Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— Пени — каза мъжът и тя си го представи как поклаща глава и се усмихва, — ти си велика!

— Ти също, Стив — върна му комплимента Сандра, чудейки се дали поне единият от двамата използва истинското си име, или цялото това приятелство е мираж. — Не забравяй да ме уведомяваш как вървят нещата.

— Обещавам. — Гласът му прозвуча по-уверено от обикновено. — Ще ти се обадя отново.

— Благодаря ти. — Натисна бутона за прекъсване на разговора и се поколеба, питайки се дали беше толкова нечестно, колкото си мислеше, да кара бедния човек да плаща толкова много за минута, само и само да си поговори с някого.

Знаеше, че не е хубаво, но изборът си беше негов. Само той можеше да реши дали да й звъни отново и отново. Въпреки че го беше предупредила за високата тарифа.

Трябваше ли да се чувства отговорна за това?

Нямаше отговор на този въпрос, затова реши да го постави на доктор Ратнър, с която всъщност бе ангажиментът й в четири часа. За което плащаше по сто и трийсет долара на час.

В сравнение със сумата, с която олекваше Стив след всяко обаждане, сделката си струваше.

Разговорът с доктор Ратнър протече по обичайния начин.

— Притеснява ме фактът, че не си достатъчно самоуверена, за да посетиш кабинета ми лично — каза й тя. — Намира се само на шест пресечки от дома ти. Би могла да дойдеш за десетина-петнайсет минути и с това да приемеш едно от стоящите пред теб предизвикателства.

Предизвикателства. Точната дума. Ставаше въпрос за фобия. Сандра не обичаше да напуска апартамента си. Знаеше, че състоянието се нарича агорафобия, беше преодолимо и би могло да бъде излекувано с малко работа… за някои. Беше чела достатъчно по въпроса.

Даваше си сметка, че трябва да се пребори със страха си да излиза навън. Чиста психология. И беше крайно време да се заеме с това.

— Просто напоследък бях много заета — излъга, чудейки се защо плаща толкова много, за да заблуждава психоаналитика си.

— Сандра, трябва да пренаредиш приоритетите си.

— Знам.

— Повтаряш ми това всяка седмица в продължение на година — настоя доктор Ратнър. — Оправданието ти ми звучи неправдоподобно. Би могла да ми се обаждаш по няколко пъти на ден, ако изпитваш такава необходимост. Но няма да се почувстваш по-добре, докато не събориш стената, с която си се обградила, и не излезеш от спокойната обстановка на ежедневието си.

— Когато ми говорите така, имам усещането, че външният свят съвсем не е безопасно място.

— Вероятно защото ти смяташ така. А това би могло да е основателна причина да излезеш и да се пребориш с демоните си. — Гласът й звучеше успокоително, но съветът й изглеждаше все така неизпълним. — Докато не го направиш, нито аз, нито който и да било друг може да ти помогне.

— Какво имате предвид? — Мили боже, дали терапевтката й не иска да каже, че приключва с нея?

— Само това, че трябва да излезеш поне за час. Или за трийсетина минути. Колкото можеш да издържиш. Виж, представи си, че отиваш с колата си до супермаркета или до библиотеката, или пък че идваш в кабинета ми. Това винаги е свързано с някакъв персонален риск. Просто се опитвам да ти обясня, че се налага да приемеш някакво малко предизвикателство, за да се пребориш с фобията си. — Тя се поколеба за миг, вероятно без да си дава сметка, че в този момент жената в другия край на линията плаче тихо. — Не ти ли звучи разумно?

Сандра кимна, после отвърна едва чуто:

— Да.

— Чудесно. В такъв случай, защо не отидеш на кино?

Тя поклати глава.

— Има прекалено много хора. А и филмите напоследък са доста дълги.

Вече знаеше какво трябва да се опита да направи. И това нямаше нищо общо със скучен филм в тъмния, тайнствен салон. Имаше нужда да се срещне с хора, с които да се чувства в безопасност, с които нещо я свързва. Единственият начин да излезе навън и да води някакво подобие на нормален живот, което можеше да си представи, бе сред приятели, с които да води интересен за нея разговор като противовес на весело празненство, където кльощави момичета и разгонени младежи се забавляват, докато тя се поти в кухнята.

— Какви са увлеченията ти? — попита доктор Ратнър. — Какво би те накарало да се чувстваш добре, и при това е достатъчно привлекателно? Няма значение какво е то, стига да е нещо, което би могла да направиш.

— Не знам!

— Е, хубаво. — Гласът й беше благ, но в него се долавяше твърда нотка, каквато рядко бе чувала. — Много хубаво. Това ще бъде задачата ти за следващата седмица. Намери нещо — само едно нещо — за това време, което би могло да те измъкне от дома ти и с което би се занимавала повече от час. Още по-добре, шейсет и една минути. Стига да е повече от час. Това ще е голям прогрес. Готова ли си за такова предизвикателство?

Един час.

Би могла да го направи.

Наистина ли?

Много й се искаше. Копнееше да се почувства по-добре. Затова попита:

— Може би имате предвид нещо като разходка до близкия супермаркет? До катедралата или дори до зоологическата градина?

— Не, Сандра. Това, за което говориш, са неща, които можеш да направиш сама…

Значи беше права.

— … а аз ти препоръчвам да прекараш един час сред хора. Да се видиш с някого в града, да посетиш някое обществено мероприятие, каквото се сетиш. Няма значение какво е, стига само да те мотивира достатъчно, за да излезеш. — Замълча за момент, но тъй като тя не каза нищо, продължи: — Сигурна съм, че ще ти се отрази изключително добре.

— Добре — отвърна Сандра, почувствала се внезапно като капризно дете. — Чудесно. Ще се опитам.

— Радвам се да го чуя — увери я доктор Ратнър. — Имай предвид, че говоря сериозно. Струва ми се, че няма да бъде толкова трудно, колкото си мислиш. Но ще промени изцяло живота ти.

Ще промени изцяло живота ти.

Ако изобщо се нуждаеше от нещо, то беше точно от промяна. Без значение каква, стига само да я изтръгне от рутината, преди изцяло да я погълне.

След като приключи разговора с психоаналитика, Сандра се върна при компютъра и отвори местния сайт. Беше достатъчно само да изпише „Клуб на анонимните…“ — и статията, за която й спомена Стив Фриц, се появи върху екрана на монитора.

Отдолу следваше телефон и електронен адрес.

Дълго време разглежда съобщението, като се опитваше да се застави да се обади, но това й се струваше прекалено трудно като първа стъпка. Да се гмурне изведнъж в среща с толкова много хора, които без съмнение щяха да очакват от нея да бъде общителна… Колкото и подходяща да й изглеждаше тази група, имаше нужда да подходи бавно към новото начинание.

Но беше истински заинтригувана. Затова седна и започна да си избира малки предизвикателства.

И така, първото бе да отскочи в ресторант за бързо хранене. Тъй като менюто му не включваше нищо, позволено за хора с наднормено тегло, посещението щеше да е кратко. Влезе, поръча си диетична кола, настани се на маса до прозореца, започна да пие бавно, насилвайки се да следва съвета на доктор Ратнър да се остави на усещането за дискомфорт.

Двайсетте минути й се сториха два часа, но когато си тръгна, Сандра изпита удовлетворение, че е направила нещо.

Наистина съвсем незначително и вероятно милиони хора по света го вършеха ежедневно, без даже да се замислят, но за нея това бе начин да се научи да се бори с фобията си, така че веднага щом подобни нетърпеливи мисли я нападнеха отново, щеше да си наложи да ги отпрати.

Досега невинаги й се бе удавало.

— Колкото по-усилено се опитваш да прогониш страховете си, толкова по-упорито те ще се връщат — предупреди я доктор Ратнър, след като й се обади по-късно.

— Това е глупаво — мрачно отбеляза тя. Ядеше й се сладолед. И пица. Както и шоколадови вафли с разбит крем.

Искаше й се нещо, което да й достави удоволствие, каквото не бе изпитала, докато пиеше диетичната газирана напитка в ресторанта за бързо хранене.

— Нещата са такива, каквито са — каза психоаналитичката. Често бе чувала подобни влудяващи психологически изводи, които с нищо не й помагаха.

— Наистина е жалко — оплака се тя. Всеки човек на света можеше да се движи по улиците, без да получава сърцебиене. — Мразя това! — Господи, толкова беше потискащо! Но нищо не можеше да направи. Освен да го мрази. Само изразяваше чувствата си. Обичайно доктор Ратнър аплодираше подобна проява.

— Сандра, днес прекара половин час навън и това не те уби. Този факт нищо ли не ти говори?

На върха на езика й беше непочтителният отговор, че единственото, което й се е искало, е да се втурне към апартамента си, за да се отърве от тълпата непознати, но се въздържа, тъй като се опасяваше, че резултатът щеше да има обратен ефект.

— Само това, че трябва да опитам нещо друго.

— Много добре! — Доктор Ратнър изглеждаше изключително доволна. Очевидно смяташе това за огромен прогрес.