Ооо, това беше незначителен факт, за който семейство Оливър не би желало да се разчува.

— Хайде да си лягате, момчета — нареди Джос, преди един от тях да повтори някои от думите си достатъчно високо, за да изложат Дийна и Кърт. Двамата се гордееха с високото си обществено положение в града, което се дължеше на разрастващия се бизнес на Кърт с внос на автомобили от Германия чрез фирмата му „Оливър Моторкарс“. Потръпна при мисълта какво бяха готови да сторят на децата си, ако ги чуят, само и само да ги накарат да престанат да говорят за влизането на чичо им в затвора.

Отведе ги горе, каза им, че не им е позволено да играят повече на компютърни игри, след което им нареди да измият лицата и зъбите си под личния й надзор. Повтори забраната да пускат компютъра, сложи ги в леглата, после остана заслушана до затворената врата, молейки се горещо да бъдат послушни, за да може и тя най-сетне да си отдъхне.

Знаеше, че трябва да бъде по-твърда с Дийна по отношение на служебните си задължения. Нямаше никакво значение — или поне не би трябвало да има — това, че живее в къщата. Според договорката, вечерите след осем часа бяха само нейни, както и вторниците и неделите, но всеки път, когато останеше в стаята си, неминуемо се озоваваше под разпорежданията на домакинята.

Стоя в коридора пред стаята на децата около десетина минути, загледана в часовника, отмерващ неумолимо отлитащото време, което уж трябваше да бъде само за нея. Щом се убеди, че момчетата нямат намерение да напускат леглата, се прибра в собствената си стая и отвори вестника „Сити Пейпър“, за да прочете с какво се занимават останалите хора на по двайсет и няколко години.

Беше абсолютно убедена, че повечето от тях за нищо на света не биха станали доброволни затворници в дома на някакви новобогаташи.

Около десет и половина вечерта коремът й започна да къркори и Джос си даде сметка, че не е хапвала нищо от следобеда, когато с момчетата бяха закусили със сандвичи с фъстъчено масло и плодово желе. Долу партито беше в разгара си, затова реши да се промъкне в кухнята през задния вход и да си отнесе нещо топло и вкусно, без Дийна да я забележи и да й поръча кой знае какво… например да окоси моравата или нещо подобно.

Когато влезе, чу две сервитьорки да разговарят помежду си.

— Каква кучка! — изруга брюнетка на средна възраст, чието изражение сякаш казваше, че е виждала такива неща и преди. — Тя е едно менте, което обича да крещи на прислугата пред гостите си, за да изглежда изискано.

— Трябваше да й предложим спаначни кюфтета, та да й заседне спанак между зъбите — съгласи се другата, доста по-млада, русокоса, но със същия израз на лицето. — А какво ще кажеш за челото й? Забеляза ли го? Наблъскано е с толкова колаген, та чак ти се струва, че ако го докоснеш — ще лепне!

Първата се разсмя.

— И вместо да се подмлади с едно десетилетие, тя изглежда поне с два милиона години по-възрастна.

Двете избухнаха в смях.

— Проблемът е — отбеляза русата, — че по телефона звучеше толкова любезно.

— Не е ли така с всички?

— Да, вероятно. Но нали трябва по някакъв начин да си създадем име. Дори ако това означава от време на време да търпим такива глупачки.

Брюнетката я сръга предупредително, забелязала влизането на Джос.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза детегледачката. — Надявах се, че ще намеря нещо за ядене.

— О, разбира се, миличка. — Тъмнокосата отиде до печката и започна да слага в чиния апетитни кюфтета и да ги полива със сос. — Когато дойде долу с децата, забелязах, че нищо не хапна.

Джос се усмихна.

— Като се изключи фъстъченото масло, пицата и спагетите, рядко ми се случва да се нахраня както трябва.

— Значи господарката на къщата те държи изкъсо, а? — обади се блондинката.

— Кари! — извика другата, шокирана от неблагоразумието на колежката си. — Простете за това… Приятелката ми понякога говори… — Отново й хвърли предупредителен поглед. — … без да мисли. Между другото, казвам се Стела.

— О, значи сте собственичка на компанията — отбеляза Джос, спомняйки си за минивана, паркиран пред входната врата, на който беше изписано името „Стела Инглиш“ и телефонен номер под него.

— Всъщност и двете сме — обади се Кари, поглеждайки по-възрастната жена с обич. — Нещо като семеен бизнес.

Не изглеждаха като семейство, но Джос не им зададе никакви въпроси. Храната беше много вкусна, а в момента само това имаше значение. Съсредоточи цялото си внимание върху сиренето, каквото не беше виждала досега, тънко нарязаните парчета месо, напомнящи бекон, и тестените топчета, които изглеждаха сладки, но ухаеха на чубрица. У дома във Фелинг никога не бяха сервирали подобни неща. Ако не бе виждала рекламни снимки по витрините на ресторанта, изобщо нямаше да подозира за съществуването им.

Вратата към помещението, което Дийна наричаше голямата зала, се отвори и една от гостенките нахлу в кухнята. Беше дребна жена с лъскава тъмна коса и зелена рокля, плътно прилепнала към стройното й тяло.

— Здравейте, дами — подвикна с подчертан южняшки акцент и погледът й се задържа върху Джос малко по-дълго, отколкото върху останалите две. — Свършили сте чудесна работа! Наистина чудесна. Имам предвид храната. Фантастично! Направо си изгубих ума по онези малки резенчета сирене, както и да се наричат.

— Имате предвид сиренето „Лорейн“? — подсказа Стела.

— Виж ти! Това ли било? А на мен ми го предлагат винаги едро нарязано. Е, както и да е, позволете да ви уверя, че са невероятни. — Отново изгледа детегледачката, този път още по-дълго. — Ама и теб си те бива.

Джос се почувства неловко.

— Имах предвид, когато се появи с момчетата — продължи жената. — Този Барт е наистина доста необуздан, веднага си личи. Учат в един клас с моята Кейти и, боже, на господин Хъдсън понякога му се налага да прекъсва урока по няколко пъти почти всяка сутрин.

Джос изобщо не се съмняваше. По свой си начин Барт наистина беше изключително палав. Понякога й се удаваше да го контролира, но Дийна неизменно проваляше работата й, като се правеше, че не забелязва лошото му поведение, когато се оказваше наблизо. Всеки път, щом Джос се опиташе да въведе някаква дисциплина чрез повече строгост, майката се възпротивяваше, твърдейки, че към него трябва да се подхожда с търпение, а не с раздразнение.

— О, съвсем забравих доброто възпитание! — възкликна жената. — Казвам се Луиз Брадли.

Джос бе чувала Кърт Оливър на няколко пъти да споменава успешния бизнес на Портър Брадли в оформлението на вътрешни дворове и басейни и предположи, че това е съпругата му.

— Джос Боуен. Приятно ми е.

Луиз сложи ръка върху гърба на Джос и я поведе по-далеч от Кари и Стела, в тъмния ъгъл на кухнята.

— Мога ли да направя нещо за вас? — неловко попита детегледачката. Нямаше представа какво иска тази жена, но в родния й град хората не се докосваха така свойски още на първата среща.

Но тук, на север, всичко беше по-различно.

— Всъщност можеш — сниши глас Луиз. — Освен това ми се струва, че и аз бих могла да направя нещо за теб.

Джос инстинктивно се огледа, търсейки изход или евентуално помощ от Кари и Стела. Но двете сервитьорки се суетяха около чиниите и не им обръщаха никакво внимание.

— Не ви разбирам — погледна отвисоко тя към жената, която се бе приближила обезпокоително близо до нея.

— Ако приемеш да работиш при мен, ще ти увелича заплатата с двайсет процента — прошепна Луиз, оглеждайки се предпазливо, както Джос преди минута. — И мога да ти гарантирам, че с моята Кейти ще ти бъде много по-лесно, отколкото с Барт и Колин Оливър. — Буквално изстреля имената на момчетата между стиснатите си зъби.

Джос беше стъписана.

— Боже мой, госпожо Брадли, много съм поласкана, но с всичко, което върша в тази къща, ми е абсолютно невъзможно да се захвана с втора работа.

— Няма да работиш вече тук…

Думите прозвучаха като ангелска песен.

— … а единствено за нас. Ще можеш да ползваш два почивни дни през седмицата по твое желание, въпреки че бих предпочела да си свободна само през уикендите…

Свободна през уикендите! Значи дори би могла да води някакъв социален живот.

— … плюс собствена кола и собствен апартамент в къщата…

Апартамент?

— … със собствен вход и отделна баня. — Млъкна и загледа младата жена в очакване. Беше като тишината между „Едно!“ и „Честита Нова година!“.

— Много ви благодаря за предложението, госпожо Брадли. — Беше болезнено. — Но не мога да напусна семейство Оливър. Договорът ми е за цяла година и изтича едва през юни.

Луиз я изгледа, сякаш току-що й бе казала, че предпочита катерица пред филе миньон.

— Да разбирам ли, че предпочиташ да работиш в дома на Оливър?

Господи, не, искаше й се да извика, но знаеше, че трябва да бъде по-скоро лоялна, отколкото искрена по отношение на работодателите си.

— Само това, че имам договор. През юни ще бъда свободна.

— И няма начин да те убедя да ги напуснеш?

— Съжалявам, не мога. — Не за първи път й се искаше изобщо да не бе подписвала документа, но той беше факт и в него имаше клауза за неустойка при предсрочното му прекратяване, която включваше дори забрана да работи в квартала в радиус от петдесет километра в рамките на една календарна година.