Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Изражението на Луиз беше смесица от разочарование и раздразнение, но в очите й блесна възхищение.

— Сега ми се иска да те бях открила първа — каза мрачно. — Моля те, поне помисли върху предложението ми.

Чуждо беше за Джос някой да я желае толкова силно. Дори Джоуи Макалистър не я бе гледал с такъв копнеж, въпреки че бяха излизали две години. Не бе чувала за презервативи, нито знаеше за евентуалните рискове за здравето й, докато Джоуи не я бе помолил да правят секс на задната седалка на неговата „Импала“, модел 1985 година, но дори и тогава не бе проявил такъв напрегнат интерес.

Беше много тъжно.

— Наистина съжалявам, госпожо Брадли.

Луиз бръкна в малката си дамска чанта, която държеше под мишница, и извади визитна картичка.

— Тук е домашният ми телефон и електронният адрес. Ако размислиш или просто пожелаеш да обсъдим възможностите, моля те, обади ми се. Ще бъда много дискретна.

— Не мисля, че бих… — Джос се опита да върне визитката, но другата я притисна към дланта й.

— Шшшт. Запази я. За всеки случай.

Вместо да спори, Джос реши да вземе картичката и да я изхвърли по-късно, за да не поставя никого в неудобно положение.

— Поласкана съм от интереса ви, госпожо Брадли. — Гласът й звучеше като на оператор, който се опитва да натрапи някому абонамент за списание или нещо подобно. — Благодаря ви!

Луиз си тръгна толкова бързо, колкото бе дошла, като пътьом й даде знак с ръка да скрие визитката в джоба си.

След като излезе и Джос остана за момент загледана в затворената врата, към нея се приближи Кари.

— Опита се да те примами, нали?

— Какво?

— Тази жена. Искаше да те отмъкне оттук и да те вземе на работа в дома си.

— Как разбра?

— О, миличка — присъедини се към тях Стела, държейки в ръце три чаши от шампанското на госпожа Оливър. — Наблюдаваме това през цялото време. Много повече бизнес връзки, отколкото можеш да си представиш, са създадени именно на такива безобидни богаташки соарета.

— Е, какво й отговори? — поинтересува се Кари.

— Обясних й, че имам договор със семейство Оливър — въздъхна Джос и взе чашата, която Стела й предложи. Никога не бе опитвала шампанско, макар винаги да й се бе искало. — Много неприятно, още повече че тя беше изключително мила.

— Те всички са мили, докато те уговарят — отбеляза Кари и Стела кимна в знак на съгласие. — Щом получат каквото искат, всичко се променя. Детегледачките винаги им се струват по-добри, когато са в чуждата къща.

В далечината, но достатъчно силно, сякаш беше в съседната стая, се разнесе нечий смях.

Колин!

Знаеше, ама наистина знаеше, че Дийна също го е чула и вече сигурно бърза нагоре по стълбите, за да смъмри бавачката, задето момчетата са толкова шумни.

— Трябва да бягам — каза тя и остави чашата, без дори да успее да отпие. Но нямаше време да съжалява за изпуснатата възможност. — Благодаря ви, момичета. Бяхте много мили.

— Късмет, миличка — подвикна след нея Стела, докато Джос вече тичаше навън.

— Какво правите вие двамата? — извика строго, когато намери децата пред компютъра в стаята си.

Две лица, осветени от приглушената зелено-бяла светлина на монитора, се извърнаха стреснато към нея.

— Нищо — отвърна Колин и мигом се наежи.

— Аха. Нищо — повтори Барт, без да помогне на брат си нито на йота.

— Хайде, момчета, дръпнете се. — За да не им остави възможност да реагират, Джос застана между тях и компютъра, преди да успеят да излязат от сайта, из който се ровеха. — Какво, по дяволите, е това Gregslisf! — попита повече себе си, отколкото тях, защото не очакваше да получи прям отговор.

— Аз само… ъъъ… проверявах дали не се продават мотоциклети втора ръка — изломоти Колин. — Мама смята, че си много тъпа.

— Очевидно ти също — тросна му се Джос, разглеждайки отблизо изписаното върху екрана, — освен ако използваният мотоциклет не е блондинка със сини очи и… — Наведе се напред и присви очи. — … и страстно обича да наблюдава звездите.

Колин се вторачи в нея със зяпнала уста.

Тя се обърна към Барт:

— Кой от двама ви написа на този мотоциклет съобщението: „Много ми харесаха циците ти. Ще те чакам до «Бейбс» в петък в седем часа“? — Отново насочи вниманието си към Колин. — Звучи ми много интересно.

— Не казвай на мама — импулсивно я помоли Барт. Той винаги първи се предаваше в критични ситуации.

Колин му направи с очи знак да мълчи, после каза на Джос:

— Дааа. Ще бъде бясна, задето си ни пуснала до компютъра си, така че наистина ще е по-добре да не й казваш.

— Много добре ти е известно, че не аз съм ви пуснала точно на този компютър — твърдо отвърна тя. — Предполагаше се, че и двамата сте си в леглата. И освен ако не съм останала с грешно впечатление, майка ви в този момент идва насам, за да разбере защо преди малко вдигахте толкова шум. — Замълча с надеждата да чуе забързани стъпки по стълбището, но не долови нищо. — Да, струва ми се, че я чувам.

Колин пребледня, сякаш бе видял призрак.

— Изчезвам оттук! — извика и изоставяйки брат си, се втурна към стаята си.

Барт остана на мястото си, очевидно скован от страх.

— Няма да й кажеш, нали?

Гневът й леко стихна. Бедният Барт бе най-честата жертва на лошото поведение на брат си. Винаги се оказваше този, когото улавяха при опита за бягство.

— Този път не — вече по-меко каза Джос. — Но сега наистина е време да си лягаш.

— Ще ми почетеш ли? — Инстинктивно погледна към вратата, надявайки се, че брат му не стои там и няма да му се подиграва заради тази молба.

— Разбира се — усмихна се Джос. Тези деца имаха нужда от толкова много… Ако можеше да им помогне поне малко, усилията й нямаше да отидат напразно. Откакто намери черна змия, завързана за рамката на леглото й с домакински канап, вече бе напълно уверена, че за Колин е прекалено късно, но за Барт все още има надежда. — Да вървим.

Отведе го в стаята, където той взе от лавицата книжка с картинки със заглавието „Един ден с Робинсън“. Беше за деца много под неговата възраст, но Джос реши, че не бива да пренебрегва избора му.

И зачете.

Барт заспа, преди да успее да прочете приказката втори път. Придърпа завивката до раменете му, точно както обичаше, угаси лампата и затвори вратата, чувствайки се свободна за първи път през този ден.

Върна се при компютъра и провери електронната си поща. Имаше писмо от майка й, в което й разказваше за новия проект на баща й: „Мустанг“, производство 1965 година, който поправял, за да могат да пътуват из страната.

Имаше и друго, от Роби Блеър — момчето, с което бе излизала след завършването на гимназията. Беше скъсала с него миналата Коледа, но той продължаваше да настоява да се съберат. Прочете съобщението със смесица от страх и меланхолия.

Джос въздъхна. Той беше чудесно момче, затова чувството й на неистов ужас от завръщане във Фелинг и от превръщането й в госпожа Блеър беше абсолютно неоснователно. Но Роби не се стремеше към нищо повече от това да стане водопроводчик в родния си град, да има мила съпруга и две-три хлапета, да гледа телевизия с кутия бира в ръка всяка вечер и по цели дни през уикендите. В това, разбира се, нямаше нищо нередно, но нямаше нищо общо със собствените й желания.

Нейната мечта беше да пътува по света, да посети места, които беше виждала само във вехтите книги в общинското училище във Фелинг. Да отвори свой собствен бизнес, да направи живота си съвсем различен.

Да бъде госпожа Блеър в съзнанието й дотолкова се оприличаваше със смъртта, че стомахът й се свиваше болезнено дори от самата мисъл, че подобно развитие на нещата е възможно. Затвори електронната поща и понечи да изключи компютъра, когато забеляза, че прозорецът на сайта Gregslist, в който момчетата бяха поместили съобщението си, все още е отворен. Очевидно беше местен и бе пълен със светски събития и клюки.

Може би това беше нейният късмет.

Изписа в полето за търсене „Поддържаща група за неделни срещи“. Пред нея се разгърна дълъг списък.

О, страхотно!

Но щом го прегледа, установи, че в повечето случаи става въпрос или за религиозни сбирки, или за срещи на хора с проблеми. Не беше нито фанатично вярваща, нито страдаше от някакви зависимости. По дяволите, дори не бе имала възможност да изпие първата си глътка шампанско тази вечер, затова прецени, че приобщаването й към която и да било от тях би било катастрофа.

Имаше Клуб на скиорите, които се събираха в „Дюпон, Съркъл“ всяка неделя в три часа следобед. Ако вземеше метрото на отиване и на връщане, би могла да убие няколко часа. Пък и нямаше изгледи да отидат на ски скоро. В края на краищата беше лято и горещо като в ада.

Кликна върху линка и изписа електронния си адрес за повече информация.