и дограмата на прозорците. Слава богу, че обикновено той си лягаше в неговата спалня. Тази нощ беше просто съпружеска визита, явяваща се част от цената за материалното й благополучие, която от време на време единият от двамата трябваше да плаща.

Докато я събличаше, той искаше да бъде уверен, че е престанала да взема противозачатъчни, и тя бе потвърдила. А това беше абсолютна лъжа. Но не забрави за всеки случай да премести таблетките от чекмеджето на нощното шкафче в кутия от обувки в гардероба си. Учудена бе, че до този момент не ги бе открил. Бяха изминали два дни от арестуването й и разкриването на причината, провокирала скандала между тях.

Отдръпна се от него, изпитвайки смесица от емоционално отчуждение и трепет от сексуалните му способности. Беше като награда, задето послушно изпълнява съпружеските си задължения.

— Ало?

— Хелън? — Гласът беше женски. От единствената изречена дума й бе трудно да определи кой се обажда, въпреки че й се струваше много познат.

Това невинаги беше за добро.

— Кой е? — попита с настойчив шепот, прекосявайки стаята боса, за да не събуди Джим.

Един господ знаеше какво би си помислил за това среднощно обаждане.

Всъщност тя също не знаеше какво да очаква.

— Кой се обажда? — попита бързо, преди да даде възможност на жената от другата страна да отговори на първия й въпрос.

— Лорна Рафърти — отвърна гласът, разпръсквайки мистерията. — Много съжалявам, че ти звъня толкова късно.

Хелън отпусна рамене облекчено. От какво изобщо се беше уплашила? Кой бе очаквала да я потърси? Майка й или баща й? От магазин „Ормондс“? Или може би…

Джералд Паркс?

Бинго.

Опитваше се да не се сеща за него, но дори от името му й се повдигаше.

— Лорна — каза тихо, вече по-спокойна, но притеснена от спомена за Джералд. — Наред ли е всичко?

— Надявам се. Или поне така ми се иска. Господи, сигурно ще ме помислиш за голяма идиотка, задето те безпокоя в такъв час. — Звучеше объркано, сякаш не може да подбере подходящите думи. — Може би трябваше да изчакам до сутринта. Или до следващата седмица…

— Какво има, скъпа?

— Ами, добре. — Лорна си пое дълбоко дъх и прошепна от другата страна на линията: — Ще ти го кажа направо, въпреки че може да не означава нищо.

Хелън започна да се притеснява.

— Виж, кажи ми какво става?

— Струва ми се… Мисля, че някой те следи. Имаш ли собствена охрана или нещо подобно?

— Не. Защо?

— Помислих си, че щом съпругът ти е публична личност и е политик, сигурно специалните служби са ти осигурили наблюдение…

— Имах предвид, защо реши, че някой ме следи? — Хелън си даваше сметка, че говори остро въпреки волята си, но бе имала същото неприятно чувство и за нея бе шокиращо да чуе подозренията си, изречени гласно от някого, с когото себе запознала наскоро.

— Миналата седмица, когато за първи път дойде у нас, някакъв мъж се бе облегнал на стара кола, паркирана пред блока, и гледаше точно към моя апартамент. Именно затова бях толкова нервна всеки път, когато някой почукаше на вратата.

Хелън си спомняше много добре. Лорна се бе взирала през прозореца в продължение на двайсетина минути. Дори си бе помислила, че очаква приятеля си или някой друг след срещата им.

— Както и да е — продължи приятелката й. — Наблюдавах дали е там, или си е тръгнал, но не мога да ти обясня защо, и забелязах, че потегли веднага след теб. Първоначално реших, че е Сандра…

— Но не беше тя, нали?

— Не. Беше си забравила нещо у дома и се върна веднага, след като ти си тръгна.

Необясним страх сви стомаха на Хелън.

— Това ли е всичко? — попита с неприятното предчувствие, че има още нещо.

Оказа се права.

— Как да ти кажа, същото се случи и тази вечер. Пак тази кола и всичко останало. Естествено, може да е просто съвпадение. Може и други хора да си устройват срещи всеки вторник вечерта и аз да си въобразявам. Дори човекът може да е бил друг.

Хелън се съмняваше.

— Можеш ли да опишеш как изглежда?

— Рус. Невзрачен. Без нещо, което да го отличава от останалите. Среден на ръст, със средно тегло. Нищо особено.

Джералд Паркс.

— Забелязала ли си да носи фотоапарат?

— Не. — По този въпрос Лорна беше категорична. — Просто се беше облегнал на капака на колата, скръстил ръце пред гърдите си. Не мисля, че трябва да се притесняваш от някакви компрометиращи снимки. В края на краищата не си вършила нищо нередно.

Не и този път.