Първият импулс на Лорна бе да се престори на разочарована и да възрази, но успя да го потисне.

— Съжалявам, че нищо не се получи — каза на Флорънс, докато я изпращаше към вратата, за да й попречи да премисли и да се опита да поднови сделката за чифта на „Емилио Пучи“, предложени от Хелън.

— Ами… ако все пак пожелаете някои от моите обувки, влезте в сайта ми в интернет. Търсете „Флорс Фешън“. Ще се спазарим бързо, защото вече знам, че живеете в града. — Напусна апартамента, подвиквайки през рамо: — Запомнете, „Флорс Фешън“.

Лорна затвори вратата след нея и пое дълбоко въздух, преди да се върне при двете жени и да види тяхната реакция.

Последва момент на напрегната тишина, през който си представи как всяка от тях се опитва да прецени останалите.

Най-сетне, след четири чаши вино, Сандра се обади първа:

— Жалко за обувките.

— Не защитавай обувките — бързо се отзова Лорна, използвайки една от най-забавните реплики на Тим Ган от Проект „Бягство“10. Веднага обаче се сети, че не познава тези жени и вероятно щяха да я помислят за луда, затова побърза да обясни онова, което сега й се струваше неуместна шега. — Това е от шоуто…

— Проект „Бягство“! — обади се Сандра. — Господи, обожавам това предаване. И когато Тим Ган каза онова за Уенди…

— Невероятно попадение — намеси се и Хелън. — При това напълно си го заслужаваше, защото обувките й действително бяха старомодни.

Всички се разсмяха и облекчението се разля из стаята като топла вълна.

Точно в тази минута, когато обсъждаха нещо толкова незначително като някакво си телевизионно шоу, Лорна разбра, че идеята й наистина може да проработи. Беше обвързващ момент. Настроението се бе разведрило, всички се смееха и бъбреха за утвърдени и някои нашумели начинаещи дизайнери, за мига, в който бяха открили страстта си към обувките, и накрая за Флорънс.

— Направо изпадна в паника, когато й предложих брокатените „Пучи“, нали? — обърна се Хелън към Лорна. — Видях го в очите ти. Много съжалявам за това. — Измъкна обувките и ги подаде на домакинята. — Ето. Вземи ги. Заслужи си ги след всичко, през което премина, за да ни събереш тук.

Лорна още веднъж се улови да изговаря правилното нещо вместо онова, което си мислеше:

— Не, наистина. Благодаря ти, но не мога просто да ги взема. Не такъв е замисълът на срещата ни.

— Но аз нямам нищо против! — Хелън погледна към Сандра: — А ти?

Другата поклати глава.

— Абсолютно нищо. Дори съм готова да ти подаря и своите. Сигурно си била истински изумена, когато Флорънс е пристигнала и е започнала да разтоварва стоката си.

Лорна се разсмя.

— Бях малко нервна, че не съм обяснила намеренията си достатъчно ясно в съобщението.

— Миличка, винаги ще има хора, които няма да те разберат правилно — успокои я Хелън, сякаш се позоваваше на собствения си горчив опит. — Според мен си се справила много добре. Да не би случайно да се занимаваш с търговия?

Лорна поклати глава.

— Работя като сервитьорка в ресторант „Джико“ на Уисконсин Авеню.

— Значи ето къде си усвоила безценните си способности — усмихна се Хелън.

— А вие с какво се занимавате? — попита Лорна и отмести поглед от едната към другата. — Имам предвид и двете.

За момент Хелън замълча, а Сандра обясни охотно:

— Аз съм в телекомуникациите.

— В телекомуникациите?

Сандра кимна и изведнъж сякаш се почувства неудобно.

— Не е кой знае колко интересно, но ми позволява да плащам наема си. — Засмя се тихо. — И сметките за обувки.

Лорна кимна. Очевидно и трите бяха, така да се каже, в една лодка.

— Ами ти? — обърна се към Хелън.

Все същото колебание.

— Преди бях продавачка в „Гарфинкълс“. Искам да кажа, преди да фалират.

— Сериозно? В „Гарфинкълс“? — Лорна винаги бе смятала, че това е магазин за възрастни хора като родителите й, техните приятели и така нататък. И това беше до затварянето му преди около — колко? — повече от десетина години.

Хелън кимна.

— Бях в отдела за мъжки костюми. Имам предвид щандовете, а не в ателието. — Отново се усмихна и повдигна рамене. — Там се запознах със съпруга си, така че нещата сигурно са се развили точно според очакванията ми.

— Говориш за Деметриус Захарис, нали? — попита Сандра.

Другата я изгледа стреснато.

— Да. Откъде знаеш?

Сандра сви рамене.

— Много чета. Наистина много.

— И аз си помислих, че ми се струваш позната — обади се Лорна. — От време на време твои снимки се появяват в светските рубрики на списание „Стайл“.

Хелън за момент сведе очи, но каза с по-спокоен глас, отколкото можеше да се съди от изражението на лицето й:

— Тези снимки често са толкова отвратителни, че се надявам никой да не ме разпознае на тях. — Засмя се нехайно, но в смеха й се прокрадна хлад.

Лорна се съмняваше, че тази елегантна жена може да изглежда зле на снимка, но вече бе разбрала, че темата я притеснява, затова побърза да я промени:

— А сега ми позволете да донеса онзи чифт на „Анджолини“. И огледало. Тогава ще започне размяната!

Тя продължи само няколко минути, за разлика от разговора, който се проточи още час, и трите жени установиха, че с всяка минута и поредната изпита чаша вино се чувстват все по-добре заедно.

Когато изчерпаха всички възможни теми, Лорна попита:

— Кажете ми, разполагате ли с други обувки за размяна? Имам предвид, искате ли да се съберем отново? Нямам представа как бих могла да го организирам.

— Имам хиляди чифтове — охотно предложи Хелън. — А и, честно казано, приятно ми е да съм в среда, която е далеч от скованите политически каузи и показността.

— Чудесно! — Домакинята беше във възторг. Тъй като винаги се бе опасявала, че никой няма да дойде на организираните от нея партита, сега у нея растеше надежда, че нещата ще се случат. Обърна се към Сандра: — А ти?

Лицето на Сандра порозовя от неудобство.

— Аз не излизам често — отвърна, после повдигна рамене. — Но действително имам много обувки. — Въздъхна дълбоко и кимна: — Така че… разбира се. Може да ме броите.

— Страхотно! Съобщението още стои в сайта, така че може би е по-добре да не бързам да го свалям, в случай че има и други, които искат да се присъединят към групата.

Хелън се усмихна.

— О, има много. Въпросът е колко от тях с желание ще се измъкнат от претъпканите си килери, за да дойдат при нас.

След това разговорът стана по-лек и в края на вечерта трите жени се разбраха да се срещнат следващата седмица и да донесат повече обувки.

Когато Хелън и Сандра си тръгнаха, Лорна бе обзета от оптимизъм за бъдещето на Клуба на анонимните шопинг маниачки. Началото бе успешно. Тръгна с празните чаши към кухнята с различна походка от обичайната, което сигурно се дължеше на новите брокатени „Пучи“, и спря да погледа през прозореца как новите й приятелки вървят към осветения паркинг.

Точно когато понечи да се обърне, забеляза стоповете на колата, на която бе стоял облегнат непознатият мъж, да проблясват в тъмнината.

Интересно съвпадение.

Черно BMW бавно потегли от мястото си. Сигурно е на Хелън, помисли си Лорна. Минута по-късно и колата, която бе наблюдавала, напусна паркинга.

Остана до прозореца, очаквайки да види и Сандра да отпътува, но нищо такова не се случи. Тъкмо започна да се чуди дали пък мъжът не бе чакал момичето в колата през цялото време на срещата им, когато на вратата се почука.

Забърза да отвори, сложи веригата и я открехна само толкова, колкото да види, че Сандра се бе върнала.

— Забравила съм си чантата — поясни тя.

— О! Почакай. — Затвори вратата да свали веригата и отново я отвори. — Не съм забелязала. Заповядай.

Сандра влезе.

— Извинявай, че те притеснявам толкова късно.

— Не се тревожи за това. Всъщност имам един въпрос. Направи ли ти впечатление мъж в малка синя кола, докато беше на паркинга?

Другата се замисли.

— Не, мисля, че не. Защо?

— О, нищо особено. — Лорна се поколеба. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като параноя и да изнерви Сандра, и то защо? Непознатият бе изчезнал. Проследи го как се отдалечава с колата си. — Стори ми се, че видях стар приятел, но може да съм се припознала. — Насили се да се засмее. — Бездруго не беше някой, когото си струва да преследваш.

Сандра я изгледа подозрително.

— Сигурна ли си?

— О, да. Нищо особено.

— Преследването е нещо, с което шега не бива — съвсем сериозно продължи Сандра. — Ако се съмняваш, че този мъж може да представлява някаква заплаха за теб, по-добре да се обадим в полицията.

Лорна беше трогната. От завършване на гимназията не бе имала истински приятелки и макар това все още да не можеше да се нарече близко, а още по-малко пък истинско приятелство, Сандра и Хелън й бяха допаднали и се радваше, че ще ги види отново идната седмица.