Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— Госпожице Рафърти, аз съм Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“. Обаждам ви се отново. Има конфиденциален въпрос, който трябва да обсъдим. Ако ми позвъните на номер 202-555-2056 колкото може по-скоро, ще ви бъда много благодарен.

— Съмнявам се — нехайно подхвърли Лорна на телефонния секретар, преди да натисне бутона „изтриване“. Холдън Бенингтън вече й се бе обаждал, когато кредитният й баланс бе излязъл на червено, с надеждата, че може би разполага с чекове или допълнителни доходи, с които да покрие разликата. Всеизвестно беше, че за всеки банков инспектор това е точка в негова полза, но тя беше убедена, че той просто се опитва да получи повишение на заплатата си, въвличайки в плановете си Момичето с огромните дългове.

Беше се срещала с него няколко пъти в банката и бе поразена от неговата педантичност. Вероятно беше в края на двайсетте си години, но излъчваше сериозност, която му придаваше вид на доста по-възрастен. Въпреки това… лицето му бе привлекателно и навярно бе добре сложен под строгия костюм от „Брукс Брадърс“, но кой би могъл да знае със сигурност?

Можеше ясно да си го представи след четиридесет години, когато щеше да звучи и да изглежда по същия начин, размахващ пръст към всеки клиент, който бе имал неблагоразумието да надхвърли кредитния си лимит. Сякаш банката губеше от това.

Телефонът иззвъня.

Лорна реагираше импулсивно на всеки звън и веднага вдигна слушалката, за което мигом съжали.

— Госпожице Рафърти, радвам се, че ви хванах.

Разбира се, беше Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“.

Наистина я беше хванал.

— Извинете? — подхвана въпросително, без да е сигурна дали да разиграе грешен номер, или пък да се представи за приятелка, която случайно се е озовала до телефона, докато Лорна отсъства. Или пък да махне с ръка и да поеме удара.

— Аз съм Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“ в Бетесда.

Под порива на някакъв глупав импулс, на какъвто не се бе поддавала, откакто беше в седми клас, реши да разиграе сценката с приятелката.

— О, може би търсите Лорна? — От стремежа й да преправи гласа си се получи някакъв среден акцент между британски английски и диалект от Ню Джърси.

Последва продължително мълчание.

— Нали не мислите, че ще ме заблудите с този смешно изопачен говор? — попита Холдън.

Лицето й пламна, но продължи с опита си:

— Моля? — Колкото по-малко говори, толкова по-добре. Придърпа ризата си и покри с нея слушалката, както бе виждала да правят по телевизията, когато не искаха да разпознаят гласа им.

Но не каза нищо повече, а просто остана в тази глуповата поза, очаквайки Холдън Бенингтън да направи следващия си ход.

— Я стига, госпожице Рафърти! Слушал съм толкова пъти съобщението ви на телефонния секретар, че разпознавам всеки нюанс в гласа ви. — Кратко мълчание. — Не можете да ме излъжете.

— Тя не е тук — изрече, стопляйки плата с дъха си. — Да й предам ли нещо?

Поредната продължителна пауза.

— Да. Бихте могли да кажете на госпожица Рафърти, че е звънял инспекторът от банката й…

Лорна едва потисна желанието си да му напомни, че е само помощник-инспектор.

— … и трябва да ми се обади колкото може по-скоро. Може би съм намерил възможност да й спестя много пари от глоби за необезпечени чекове.

— Така ли?

— Точно така. Предайте още на своята… хммм… приятелка госпожица Рафърти, че ако не го направи веднага, ще върна чековете и ще определя глоба в размер на трийсет и пет долара, каквато плащат всички при подобни обстоятелства.

Лорна беше наясно, че трябва да ограничи до минимум загубите си, но не устоя на изкушението да попита:

— Това ли беше поверителният разговор? Предполага се, че не би трябвало да оставяте съобщение, което може да бъде чуто от друг, освен от титуляря на сметката.

— Което и бих направил при други обстоятелства — увери я той и затръшна телефона, без да си прави труда да й каже „дочуване“.

Гадняр.

Затвори очи и започна трескаво да мисли. Беше я разкрил. Естествено. Трябва да е малоумен, за да не се досети. Колко глупаво от нейна страна да използва такъв невероятен акцент и да се надява, че някой ще се хване. По дяволите, заслужаваше да изгуби възвръщаемите такси.

Само дето никак, ама никак не можеше да си го позволи.

— Ще й предам — каза на себе си с горчив сарказъм, звучейки като Дик ван Дайк от „Мери Попинс“. Слава богу, че бе прекъснал връзката.

Затвори телефона, замисли се за момент, после направи това, което трябваше.

Забърза към банката.

Около седем минути по-късно вече стоеше пред вратите на Федерална банка „Монтгомъри“. Задържа за момент дъха си, преди да влезе с обичайната си походка, сякаш просто бе дошла да провери за какво я търси Холдън Бенингтън.

Очакваше да го види още с влизането, но тъй като това не стана, леко се стъписа. Още по-учудена остана, когато някой леко я потупа по рамото.

— Госпожице Рафърти?

Извърна се и се озова лице в лице с него.

— Стана доста бързо.

Страните й поруменяха.

— Кое?

Той задържа погледа си върху нея още няколко секунди, след което предложи:

— Бихте ли дошли с мен в офиса ми, за да поговорим?

Лорна го последва през фоайето, което миришеше на хартия и мастило. Никое друго място не я бе карало да се чувства толкова потисната, откакто преди петнайсетина години бе прекосила коридорите на основното училище. Обзета от нежелание да покаже притеснението си, подхвърли нехайно:

— Когато преди малко прослушах разговорите си, разбрах, че сте ме търсили, затова реших да намина, тъй като бездруго се намирах наблизо.

— Живеете в квартала, нали?

Тя повдигна рамене.

— На около двайсетина минути път пеша. Или там някъде.

— Обзалагам се, че бихте могли да пробягате разстоянието и за по-малко. — Имаше вид на човек, който с усилие сдържа усмивката си.

Ако не водеше просто разговор с него, със сигурност би го попитала какво, по дяволите, има предвид. Но от друга страна, ако продължаваше да се преструва, че не знае за какво става въпрос, изобщо не би трябвало да обръща внимание на думите му. Просто щеше да поддържа впечатлението, че си говорят за незначителни неща.

Но реши да поеме риска.

— Не съм много по бягането — каза, очертавайки с неопределен жест ханша си, който бе доста закръглен за редовно спортуваща жена. Фактът, че все още бе задъхана от необходимостта да прекоси тичешком три пресечки, беше неоспоримо доказателство за това.

— Е, не знам, но имате вид на човек, който на всяка цена би се озовал там, където поиска — отбеляза Холдън, все още създавайки у нея впечатлението, че му струва доста усилия да не се разсмее.

И това достатъчно я смущаваше.

— Вижте, господин Бенингтън, нямам много време, затова, ако ми кажете за какво се обадихте…

— Да отидем в офиса ми — предложи отново той. — Въпросът е личен.

Въведе я в толкова малка стая, че когато отвори вратата, успя да я разгледа почти цялата още от коридора. С известно усилие се настани на хромирания стол пред бюрото, докато Холдън, доста по-гъвкав от нея, зае мястото си, както й се стори, само с едно движение.

— И така, за какво става въпрос? — попита Лорна.

— Нека първо отворя сметката ви. — Мъжът започна да набира нещо на клавиатурата, взирайки се напрегнато в монитора на компютъра.

Тя седеше мълчаливо като гимназистка, очакваща директорът да я смъмри за лошото й поведение.

— Да започваме. Чек с номер осем-седем-едно е пристигнал вчера и е за триста седемдесет и шест долара и деветдесет и пет цента.

— Така е, но освен това депозирах друг за четиристотин петдесет и няколко долара.