Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— Барт! Барт! Недей да ближеш това! — Джослин Боуен държеше с една ръка единия от поверениците си — дванайсетгодишния Колин Оливър, протягайки другата към десетгодишния Барт Оливър. Майка им даваше коктейл и както обикновено, двете момчета бяха решили да се измъкнат от леглата си и да заявят присъствието си, слизайки на долния етаж.

Провинението на Колин се състоеше в това, че плюеше към гостите през тясна сламка от масивно сребро. Барт облизваше старателно всяка от хапките със сирене и прилежно ги подреждаше обратно върху подноса.

— Извинете ме за момент. — Майка им — Дийна Оливър, всепризнат символ на новобогаташките домакини, привлечени от модния неотрадиционализъм, се втурна към децата си и Джослин, опитвайки да придаде сърдито изражение на натъпканото си с ботокс лице. Обърна се към момичето и изсъска през стиснати зъби: — Какво търсят тук?

— Сложих ги да си легнат, но бяха твърдо решени да се промъкнат долу, за да видят кои са гостите.

— И ти им го позволи?

На Джос много й се искаше да отбележи, че е само детегледачка и чисто технически, тъй като беше осем и половина вечерта, работният й ден е приключил, но по природа не беше конфликтна личност.

— Опитах се да им попреча, но щом влязох в стаята си, те се изстреляха от тяхната като куршуми. — Разхлаби хватката си върху рамото на Колин, който бе започнал да се дърпа още по-енергично. — Ще кажете ли на мама защо толкова много искахте да слезете тук?

— Аз исках само да й пожелая лека нощ.

— Вече си казахме лека нощ, Колин — скастри го Дийна със замръзнало лице, но очите й гневно святкаха. — Веднага след вечерята. Обясних ти, че очаквам гости и имам да свърша доста неща.

Една от сервитьорките минаваше покрай тях в този момент. Спря пред домакинята и й предложи чаша вино от подноса, от което тя побърза да се възползва. След това се обърна и към Джос.

Преди бавачката да успее да откаже, Дийна изсумтя:

— Тя е от прислугата, не ми е гостенка.

С пламнало лице сервитьорката побърза да се отдалечи.

— Моля те, отведи децата оттук — изсъска Дийна към Джос. — След това веднага се върни. Трябва да отскочиш до „Талбът“ за още вино. Оказа се, че нямаме достатъчно.

— Но ние искаме да кажем лека нощ — взе да хленчи Барт.

Майката спря, изви очи към тавана, след което потупа предпазливо синовете си по главичките и каза:

— Лека нощ, момчета. Не забравяйте, че утре трябва да прекарате заедно с Джослин няколко часа в библиотеката.

Това беше новина за детегледачката, също както нареждането да излезе да купи вино.

— Съжалявам, госпожо Оливър, но утре е почивният ми ден.

— О, така ли? — Дийна изглеждаше изненадана, сякаш и през ум не й бе минало, че Джос би трябвало да има и свободни дни. Всъщност, като се има предвид начинът, по който се отнасяше към нея, би могло да се предположи, че действително не бе мислила по въпроса, тъй като непрекъснато караше момичето да тича нагоре-надолу с различни поръчки, които не влизаха в договора му, при това без да се съобразява нито с деня, нито с часа.

— Точно така — отвърна Джос, прехапала език, за да не продължи с извиненията.

Домакинята я измери скептично с поглед.

— Имаш ли някакви планове?

Аха, бяха я хващали в този капан и преди. Като прекарваше почивния ден в стаята си или пък по някакъв друг начин издаваше, че няма сериозни ангажименти, неизбежно си бе осигурявала няколко часа допълнителна работа (без съответното заплащане естествено) при най-различни обстоятелства. Колкото и да беше трудно, постоянно се опитваше да избегне клопката — дори когато това означаваше просто да седи и да чете в библиотеката или да обикаля безцелно из мола.

Не че не й харесваше да се грижи за децата. Вярно, не бяха ангелчета — Господ й беше свидетел — но да прекарва времето си с тях беше по-приятно, отколкото да се опитва да убие осемте часа, сновейки по магазините.

Причината бе, че напоследък бе започнала да се оглежда за групи, с които би могла да прекарва свободното си време. В малкото градче Фелинг в Южна Вирджиния, откъдето идваше, имаше клуб на производителите на киви и нищо повече. В столицата обаче съществуваха най-различни групи по интереси: волейбол, софтбол, колоездене, писане, кукловодство и за каквото можеше да се сети човек. За своя беда, Джос не беше спортен тип, а общите терапевтични сеанси я натоварваха. Все пак трябваше да намери някакъв начин да се измъкне от къщата, когато й се удава възможност, в противен случай щеше да прекара остатъка от живота си в бъбрене с наследниците на Дийна Оливър.

Въпросът беше принципен. Щом не й плащат за извънредното време, нито за готвенето и миенето на съдове, значи повече няма да го прави.

Не беше нейна работа също така да пере, да лъска подовете, да взема дрехи от химическото чистене, да купува хранителни продукти, да боядисва кухните, още по-малко пък да сади цветя в градината, но по някакъв начин, независимо от твърдото й решение да откаже, всеки път нещата се извъртаха и тя неизменно се съгласяваше.

— Всъщност имам планове — насили се да каже. И наистина щеше да планира нещо за всички онези дни, така че да има къде да отиде и с какво да се занимава. Може би някой караоке клуб, въпреки че единствения път, когато бе ходила на такова място, през цялата вечер някакъв особено неприятен млад мъж я бе поздравявал с песни на непознатата за нея група „Еър Съплай“. — Имам… среща. Съжалявам.

Преди Дийна да успее да възрази или още по-лошо — да започне да я разпитва за подробности, Джос подкара децата нагоре по стълбите.

— Качвайте се, момчета. Време е за лягане! — Знаеше, че тези думи са като музика в ушите на майка им. И наистина, тя им обърна гръб и се отправи към гостите си.

Щом я изгуби от поглед, Джос си отдъхна.

— Изобщо не трябваше да слизате тук — обърна се към двете рижави, облечени в пижами хлапета, които шляпаха по стъпалата пред нея. — Тя ви каза, че ще има парти, и не биваше да го прекъсвате.

— И какво толкова? Винаги е заета с нещо. — Това беше Колин, по-големият от двамата, който бе започнал да разбира номерата на майка си.

— Някой в кухнята пушеше марихуана — съобщи Барт и скръсти ръце пред гърдите си.

Детегледачката се закова на мястото си.

— Какво?

Малкият кимна намръщено.

— Госпожа Прайър пушеше трева. Винаги го прави. Толкова е тъпа.

Джос се замисли за момент, после се сети за въпросната дама. Госпожа Прайър беше една от по-възрастните им, доста заможни съседки. Жена със синкава коса и толкова опъната кожа на лицето, че човек би могъл да проследи контурите на черепа й.

— Не, Барт. Не, миличък. Дамата е пушила цигара.

— Каква е разликата?

— Ами… — Интересно, как детето може да знае за марихуаната, а не е чувало за цигарите? Очевидно объркваше нещата. Налагаше се да му даде достатъчно информация, за да заглади недоразумението, но без да изпада в подробности. — Това е тютюн. Хората го пушат, но не е незаконен като тревата.

— Какво значи незаконен?

— Това е… — подхвана тя.

— Означава, че полицията може да те хване и да те тикне в затвора, идиот такъв — обади се Колин, като несъзнателно изразяваше раздразнението си ако не с изказа, то поне с жестовете и мимиките на майка си.

— Казваме за нещо, че е незаконно — започна Джос, като подкани с поглед момчето да замълчи, преди да се обърне към по-малкия му брат, — когато е против закона. И да, ако някой прави неща, които са против закона, полицията може да го арестува и да го отведе в затвора.

— Убийството незаконно ли е?

— Да. Едно от най-тежките престъпления.

— А кражбата?

— Кражбата също е незаконна.

— Значи ето защо нашият чичо Били е в затвора.

— Млъквай, глупако — прекъсна го Колин. — Не е вярно.

— Аха. Само че аз чух мама да казва на татко, че е крал кока-кола — изкриви лице Барт. — Защо на някого би му притрябвало да краде кока-кола?