А може би беше истина.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка? — попита тя. — Някакъв музей? Или обяд в обикновен ресторант?

— Записах се за сеанс с хипнотизатор — съобщи Сандра, очаквайки лекарката да изрази или учудване, или неодобрение. — Надявам се да успее да ми помогне да се преборя с фобията си. — Последва кратка пауза, след което попита: — Може би го намирате за глупаво?

— Съвсем не — отвърна доктор Ратнър. — Само се упреквам, че не ти го препоръчах по-рано.

— Сериозно? Значи виждате някакъв смисъл в това?

— Със сигурност знам, че е помагало на много хора. Ще е чудесно, ако се окажеш една от тях.

— В противен случай…?

— Е, поне няма да ти навреди. Бих казала, че по-скоро ще се почувстваш по-добре, защото ще научиш някои нови начини да се владееш, когато се озовеш в тревожна ситуация. Много добро решение, Сандра. Гордея се с теб!



Два дни по-късно, когато Сандра опитваше да се реши да напусне апартамента си пет минути преди поредния си ангажимент с доктор Ратнър, се замисли върху думите й.

Разбира се, много уважаваше психоаналитика си. Толкова много, че не се осмеляваше да я нарича Джейн, въпреки че тя многократно й бе отправяла подобна молба. Далеч по-удобно й беше да споделя с доктор Ратнър най-съкровените си мисли. Респектът й стигаше дотам, че не искаше да признае страха си от хипнотизаторския сеанс, за който така радушно я бе поздравила лекарката.

Затова си пое дълбоко дъх и отвори входната врата.

Когато най-сетне се озова в квадратната тухлена сграда, в която се намираше кабинетът, вече бе закъсняла с десет минути. Докато пътуваше в тясната метална кабина на асансьора към третия етаж, се опитваше да измисли някакво правдоподобно оправдание пред секретарката, която би трябвало да я посрещне. Но като се озова в малката приемна, не завари никого. Всъщност помещението се оказа претъпкано с книги и списания и единственият посетител бе привлекателен възрастен мъж, какъвто можеше да се очаква да се види в стая, пълна с разнообразна литература.

— Сандра? — посрещна я с широка усмивка той.

— Да. Извинете, че закъснях. Задръстването е толкова…

— Не се притеснявайте — махна с ръка непознатият. — Много хора променят решенията си в последния момент и не дават да се разбере за това. Тежко е да се изправиш лице в лице със страховете си.

С всяка изминала минута й ставаше все по-трудно.

— Има ли все още време да… Простете, не знам какво се прави в такива случаи. Часовете строго определени ли са?

— Зависи изцяло от вас. — Отвори вратата към основното помещение и й направи знак да влезе. — Винаги оставям около половин час промеждутък между сеансите, така че клиентите ми да не се чувстват притиснати от времето.

Тя влезе в кабинета и установи, че е съвсем малко по-широк от приемната, която току-що напусна. Стените бяха опасани с лавици, огъващи се под тежки томове по психология и хипноза, наред с различни здравни издания и наръчници за по-добро самочувствие, та чак до съвети как да дресираме кученцето си.

— Седнете — посочи той към олющения люлеещ се стол и се настани зад бюрото, само на няколко крачки встрани.

Сандра се отпусна в люлеещия се стол и изпусна шумно въздуха, който несъзнателно бе задържала доста дълго време.

— Уоу! Наистина е удобно.

— Нали? — Мъжът пренавиваше аудиокасета и не откъсваше очи от нея. — Вече е на почти двайсет години и е поправян толкова пъти, че отдавна престанах да ги броя. Въпреки всичко, досега не съм намерил нищо по-подходящо.

Тя кимна.

— За какво е касетата?

— За да запиша срещата ни. Имате ли нещо против?

Имаше ли? Не беше сигурна.

— Защо?

— Много често пациентите ми искат да получат запис и да го изслушат на спокойствие у дома си, за да повтарят успокоителните упражнения, на които ги уча. Но всичко зависи от вас.

— Значи и аз ще получа такъв?

— Разбира се. Но срещу малка добавка към цената на сеанса.

— А! Добре — кимна отново тя. Звучеше съвсем разумно. И ако наистина щеше да се почувства по-добре, в което не се съмняваше, щеше да има нужда от всяко средство, което би могло да й бъде от полза. — Чудесно.

Той сложи касетата в касетофона, натисна копчето и върху машината светна червен индикатор.

— А сега, ако сте готова да започнем, просто се отпуснете в креслото и затворете очи.

Сандра се подчини.

— Слушайте гласа ми. Позволете ми да ви отведа в един нов, свободен свят, без тревоги…

Тембърът му беше подходящ за това. Не прекалено нисък, но не и дразнещо висок. Среден. И съвсем спокоен.

Познат.

Опитваше да го следва, докато се стараеше да накара въображението си да полети над мраморно стълбище към широк коридор с множество врати, но беше толкова разсеяна от усърдните си опити да разпознае гласа, че не можеше да се съсредоточи върху задачата.

— Когато погледнете към вратите, ще забележите, че на всяка от тях е написана по една дума. Като любов, омраза, гняв, страх… каквото и да е. Зависи изцяло от вас.

Най-накрая се сети. Беше един от клиентите й. Не беше толкова редовен като Стив, но бе разговаряла с него няколко пъти. Винаги, когато го бе питала какво иска, той бе отвръщал: „Изненадай ме. Оставям всичко на теб“.

— Сега влезте през вратата, на която пише спокойствие — продължаваше мъжът, без да подозира за току-що направеното от нея откритие. — Вижте какво има вътре. И си изберете онова, което ще ви накара да се почувствате в мир със себе си.

Каквото и да беше то, бе дяволски сигурна, че не лежи в някаква въображаема тъмна стая, към която я води човек, който само преди няколко седмици я бе молил да го накаже, защото е бил лошо момче.

— Какво виждате, Сандра?

— Ами… — Не знаеше какво да му каже. Искаше да си върви. Сеансът се оказваше абсолютна загуба на време. Нямаше начин да се успокои и да приеме случващото се сериозно.

Но от друга страна, бе невъзможно да съобщи на бедния човек, че го е разпознала и знае колко много обича да смучат топките му, след като е стигнал до оргазъм.

Затова направи точно това, което винаги правеше с него.

Преструваше се, докато накрая всичко свърши.

— Виждам голяма зелена морава…

Глава 7.

— Първото, което трябва да направите, е да закриете кредитните си карти и да ми ги дадете.

Лорна се вторачи във Фил Карсън — нисък и плешив, сякаш току-що й бе предложил да пусне в миксера малко котенце и да приготви фрапе.

— Какво? Още сега?

Той се засмя. Беше любезен, но сякаш не осъзнаваше напълно колко й е трудно да изпълни искането му.

— Не, не.

— О! — Какво облекчение. — Слава богу!

— Първо трябва да ми продиктувате номерата и имената на банките. — Извади ножица от чекмеджето на бюрото си и й я подаде. — После ще ги срежете и ще ми ги предадете.

Отново го погледна с надеждата, че веднага след това ще се засмее и ще й каже, че се шегува, но малкото му кръгло лице беше безизразно, а тънките устни — стиснати решително.

Вече вземаше химикалка и буташе към нея черен кожен бележник.

— В този ред на мисли, първо ще се свържа с кредитните ви инспектори и ще договоря с тях по-ниски лихви и нови погасителни планове — продължи той. — В дългосрочен план това ще ви спести стотици, може би дори хиляди долари.

— Но… — Лорна знаеше, че онова, което й казва, е истина и не би трябвало да има никакви възражения. Ала все пак се чудеше. — Ами ако изпадна в крайна необходимост? Ще мога ли да използвам кредитните си карти?

Мъжът хвърли поглед към разпечатката на списъка с кредиторите и дълговете, които бе натрупала.

— Крайна необходимост? От това, което чета тук, не оставам с впечатлението, че сте ги използвали само в такива ситуации.

Е, разбира се, не можеше да се очаква от него да разбере как една дребна покупка може да я изтръгне от емоционална депресия. Достатъчно беше да го погледне човек! Беше облечен в очевидно евтин костюм, защото шевовете си личаха. Ами тези обувки! Мили боже, обувките му… сигурно бяха от магазин за един долар. Бяха в неестествен нюанс на бледокафяво, за който баща й казваше, че никой не би могъл да го докара, освен времето. Подобни груби шеги бяха често използвани в семейството й.

— Не че планирам да изпадна в такова положение — обади се тя, — но какво ще стане, ако изникне нещо, например… не знам… — Какво би могло да му се стори достатъчно разумен довод? — Ако например се озова извън града? Или пък ми се наложи да плащам разноски за лечение? Ами ако колата ми се повреди? — Нямаше намерение да му разкрива, че щеше да я ползва още най-много месец. — Нещо такова. — Дали не може тайно да задържи поне едната? За всеки случай. Но коя да избере? Тази на „Виза“, чиято лихва беше девет цяло и осем процента, но имаше кредитен лимит четири хиляди и двеста долара, или пък „Американ Експрес“ с шестнайсет процента лихва и десет хиляди лимит?

Беше също като „Изборът на Софи“7.

Фил Карсън я наблюдаваше през бюрото си. Беше дребен мъж, но върху хидравличния стол, който можеше да се повдига и снишава, приличаше на малко дете в огромно кресло, което не откъсваше очи от нея.