— Този не е от нашата банка.

Лорна го изгледа изненадано.

— И какво от това?

— Ще ни отнеме два дни да ги преведем.

— Да не би парите на другите банки да не са достойни за вашата?

— Тъй като не можем да проверим фондовете по интернет, трябва да изчакаме преводите от другата банка. — Облегна се на стола и я изгледа, сякаш беше картина, която в последния момент се бе отказал да купи. — Сигурен съм, че нашата концепция не е нова за вас.

— Чувала съм, че задържате чековете, изпратени от други градове — равно отвърна тя. — Но тази банка се намира само на няколко пресечки от вашата. Вероятно и в момента колата ви е паркирана по-близо до нея, отколкото до тази сграда. Всъщност може би минавате покрай вратите й всеки ден на път към паркинга.

— Не това е важното — рече Холдън.

Всъщност каза го Холдън Бенингтън Трети, защото с крайчеца на окото си тя прочете табелката на бюрото му и веднага реши, че никога не би могъл да разбере какво точно означава да нямаш достатъчно пари.

— Но вие знаете, че банката е съвсем наблизо. Вие знаете, че бихте могли да ревизирате фондовете… или както се наричат там… във всеки един момент. Впрочем неотдавна чух, че такава проверка може да бъде направена веднага, защото всички трансакции се извършват по електронен път. В този смисъл, изчакването на проверките с дни ми изглежда като надбягване на пони с експрес.

— Такива са правилата — отвърна Холдън, който сякаш бе съгласен с част от казаното от нея. — И вие сте се съгласили с тях, когато сте подписвали договора за откриване на сметката ви.

— Което беше преди около петнайсетина години. Казвам го между другото.

Той кимна утвърдително.

— Вие сте дългогодишен наш клиент. Затова се опитваме да ви отделим специално внимание.

— Аха — подметна заядливо тя, загледана в сините му очи, които не бяха толкова неприятни. Ако беше с няколко години по-млада… И ако не ставаше въпрос за нейните пари.

— Не сме в състояние да ви покриваме повече, ако не изпълнявате своята част от договора — продължи той.

— Ако не изпълнявам своята част от договора — повтори Лорна, невярваща на ушите си. Този мъж беше поне със седем, осем или дори с девет години по-млад от нея, но имаше наглостта да я обвинява, че не изпълнява задълженията си, сякаш беше учителят й по биология, който я порицаваше, задето бе оставила Кевин Сингър да извърши цялата дисекция на жабата в седми клас.

— Точно така — неискрено се усмихна Холдън, разкривайки два реда равни бели зъби, както и няколко кариеса — вярно, не толкова дълбоки, които не бе забелязала досега.

В този момент разбра, че няма смисъл да се съпротивлява. Човека определено си го биваше да изразява тип родителско неодобрение. Нямаше начин да го омая с чар, за да го накара да заобиколи установените от банката правила.

— Добре, добре. Разбрах какво се опитвате да ми кажете — кимна тя примирено. — Наистина. Но поне този път бихте ли могли да приемете чека? — Засмя се с надеждата, че смехът й звучи непринудено. — Издаден е от ресторант „Джико“. Той се ползва с добро име в града. Нали не се съмнявате, че може да е недействителен?

— Няма как да го проверим. — Лъжеше. Естествено, че имаше начин.

Лорна въздъхна.

— Тогава можете ли да изчакате един ден? Само един ден? Сигурна съм, че дотогава нещата ще се изяснят.

Холдън кимна неопределено и каза:

— Проблемът е, че има още три чека. — Отново започна да пише по клавиатурата. В малкото помещение тихото тракане звучеше някак си тревожно гръмко.

Лорна почувства как у нея нещо се стегна. Още три чека? За какво? Започна да мисли трескаво. Обикновено използваше кредитните си карти, поради което се чувстваше толкова гузна след всяка покупка, така че къде би могла да подпише още три чека, при това само за изминалата седмица?

„Мейси“. Оттам идваше първият. Но той беше, за да покрие глобите от четиридесет долара за ненавременно плащане, което със сигурност беше… е, ако не благородно, то поне разумно.

А вторият… къде? О, да бе, в супермаркета. Ставаше дума буквално за два долара и десет цента. Ама наистина буквално. Беше си купила литър и половина мляко и пакетче дъвки.

За другите обаче нямаше никакъв спомен.

— Този за два и десет в крайна сметка ще ви струва трийсет и пет долара — продължаваше да говори Холдън. После обърна сините си очи към нея и каза: — Не ви ли се струва смешно?

— Дали на мен ми се струва смешно? — Шегуваше ли се с нея? — О, разбира се, че точно на мен ми изглежда именно така. Което е естествено, нали? Дори тригодишно дете ще погледне на нещата по този начин. Въпросът е защо ни го причинявате?

— Такива са условията…

— Престанете да се оправдавате с условия, на които сте се съгласила преди хиляда години! — Чу думите си, почувства се неловко и се опита да овладее истерията си. — Много добре знаете, че договорите съдържат страници със стотици думи, изписани с толкова дребен шрифт, че е почти невъзможно да ги разчетеш.

Мъжът отново сведе глава — жест, в който бързо се бе научила да разпознава съгласие с факта, че банката всячески се опитва да прецака клиентите си.

— Не мога да престъпя правилата.

— Както и аз не мога да променя фактите — махна с ръка към компютъра му Лорна. — Сам виждате положението ми. Не искам да плащам глоби за просрочване, нито пък да връщате обратно чековете ми, така че какво друго бих могла да направя? Дали пък не ме извикахте тук с единствената цел да ме унижите?

Холдън Бенингтън Трети първо изглеждаше изненадан, а после — обиден от обвинението.

— Опитвам се да ви помогна!

— Високо оценявам усилията ви — каза му напълно искрено, макар и за собствените й уши да прозвуча като неприкрит сарказъм. — Не, говоря сериозно.

— Можете ли да ми обещаете, че отсега нататък, преди да подписвате чекове, първо ще проверявате сметката си, за да сте сигурна, че разполагате с достатъчно средства? — Изведнъж й заприлича на десетокласник, който играе ролята на притеснен родител в училищна пиеса.

Въпреки всичко, това я трогна. Действително изглеждаше загрижен за положението й. И очевидно се опитваше да й помогне. А тя се бе държала като истинска кучка.

— Обещавам — зарече се Лорна. — Честна дума! — На върха на езика й беше да му разкаже за Фил Карсън, но се опасяваше да не прекали. Нямаше нужда да размахва проблемите си като кукли в телевизионно шоу, не и докато не мине достатъчно време, за да бъде сигурна, че програмата ще се задейства. Не, много по-добре е да остави нещата такива, каквито са, и да бъде благодарна, че поне за момента няма да плаща глоби за необезпечените си чекове.

— Много добре — кимна той, натискайки още няколко клавиша върху клавиатурата. После се обърна към нея триумфално: — Успях да отхвърля още две глоби за превишаване на кредитния лимит.

Ликуването му, поне за нея, изглеждаше преждевременно.

— Две? Това означава ли, че ме заплашват поне още толкова?

— Опасявам се, че е точно така.

— Седемдесет долара?

Холдън кимна.

— Не мога да отменя всички.

Искаше й се да му изкрещи: „И защо не?“, но какво значение имаше дали се дължи на невъзможност или нежелание? Нямаше начин да промени решението му.

А той очевидно си даваше сметка, че тя не заслужава всичките тези усилия.

Трябваше да му бъде благодарна. Всяка друга проява би била детинщина.

— Много ви благодаря за съдействието — каза, като се изправи и му протегна ръка.

Холдън остана загледан в нея за момент, после я пое и я разтърси.

— Няма за какво, госпожице Рафърти. С удоволствие ще ви помагам, когато се наложи.

Ако наистина искаш да ми помогнеш, би могъл да внесеш един-два милиона в сметката ми и да престанеш да ми начисляваш седемдесет долара месечно за привилегията да я използвам безлихвено, мислено отбеляза тя. А на глас каза:

— Когато човек работи на две или дори три смени, както аз, му е трудно да следи финансовите си дела. Често ми се случва да получа чек, който даже не се сещам да осребря. — Това беше плоска лъжа. Веднага би могъл да провери, че първото нещо, което правеше с точността на часовник, бе да прибира парите си от ресторанта всеки петък.

— Разбирам.

В това тя изобщо не се съмняваше.

— Но сега ще се опитам да бъда по-прилежна.

С мъка си проправи път по тясната пътека, заобиколи стола и се отправи към отворената врата.

— Отново искам да ви благодаря, господин Бенингтън — каза, снишавайки глас, докато произнасяше името му, тъй като вече се намираха в главното фоайе на банката и не й се искаше някой от присъстващите да заподозре, че има финансови проблеми, а по-скоро да остави впечатление, че току-що си е открила влог с голяма сума, който има нужда от особена защита.

Той кимна сковано.

— Надявам се да ви видя скоро, госпожице Рафърти. Или по-скоро, не чак толкова скоро. — Закачката беше едновременно непохватна и очевидно разкриваща истината.

Искаше й се да го удуши заради това. Но крайно време беше да се изправи лице в лице с факта, че няма право да обвинява никого заради плачевното си финансово състояние.