— О, не. Съвсем не. Вижте, обмислих всичко. Не е необходимо да теглите сумата наведнъж, за да не предизвикате подозрение в банката. Бихте могли да обясните, че средствата са предназначени за дарение с политическа или благотворителна цел, но тогава съпругът ви може да поиска разписка от получателя или да започне да задава излишни въпроси.

Той очевидно си нямаше никаква представа.

— Мъжът ми непрекъснато следи отблизо финансовите си дела.

— Неговите си дела. Това е старомодно. Вие разполагате със собствени средства. А както и на двама ни е известно, при вашия стандарт, при месечна издръжка от няколкостотин хиляди, десет бона са смешни пари.

Няколкостотин хиляди на месец? И то точно сега, когато Джим сложи юзда на разходите й.

— Сред хората с моя стандарт на живот на никого не би му хрумнало да изнудва някого с цел лично облагодетелстване — отвърна му с леден тон.

— Не ми допада думата изнудване.

— Но е съвсем точна.

— Така е. Но предпочитам да гледам на положението като начин да ви спася от собствената ви истина. — Мъжът се изсмя. — В известен смисъл съм нещо като ваша лична тайна служба. Както и да е. Предпочитам да ми платите в брой, без чекове с имена и адреси. Съберете ги и ги пригответе. Ще се свържа с вас по-късно през седмицата.

— Къде? Кога?

— Не се тревожете за това. Ще ви открия.

Неудържима ярост стегна гърдите й. Бе работила прекалено дълго и упорито за сегашния си живот, за да позволи на някакъв хленчещ дребен негодник да й го отнеме, но не виждаше никакъв изход. Ето че сега той стои пред нея и й предлага да му плати двайсет и пет хиляди долара, вероятно не за последен път, в зависимост от нуждата му от пари в бъдеще.

И то в случай, че не пожелае по-щедро възнаграждение за усърдната си работа.

Това може да продължава до безкрайност, рушейки живота, докато накрая я съсипе напълно.

Няма да го позволи.

— Не смятам да ви платя и пукнат цент. Нямате представа какво се случи в този ден, нито какво сте заснели. — Светкавицата! Внезапно си я спомни. Когато излезе навън и алармата се задейства, помисли, че е оборудвана и със светлинен сигнал. Но се оказва, че е била светкавицата на фотоапарата на Джералд Паркс.

Трябваше да се досети веднага и да бъде подготвена за този момент. Дори можеше предварително да се посъветва с адвоката си.

Само дето не можеше да говори с адвоката, без Джим да узнае, а тя не искаше точно това. Като капак на всичко, сега стана обект на изнудване.

Джералд Паркс я притисна в много по-неподходящ за нея момент, отколкото би могъл да желае. И бе наясно с това.

— Ще платите — каза той уверено. — Пригответе се. Скоро ще се видим.

Глава 6.

Отново беше Стив.

Странно, как винаги се обаждаше на Сандра в три и половина часа, и то точно в дните, когато работното й време беше до четири. Изключения почти нямаше.

Тя вдигна очи към часовника.

За пореден път обсъждаха необходимостта му от социални контакти. И това пак носеше солидни доходи на Сандра, докато на него щеше да му струва доста по-скъпо, отколкото ако се обадеше на приятел.

— Миналия път не говорихме ли за възможността да се присъединиш към някаква подкрепяща група или нещо подобно? — попита тя с глас на професионален терапевт.

Не само на него му допадаше този тон. Всъщност той вероятно се нуждаеше от тези сеанси много по-малко от останалите й клиенти, но това беше друга тема.

— Да — потвърди Стив. — Опитах. Не свърши работа.

— Какво направи?

— Като начало потърсих в местния сайт група или занимание, в което бих могъл да участвам.

— И?

— Градската група на транссексуалните е пълна.

Не знаеше какво да му каже.

— Шегувам се — рече той, позволявайки си несериозност за първи път, откакто разговаряха. — Обадих се в курс по готварство и градинарство, но очевидно трябва да бутнеш под масата, грубо казано. Не можеш просто да се запишеш, за да научиш нещо.

— Много жалко.

— Дааа. След това позвъних на „Родители без партньори“, но не е достатъчно само да искаш дете. Трябва да бъдеш и самотен родител.

Сандра очакваше да й каже, че отново се шегува, но този път той не го направи и тя неочаквано се почувства трогната от желанието на този затворен човек да се грижи за дете.

— Тогава попаднах на едно съобщение за хора, които са вманиачени по обувките. Струва ми се… впрочем аз също си падам по тях. — Последва кратък смях. — Предпочитам ги пред това да ходя бос.

Сандра бе озадачена.

— Среща на хора, които обичат обувки? — Сигурно не бе разбрал правилно.

— Забрави. Това е много специфично. Първо, трябва да си жена или поне да имаш неестествено малък крак. Не е за хора, които носят голям номер.

— Какво? Хайде по-сериозно, Стив. За какво говориш? Група от хора, които обичат обувките, но носят малки номера? — Защо нещата при него винаги опираха до транссексуалността? Нямаше намерение да го пита, но й беше интересно.

— Добре, ето го. — Чу го да трака по клавиатурата на компютъра си. — Клуб на анонимните…

Сандра застина върху стола си.

Истина ли беше? Защото беше мечтала точно за такова нещо, което да я измъкне от апартамента й. След като дълго се бе надявала на Господ или на каквото и да беше там, най-сетне това щеше да се сбъдне, и то в най-неочаквана форма. Още повече в момент, в който се чувстваше готова да започне да излиза…

— … събират се в Бетесда всеки вторник вечерта…

Виж ти, става все по-странно и по-странно. Беше абсолютно свободна по това време.

Е, всяка вечер е свободна. Така че странно не е съвсем точната дума.

— Препродават си обувки, предполагам. Споменават нещо за „Мали“…

Произнесе го „Малай“, но тя разбра за какво става въпрос. Дори в момента до дивана й беше захвърлен чифт от същата марка.

— Да, и трябва размерът ти да е трийсет и седми. Жени, които носят номер трийсет и седми. Не и осми. Не и пети. Но ако си мъж, забрави. — Стив изсумтя презрително. — Нещо като да те зашлевят през лицето някакви особнячки, и то точно когато си решил, че си намерил мястото си. Глупачки!

Междувременно Сандра си мислеше, че вероятно слуша за първия клуб в историята на света, към който би могла да принадлежи с цялата си душа. Толкова изцяло, че беше дори подозрително.

Дали по някакъв начин не бе открил къде живее, бе проникнал в апартамента й и преглеждайки гардероба й, бе открил номера на обувките й и предпочитаната от нея марка?

— И прочете за това в някакъв местен сайт? — попита със съмнение, чудейки се дали да не вземе мобилния си телефон, да позвъни в полицията и да помоли да проследят обаждането на Стив. Или пък да включи компютъра и да намери тази група, преди да е изчезнала в света на приказките?

— Да — отвърна той толкова простодушно, че тя веднага се усъмни доколко е основателна параноята й.

Няма начин Стив да я бе открил. Компанията действително се бе погрижила обажданията да минават през няколко централи, преди да стигнат до оператора.

— И се оказа, че и тази група не е за теб — продължи все още предпазливо, но се чувстваше значително по-добре, отколкото преди няколко минути.

— Аха. Ето какво получаваш, когато се ровиш из различни форуми, за да намериш призванието си. Може би наистина имам нужда от истински психолог.

Психолог? Глупости! Погледна отново часовника.

До четири часа оставаха само пет минути.

— Може би трябва да помислиш по-сериозно върху това, Стив — каза с известна тайнственост в гласа, каквато рядко й се налагаше да използва, когато й плащаха на минута. — Поне ще бъде възможност да излезеш и да поговориш с някого лице в лице. Това може да се окаже решителната първа стъпка.

— Наистина ли смяташ така?

Тя кимна, въпреки че той не можеше да я види.

— Наистина.

— А какво ще кажеш за някакви лекарства? Психолозите не предписват, а може би са ми необходими…

— Психологът може да прецени дали се нуждаеш от психиатър или от психотропна дрога.

— Какво?

— Антидепресанти.

— О! — Отново направи кратка пауза. Разговорът сигурно щеше да му струва хилядарка. — Мислиш ли?

— Определено. Всъщност… — Погледна часовника и забеляза, че до следващия й ангажимент в четири остават само две минути. — Смятам, че веднага трябва да се свържеш с някого. Не че ти има нещо — додаде припряно. — Но съм сигурна, че някой може да помогне на чувствителен човек като теб, който има проблем с приобщаването си към този луд свят. Направи го сега, преди да е угаснала и последната искра. — Последното може и да беше малко пресилено, но мъжете обичат преувеличенията.

— Може и да си права — отвърна той и в гласа му прозвуча повече надежда от когато и да било досега. — Смятам да позвъня тук-там.

— Отлично! — Рядко разговорите й завършваха толкова въодушевено. — И помни — продължи, предлагайки съвет, който сама би трябвало да следва, — направи го стъпка по стъпка. Не се опитвай да постигнеш всичко изведнъж.