— Лорна, сблъсквал съм се с подобно нещо и преди. Свикнали сте да живеете по определен начин и се страхувате да промените жизнения си стандарт.

Беше абсолютно прав. А тя бе притисната до стената.

— Съвсем вярно. Няма ли друг начин да се излезе от положението?

Той поклати глава.

— Не и във вашия случай. — Взе един от документите. — Плащате лихва от почти трийсет процента. Минималните ви вноски изстрелват пропорцията между доходите и дълговете ви направо в стратосферата. Не съм психолог, затова не ме разбирайте погрешно, но да живеете по този начин само би задълбочило проблемите ви.

По незнайна причина последното му изречение или по-скоро начинът, по който го изрече, буквално я срина. За нейно най-голямо унижение, от очите й бликнаха горещи сълзи. Изтри ги рязко с ръка, сведе поглед, за да се стегне, и едва след това каза:

— Прав сте. Не мога да продължавам така. Ще направя всичко необходимо, за да приключа със задълженията си веднъж завинаги.

Фил се усмихна.

— А аз съм тук, за да ви помогна. И имам няколко идеи и предложения, за да стане всичко по-бързо.

— Така ли? — В гласа й се прокрадна надежда. — Например?

— Някога продавали ли сте нещо по интернет?

Никога не беше влизала в такива сайтове. Винаги бе смятала, че виртуалните търгове са за възрастни хора, които би трябвало да имат по-сериозни интереси от този да търгуват в мрежата.

Но може и да грешеше.

Мисълта да продава различни неща във виртуалното пространство, вместо да се натоварва с допълнителна работа, й се стори привлекателна.

— Какво предлагат или купуват хората там?

— Каквото и да е. Предмети за колекционери, домакински съдове, всякакви дреболии, дрехи, дори обувки…

Обувки!

О, не, не! Не би могла. Достатъчно й беше, че довечера вероятно щяха да дойдат хора, за да търгуват с тях. Не би могла да ги продаде на абсолютно непознати за пари. Пари, които на всичко отгоре щяха да потънат в тъмния дълбок ров от дългове, изкопан от собственото й безразсъдство.

Вече бе направила своето жертвоприношение — безкрайно дълги часове допълнителна работа. Можеше дори да гледа деца в свободното си време. Или да коси ливади, както правеше в гимназията.

Но за нищо на света нямаше да се откаже от обувките си.

В никакъв случай.

— Знаете ли, не мисля, че е по вкуса ми — прекъсна го рязко.

Мъжът млъкна, след това кимна:

— Добре. Забравете. Беше само едно предложение.

— Не ме разбирайте погрешно. Наистина го оценявам.

— Все ще измислите нещо — увери я той. — Хората имат различно ниво на възприятие към подобна необходимост. Знам, че е много трудно, когато за първи път се изправиш очи в очи с проблема си.

— Точно това правя — опита да се защити тя. — Гледам напред. Това също е начин да се изправя пред него.

Фил я погледна.

— Много добре.

Внезапно Лорна се почувства доста неудобно.

— Аз просто… — Думите някак й убягваха. Бе изговорила прекалено много, без всъщност да каже нещо съществено. Обикновено й се случваше, когато беше изключително изнервена. Сега беше по-добре да си затваря устата. Затова излъга: — И на мен ми хрумнаха няколко идеи как бих могла да увелича доходите си.

Е, поне имаше достатъчно добър план за това как да се добере до обувки, които не може да си позволи, но вътрешно нещо й подсказваше, че Фил Карсън няма да е особено впечатлен от него, още по-малко пък от факта, че се е сетила за това доста преди сериозно да помисли върху финансовото си състояние.



— Чудесно. А сега — прочисти гърлото си той и й протегна ръка, — ако сте готова да минете през процедурата с кредитните карти, можем да започнем…

— Ще поставя малка метална пластина в хрущяла на ухото ви — каза доктор Келвин Лий, натискайки меката част от ухото на Сандра.

— Ще боли ли? — попита тя. Глупав въпрос, като се има предвид, че лежеше на масата на специалист по акупунктура и към момента в тялото й вече бяха забодени повече от четиридесет игли.

Но Келвин Лий беше достатъчно тактичен да не наблегне на това.

— Вероятно малко, само докато я поставям. Няма да е по-силно от леко убождане.

— Колко време ще остане там? — Вече се чудеше дали петнайсетте минути, през които трябваше да търпи иглите, са изминали.

— Месец.

— Цял месец?

— Аурикуларната терапия е нещо съвсем различно от акупунктурата — обясни той търпеливо. — Действа, докато носите пластината.

Начинът, по който изрече думите докато носите пластината, я накара да си се представи като жена от негърско племе, която непрекъснато слага на ушите си все по-големи тежести, докато меките им части почти провиснат до съсухрените й гърди.

— Вижте, не знам…

— Уверявам ви, няма да ви причини никакъв дискомфорт.

Тя преглътна. Ако й помогне да събере кураж да излиза от апартамента си поне от време на време, изобщо не я интересуваше дали ще бъде болезнено или не.

— Добре — каза примирено и затвори очи. — Продължавайте. — Изчака за момент, докато той търсеше най-подходящата точка. — Може да го направите.

— Вече приключих. — Докторът се усмихна, излъчвайки такава спокойна увереност, че за момент се зачуди как изобщо бе могла да се усъмни в него.

Докосна с ръка ухото си и усети малка, подобна на обица метална пластина, прикрепена към вътрешната страна на меката му част.

— Това ли е?

— Това е — кимна той.

Остана неподвижна за момент, колкото да се увери, че не чувства нищо по-различно. Нищо такова.

— Кога ще усетя разликата?

— Не мога да кажа точно. За всеки пациент е строго индивидуално. По-вероятно е да забележите, че вече не усещате прилив на паника, когато сте на улицата, отколкото да се чувствате по-особено.

Три часа по-късно, въпреки голямата доза скептицизъм, Сандра започна да мисли, че може би лекарят е прав.

Не можеше точно да обясни какво се бе променило. Не беше като внезапна готовност да се качи в претъпканото метро, но мисълта да излезе и да отскочи до супермаркета например й се струваше много по-приемлива, отколкото предишния ден.

На следващата сутрин подобрението бе още по-голямо. По някакъв начин усещаше, че е готова да се влее във външния свят, но си даваше сметка, че в това има и известна доза фалшива самоувереност. Ако сега излезеше и скочеше в първия автобус, със сигурност щеше да си проправя път навън още на първата спирка.

Значи градският транспорт отпадаше. Затова пък разходката до близкия супермаркет й изглеждаше постижима. Тръгна да си купи салата и няколко фунийки сладолед. Макар да не бе кой знае какво забавление, поне не усещаше обичайните пристъпи на паника.

Върна се в апартамента си, чудейки се дали пластинката на ухото й действително притежава силата да й помогне да се пребори с фобията си.

Имаше прекрасен начин да го провери.

Следващият ден беше вторник — денят за среща на анонимните маниаци на обувки. Можеше да отиде поне веднъж. Ако се получи, толкова по-добре. Ако ли не, тогава можеше да се оправдае, че е опитала, и да продължи терапията при доктор Ратнър.

Щеше да го направи.

Поне веднъж.

Поне веднъж.

Повтаряше си тези думи като мантра, докато отиваше към телефона, за да позвъни.

Хората трябваше да започнат да пристигат след петнайсетина минути и Лорна бе налегната от сериозни съмнения. Ами ако не бяха тези, за които се представяха? А ако не бяха жени? Ако беше някакъв умопомрачен мъж, който има намерение да я удуши със собственото й бельо, да я ограби и да я остави да изгние в апартамента й, докато вонята привлече вниманието на съседите? Последното със сигурност щеше да отнеме доста време, като се имаха предвид струпващите се периодично под прозорците купчини боклук, когато фирмите по чистотата стачкуваха.

Не беше невъзможно. Ами онова момче, което й се обади? Беше наистина зловещо. Непрекъснато бе повтаряло, че има нужда да излезе навън и би могло да купи дамски обувки трийсет и седми номер, както и да участва в размяната. Сякаш ставаше въпрос за картички на бейзболисти или някакви лепенки, които могат да си разменят на игрището. Беше почти невъзможно да му се откаже. Може би беше неудачник, за когото това бе единствената възможност да се срещне с жени, но от друга страна, нищо чудно да беше някой психопат, имитиращ добре женски глас, само и само да се добере до адреса й и да й докара непредвидени неприятности.

Бе проявила достатъчно предпазливост, като публикува мобилния си телефон така, че никой да не може да я проследи, с което разбиваше на пух и прах теорията на Фил Карсън, че подвижната връзка само обременява разходите й. Но след като й се бяха обадили Хелън, Флорънс и Сандра, Лорна с готовност им бе съобщила адреса си само след кратък разговор.

Може би някоя от тях… като например Флорънс. Наистина ли съществуваше жена с такова име, или се бе поддала на уловка, хвърлена от умопомрачен маниак?

Със свит от притеснение стомах, Лорна отиде до вратата, за да се увери, че веригата е сложена. Можеше да погледне през шпионката и да се увери, че онзи, който я търси, изглежда… нормално.