— Така е — отвърна, свикнала на такива събирания да се държи колкото може по-любезно.

В случая това се свеждаше до изречената фраза.

— Съжалявам, че малко по-рано ни прекъснаха.

Вече навлизаше във фазата на цинизма. Нещо в този човек, в неговото упорство и във факта, че сякаш го вижда, накъдето и да се обърне, я притесняваше.

— Защо?

— Защото не успяхме да си поговорим.

— Така ли?

Той я изгледа хладно.

— Точно така. Имах намерение да ви разкажа за една от най-интересните фотосесии, които направих напоследък. Всъщност вчера. — Поколеба се по-дълго, отколкото позволява приличието. — Правихте ли нещо интересно вчера?

Освен че ме хванаха да крада в магазина?

— Нищо, за което да си спомням. — Вече започваше да усеща замайването от алкохола.

— Много странно — каза Джералд, — защото запълвахте най-интересната част от моя ден.

Тя бързо вдигна очи към него.

— Аз? — Обзе я неприятното чувство, че ще чуе отговор, който няма да й хареса.

Мъжът кимна.

— Вчера бях в „Ормондс“ и случайно се озовах в секцията за обувки. Както знаете, в момента тече сезонната им разпродажба.

— Така ли?

И двамата бяха наясно, че тя блъфира.

Той отново кимна, продължавайки жестоката си игра.

— Там щракнах няколко кадъра.

— Правили сте снимки значи — повдигна вежди Хелън. — Или сте пили текила в ресторанта?

Джералд се изсмя.

— Слава богу, че не се отбих, защото щях да пропусна много интересна история.

— Нямате вид на човек, който може да открие нещо интересно в магазин като „Ормондс“. — Огледа скъпия му официален костюм. — Или може би просто сте минавали напряко на път към паркинга?

— Всъщност ето как беше. Бях тръгнал да купувам батерии за фотоапарата си от един от щандовете за бижута. Направо полудявам, задето трябва да търся малки батерии, вместо да използвам стандартните, но това се оказа едно от най-късметлийските неща, които изобщо са ми се случвали.

— Така ли?

Той кимна енергично.

— Минавах през магазина на път към паркинга и въртях в ръце фотоапарата, за да се уверя, че работи, когато се натъкнах на невероятна сцена. Нямах и представа, че ще стана свидетел на подобна история, но… така се получи. — Измъкна някакъв плик от джоба си. — Разгледайте ги. Много са добри.

Значи предварително бе планирал да я намери тази вечер и да я притисне в ъгъла.

— Всъщност не проявявам интерес към работата ви, господин Паркс. — Никак не искаше да разбере какво има в плика.

— Но защо, погледнете ги — размаха ги пред лицето й мъжът като дресьор на лъвове, който се опитва да привлече вниманието на питомците си с къс сурово месо. — Сигурен съм, че ще ви заинтригуват.

Тя се взря в него безмълвно.

— По-добре аз да ви ги покажа, отколкото сутрешните новини.

Хелън неохотно взе плика. Беше в положение, в което трябва да играе ролята, която й предлагат.

За момент, който й се стори дълъг като час, измъкна старателно подредени черно-бели снимки.

На първата я бе фотографирал от разстояние, докато разговаря с Луис в отдела за обувки на „Ормондс“.

Втората показваше продавач-консултанта, който й подава кредитната карта.

На третата отново бе запечатан Луис, пак като й връща картата.

Следващата вече съвсем ясно отразяваше терзанията върху лицето й, докато разговаря по телефона с банковата служителка.

Петата… бе почти същата.

Най-ужасна бе шестата. На нея се оглеждаше наляво, ясно издавайки намерението си да провери дали теренът е чист.

На седмата обуваше едната от новите обувки, а старите ясно се виждаха в поставената на пода кутия.

Следващата бе запечатала вътрешната й борба, докато пъхаше кутията със своя чифт под стола, на който бе седяла.

Деветата, десетата и единадесетата показваха как крачи към изхода с уверена походка, но с изкривено от съмнение лице.

На дванадесетата вече отваряше вратата.

Тринадесетата бе върхът в малката колекция. На нея се виждаше как охранителят с непреклонното изражение на полицай бърза след нея.

А четиринадесетата… беше историята. От нея — до двайсет и петата. Всички заедно представляваха подробно документиране на задържането й.

Прехвърли набързо снимките, подреди ги в спретната купчина, точно както й бяха дадени, и ги върна на Джералд Паркс.

— Не разбирам защо това би заинтригувало някого — каза, но гласът й трепереше достатъчно, за да убеди всеки по-наблюдателен човек, че изобщо не се съмнява в обратното.

Не се съмняваше ни най-малко.

— Защото са последователна серия снимки, които показват — честно казано, не мога да повярвам на късмета си — как крадете чифт обувки от магазина, след което сте арестувана. — Обяснението беше поднесено с толкова приятелски тон, сякаш беше местният горски, който разказва на невръстно дете как е открил безобидна черна змия във ваната си.

И бе заснел необичайната случка.

Това беше най-уличаващият и забавен американски филм и Джералд Паркс току-що бе спечелил за него голямата награда.

— Беше обикновено недоразумение — каза тя хладно.

— Значи отричате, че сте крали? — Мъжът поклати глава.

— Не и според източниците ми.

— И кои са те? — Искаше й се да остане спокойна, но само един поглед върху снимките доказваше, че е виновна като самия грях и никой, добрал се до тях, няма да повярва на разказваната от нея история.

— Я стига, госпожо Захарис! Ако ви го разкрия, може да го изложа на опасност. И което е по-важно, да проваля работата си. — Фотографът цъкна с език. — Мисля, че вестниците биха дали луди пари за тези снимки. Впрочем сигурен съм.

— Пресата не се интересува от мен.

— Не бъдете толкова скромна. — Господи, как може да й говори толкова мило и в същия момент да й отправя такава злобна заплаха? — Омъжена сте за човек, когото мнозина смятат за евентуален бъдещ президент на Съединените щати. Образът ви постоянно се появява в светските хроники на „Поуст“ и „Уошингтониън“. Вие сте, ако мога да заимствам израза от криминалното следствие, личност, представляваща интерес.

Когато Джералд замълча, тя го погледна безмълвно — удивена и почти впечатлена от неограничената му способност да върши злодеяния с такова удоволствие. Всеки, който не говори английски, можеше да бъде заблуден от тона му и да предположи, че прави комплименти на Хелън за красотата и заложбите й.

— Виждам, че сте изненадана — продължи след малко той, — за което се извинявам. Ако искате вярвайте, но доста мислих преди срещата и стигнах до извода, че няма елегантен начин да подхванеш разговор за основната тема, затова трябва… Бум!…

Тя подскочи стреснато.

— … да караш направо.

Гласът му бе отново толкова топъл и непринуден, че й бе трудно да разбере накъде бие. Дали ще продаде снимките? Възможно ли бе това просто да е предупреждение да се придържа към историята си, защото на света има жестоки хора, които няма да бъдат снизходителни като него?

Бе склонна да приеме второто, затова попита открито:

— Какво смятате да правите със снимките и с обвиненията в кражба, господин Паркс?

Малките му тъмни очи светнаха като на учител, горд, че любимият му ученик е намерил остроумен отговор на труден въпрос.

— Това зависи от вас.

— От мен значи. — Ако наистина зависеше от нея, би го накарала да млъкне и мигом да изчезне.

Той кимна.

— Аз съм работещ човек, госпожо Захарис. Трябва да изкарвам прехраната си като всички останали. — Направи кратка пауза и лукавото му лице се изкриви в презрителна гримаса. — Е, като почти всички.

Изкушаваше я мисълта да му каже, че знае какво означава да се бориш за оцеляването си, но нямаше никакво намерение да създава приятелски взаимоотношения с него, дори и толкова бегли.

Пък и не му влизаше в работата.

При това вече знаеше прекалено много за нея.

Ето защо подхвърли:

— Повечето хора печелят парите си честно.

— Напълно вярно — съгласи се Джералд. — И на мен ми допада такъв начин на живот. Затова не бива да се съмнявате, че имам намерение да лъжа, когото и да било по отношение на вас. — Кимна към купчината снимки, които тя още стискаше в ръката си. — Те сами ще разкажат истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Не е необходимо аз да я доукрасявам.

Хелън поклати глава.

— Какво целите в крайна сметка, господин Паркс? Нито ми е интересно, нито разполагам с излишно време, за да отгатвам намеренията ви.

Фотографът насочи пръст към нея като пистолет.

— Доста сте рязка, госпожо Захарис. Харесвате ми. В крайна сметка целта ми е такава: плащате ми в брой двайсет и пет хиляди долара.

Тя пое рязко дъх и се огледа наоколо, надявайки се, че не са привлекли нечие внимание.

— Двайсет и пет хиляди долара? — прошепна остро. — Сигурно се шегувате?!