Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

И зачака.

Чу първото почукване в седем без три минути. Тя забърза към вратата и надзърна през шпионката. Беше висока слаба жена с прошарена коса, която й напомняше за Круела де Вил. Беше смръщена и носеше три големи пазарски чанти.

Лорна отвори вратата.

— Здравейте — каза, осъзнавайки внезапно, че не си е подготвила приветствие предварително. — Добре дошли в Клуба на анонимните шопинг маниачки. Аз съм Лорна.

— Флорънс Майърс — представи се непознатата, като се втурна в апартамента, удряйки домакинята с пълните торби, докато минаваше покрай нея. — Първото, което трябва да направим, е да сменим името.

— Да сменим името? — повтори Лорна.

— Точно така. Сегашното звучи като рехабилитационна програма за наркомани или алкохолици. Нямаме нужда от подобна реклама.

Всъщност според Лорна ставаше въпрос точно за нещо такова.

— Мислите ли?

— Аха. Какво мислят по въпроса останалите?

— Все още не зная.

— Искате да кажете, че не сте разговаряли с тях?

— Не. Не и на тази тема.

Флорънс изглеждаше раздразнена за момент, после сви рамене и додаде, повдигайки чантите:

— Къде да оставя това?

— Какво има в тях?

Гостенката я изгледа, сякаш току-що я бе попитала кое число следва след три.

— Обувки, разбира се!

Трябва да бяха много обувки.

— Във всички торби?

Флорънс започна да отваря чантите, да вади различни чифтове и да ги нарежда на пода. Някои от тях бяха доста смачкани, за което бе допринесъл и фактът, че бяха натъпкани сред останалите, но повечето бяха… ами, изключително грозни. И от нито една известна марка.

— Виждате ли тези? — Жената вдигна чифт, приличащ на кожени сандали, на който Лорна би могла да се възхити като дете. Бяха в цвят, който в днешно време се определя като бледорозово. — „Джими Чу“. Лимитирано производство.

— „Джими Чу“? — скептично повтори Лорна.

Другата кимна самодоволно.

— Никога не прави модели без токове.

— Ами, сигурно… — Нямаше смисъл да спори. Взе едната обувка и започна да я разглежда. Етикетът изглеждаше оригинален, но беше залепен малко разкривено. — Откъде ги взехте?

— От Ню Йорк — дръпна обувката от ръката й Флорънс. — На ъгъла на Четиридесет и осма улица и Пето Авеню.

— Съжалявам, но не познавам достатъчно добре Ню Йорк. Що за магазин е това?

— Изобщо не е магазин — прекъсна я гостенката, сякаш Лорна току-що бе изрекла нещо изключително глупаво. — Купих ги от един млад човек, който търгуваше с обувки и чанти. По-голямата част от тях продадох по интернет. Натрупах доста пари от това. Но тези — погледна с възхищение към въпросните сандали, — те са специални. Не се съмнявам, че ще се намери кой да ми предложи два чифта чисто нови за тях.

— Искате да кажете, че сте ги купили от уличен търговец?

Флорънс сви рамене.

— Знам, че вероятно са крадени, но това не ги прави по-малко ценни.

Лорна сдържа думите на върха на езика си, за да не й каже, че смачканият им вид напълно ги обезценява, но реши да премълчи. За своя беда, бе възпитана да бъде винаги любезна.

За щастие на вратата отново се почука и тя отиде да отвори. Страхът й от среща с опасен маниак бе изместен от опасението, че ще й се наложи да прекара вечерта в апартамента си с група изгубили ума си жени, които се опитват да разменят оранжеви, ръчно изработени боти за кожени ботуши на „Етиен Айгнер“.

Дори не си направи труда да погледне през шпионката, а направо отвори вратата, за да се озове пред подобна на статуя червенокоса жена в ленена рокля с цвят на слонова кост и с отворени обувки на „Емилио Пучи“, пищно украсени с брокат. В едната си ръка държеше старомодна чанта тип плик, а в другата — неголяма найлонова торба.

Без съмнение вътре имаше кутия с обувки.

Лорна би забелязала това дори от километри.

Непознатата се усмихна, сякаш беше филмова звезда, и заговори:

— На правилното място ли съм попаднала? Вие ли сте Лорна?

Домакинята бе прекалено замаяна от появата й, както и от обувките, за да откликне веднага.

— Да — каза накрая. — Извинете ме, вие сте…?

— Хелън Захарис. — Извади от торбата бутилка вино, разкривайки загорялата си ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Не съм сигурна какво ще представлява срещата ни, но виното е подходящо за всички случаи.

— Много мило от ваша страна — топло стисна дланта й Лорна и отстъпи, за да й направи място да влезе. — Обожавам „Емилио Пучи“. Не мисля, че съм виждала този модел преди.

— И аз не съм попадала на него тук. Купих го в Лондон — усмихна се Хелън и погледна към Флорънс. — Здравейте.

— Флорънс Майърс — сухо се представи другата. — Не смятате ли, че трябва да променим името?

— Извинете…? — обърка се новодошлата.

— Клуб на анонимните шопинг маниачки. — Флорънс поклати глава. — Звучи ужасно.

Лорна потисна желанието да извие очи към тавана, за да не обиди гостенката си.

— Нямам нищо против. Беше просто нещо като… Не мога да обясня точно. Нещо като шега.

— Много е подходящо — увери я Хелън. — Харесва ми. Действително съм пристрастена към обувките. Не ми е удобно да ви разказвам до какви падения съм стигала заради тях. — Поколеба се, после отново се усмихна.

Кой знае защо й се струваше много позната, но не можеше да се сети откъде.

— Що се отнася до мен, бих могла да мина и без тях — с тон, по-остър от всякога, отбеляза Флорънс, — но клиентите ми ги харесват.

Лорна хвърли поглед към часовника на стената. Вечерта се очертаваше необичайно дълга. Дали щеше да дойде още някой? Може би Сандра?

— Какво да ви предложа за пиене? — попита учтиво. — Има бира, вино и безалкохолно. Хелън, може да отворим бутилката, която донесохте.

— Как ви се струва чаша „Дюбоне“8? — предложи Флорънс.

— Имате ли от него?

„Дюбоне“. Господи, не се бе сещала за това от години. Всъщност някъде от седемдесетте, когато непрекъснато бяха играли хазартна игра с подобно име.

— Съжалявам, не. Но… — Какво, по дяволите, беше „Дюбоне“? Уиски? Бренди? — Може би нещо друго?

— Коктейл от шампанско и газирана вода — заяви Флорънс, като продължаваше да вади от найлоновите чанти чифт след чифт евтини обувки. — Обичате ли шпритцер? Би свършил работа в момента.

Лорна улови погледа на Хелън, докато отиваше към кухнята.

— Нещо за вас?

Жената й се усмихна съчувствено.

— Засега нищо, благодаря.

В тясната кухня Лорна погледна през прозореца и забеляза точно отдолу някакъв мъж, облегнат на невзрачна икономична кола, който гледаше към нейния апартамент.

Нервите й се обтегнаха. Дали не беше същият, който й се обади с признанието, че е пристрастен към дамските обувки? Възможно ли бе да се е засегнал дотолкова, задето го бе отпратила, че сега е дошъл да я следи?

Не, това беше налудничаво. Блокът беше голям и много хора идваха и си тръгваха през целия ден. Бе допуснала въображението си да я подведе. Все пак се опита да запомни как изглежда, ей така, като предпазна мярка, в случай че й потрябва по-късно. Спокоен, рус, със средно телосложение. Би могъл да бъде всеки.

Съсредоточи вниманието си към хладилника, търсейки сода за питието на Флорънс. Смеси я с шардоне, тъй като нямаше шампанско, а и се съмняваше, че гостенката й ще забележи разликата.

На вратата отново се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Хелън:

— Искате ли да отворя?

— Бихте ли ми направили тази услуга? — с благодарност отвърна Лорна. Втората посетителка вече бе започнала да й харесва. Беше от хората, които навсякъде се чувстват като у дома си и се разпореждат с единствената цел да направят живота на другите по-лесен.

Точно гостенка по вкуса й.

Докато Флорънс, от друга страна…

Отпи голяма глътка от виното, преди да го върне в хладилника. В гостната Хелън разговаряше с друга жена.

Много добре. Защото без съмнение новодошлата беше жена. Нито един мъж не би могъл да преправи гласа си толкова добре. Отново погледна през прозореца и забеляза, че макар колата да е все още там, шофьорът й бе изчезнал. Вероятно бе дошъл на гости на приятел.

Това не би трябвало да я притеснява. Поне засега. Разполагаше с прекалено много време за тревоги после, а и имаше основателни причини да се притеснява.