— И аз помислих, че би трябвало да има някакво разумно обяснение — с облекчение отбеляза Джим. — За всеки случай ще наредя на прессекретаря си да се запознае с подробностите. — Пръстите му забарабаниха по волана. — Но трябва да ти кажа, че когато ми го съобщиха, помислих, че си решила… Е, сещаш се.

Кучият му син. Разбира се, че се досещаше.

Опасяваше се, че всички ще се досетят за онова, което той вече знаеше със сигурност. Такава жена не беше достойна за него.



Хелън забеляза, че фотографът (на такива партита винаги имаше неколцина), когото бе видяла на приема на Роузи, също бе в дома на семейство Линдхофър. Това бе странно, тъй като подобни събития се превръщаха в новина само в случаите, когато няма нищо по-интересно. Обикновено се появяваха по една-две снимки на страниците за светска хроника на „Уошингтън Поуст“ и в много редки случаи, ако някоя филмова звезда блеснеше на соарето в защита на една или друга кауза, можеха да се озоват и в списание „Венити Феър“.

Също така, ако някоя стажантка от канал Си енд Оу бе намерена мъртва или пък ДНК-то на някой политик се окажеше върху роклята й, архивите на тези фотографи биваха използвани, но обикновено ги спохождаше съдбата на всички подобни снимки, които завършваха живота си в кошчето за боклук.

Затова срещата с един и същи фотограф за една вечер й се стори странна. Още по-впечатляващо бе, че изглеждаше изключително привлекателен с русата си коса и приятните си обноски, което не би могло да се каже за останалите му колеги.

Поради тази причина, когато той се озова до Хелън след два часа скука и няколко чаши шардоне, тя се почувства поласкана.

— Госпожо Захарис — кимна непознатият.

Жената повдигна вежди.

— А вие сте…?

— Джералд Паркс.

— Господин Паркс. — Протегна му ръка, давайки си сметка, че е доста замаяна от алкохола, но въпреки това решена да се наслади на незначителния флирт. — Значи сте фотограф?

— Така е. — Вдигна фотоапарата, натисна копчето и за миг светкавицата я заслепи.

Хелън примигна и й се стори, че силуетът му тайнствено се залюля пред очите й. Дали трябва да тълкува това като непростимо нахалство или като ласкателство? Като се има предвид изминалата ужасна седмица, искаше й се да вярва, че е второто.

— Не успяхте ли да намерите нещо по-интересно за обектива си от мен?

— Всъщност, госпожо Захарис, смятам, че сте много интересна личност.

Тя взе чаша шампанско от минаващия край тях сервитьор.

— В такъв случай стигам до извода, че не излизате достатъчно.

Каквото и да възнамеряваше да отговори, Джералд Паркс бе прекъснат от приближаването на Джим.

Той собственически обви ръка около кръста й, сякаш да я предпази от грях.

— Миличка. — Целуна я по бузата, драскайки я с наболата си брада. Бяха сред хора, така че трябваше да играят ролята на щастливо семейство. — Кой е приятелят ти?

Искаше й се да го попита дали при тях го доведе фактът, че разговаря с друг мъж, или пък това, че този друг мъж държи фотоапарат, с което може евентуално да подпомогне въздигането му в политическата кариера. Ала вместо това пусна дежурната си усмивка и отвърна:

— Това е Джералд Паркс и е фотограф.

— И аз така си помислих — кимна Джим и я притегли още по-плътно към себе си. — Дебнете силните на деня или съпругите им?

— Някои от силните на деня са и съпруги — сухо отбеляза Хелън, копнеейки за още една чаша шампанско, след като тази в ръката й, кой знае как, внезапно се оказа празна.

— Права си — засмя се съпругът й. После отново кимна към Джералд и додаде: — Също както медицинските сестри, и стюардесите може да са от мъжки пол.

— Стюарди.

Усмивката му замръзна.

— Какво?

— Ако стюардесите са мъже, те се наричат стюарди — поясни Хелън. Чу абсурдно построеното изречение, но след като вече го беше изрекла, не знаеше как да поправи грешката си.

Време бе да се прибере у дома и да си легне.

— Туш! — засмя се високо Джим. — Тази вечер си в пълния си блясък. Би ли ми направила услуга? Донеси ми едно уиски.

Това бе неговият начин да я отпрати. Беше изпила няколко чаши шампанско в повече и сега той искаше да я държи далеч от всеки, който може да я идентифицира като жена, прехвърлила границите на приличието.

За свое нещастие, тя си даваше сметка, че е прав. С две чаши се бе отдалечила от момента, в който все още можеше да спазва любезното поведение на съпруга на известна личност, а само още една я делеше от другия, в който щеше да грабне микрофона и да запее караоке. Тъй като нямаше начин да изтрезнее веднага, не й оставаше нищо друго, освен да се оттегли.

— Разбира се — каза, като отстрани ръката му от талията си с повече сила, отколкото е необходимо. Обърна се усмихнато към Джералд и срещна погледа му, обзета от чувството, че току-що двамата си уговориха среща, за която не искаше съпругът й да узнава. — Извинете ме, господин Паркс.

Мъжът кимна и тя забеляза, че пръстът му бе върху стартовия бутон на фотоапарата, но не го натисна.

Прие го като таен знак помежду им.

Господи, наистина бе пияна.

Проправи си път към бара и поръча чаша вино, с което се надяваше да притъпи ефекта от вече изпитото шампанско. Джим нямаше нужда от уиски. Дявол да го вземе, той въобще не пиеше, особено на такива събития. Просто искаше другите да останат с впечатлението, че пие, за да не го помислят за алкохолик, опитващ се да се пребори със зависимостта си, или да не се усъмнят в неговата мъжественост. Подобно поведение ала Джон Уейн бе направило добра услуга на Роналд Рейгън и с Божията помощ, щеше да проработи и при Джим Захарис. Отпи от виното и се огледа за някого, с когото би й било приятно да побъбри. В множеството забеляза поне десетина човека, които всячески би желала да избегне, затова, когато административната секретарка на съпруга й — Пам Кордър, мина покрай нея, тя я повика:

— Пам!

Младата жена се спря, обърна се към нея и видимо пребледня.

— Госпожо Захарис.

Хелън я улови за ръката и каза:

— Трябва да ме спасиш от тези навлеци тук. Искам да кажа, знам, че работиш за съпруга ми, но ако ме отървеш от поредния разговор с Картър Тарлтън за риболова в Мейн, ще ти бъда вечно благодарна.

Пам се огледа неуверено.

— Ами… Добре.

Момичето бе напълно лишено от индивидуалност. Вярно, беше привлекателно, но му липсваше интелигентност. Често се чудеше защо Джим я държи, вместо да наеме някоя по-способна жена да движи делата му.

— Така. — Хелън отново отпи от виното. Всъщност оказа се, че да разговаря със секретарката на мъжа си е по-трудно, отколкото да слуша за дневния улов на Картър. — Как вървят нещата?

Пам почти незабележимо направи крачка назад. Почти незабележимо за всеки, освен за съпругата на политик, която се надява околните да не забележат колко е пияна. Първата мисъл на Хелън бе, че се е отвратила от миризмата на алкохол в дъха й. Следващата, че нещо е заседнало между зъбите на момичето.

— Имаш нещо между… — подхвана и посочи с пръст към устата си.

— Извинете? — неразбиращо я погледна Пам.

За части от секундата, точно преди да изрече думата „зъби“, тя разбра какво всъщност има на предния зъб на секретарката.

Къдрав черен косъм.

Без да има някакви доказателства, стопроцентово бе сигурна, че е на съпруга й.

— Така ли? — попита Пам, все още не осъзнавайки, че жената срещу нея й казва, че в устата й има косъм от нечии интимни части.

— Това е… — Хелън се поколеба. Нямаше как да го изрече. И с цялата увереност, че принадлежи на собствения й мъж, нямаше и причина да го произнася. — О, нищо. Просто игра на светлината.

— О! Сигурно. — Младата жена й отправи крива усмивка и без всякакво притеснение измъкна косъма от устата си.

Е, вече нямаше никакво съмнение за какво става въпрос. Дори почтена дама като Нанси Кабът би могла да го потвърди. А наоколо имаше десетки такива.

Установи, че това почти я зарадва.

— Имате ли представа къде бих могла да намеря Дж… сенатор Захарис? — Пам обвързваше себе си с Джим с всяка изречена дума.

Дали се дължи на виното или на последните десетина години, Хелън не можеше да отговори със сигурност, но заяви:

— Последния път, когато го видях, стоеше в коридора и разговаряше с някого. — Трябваше да бъде по-предпазлива в приказките си, но не я беше грижа. В този момент нищо не я интересуваше.

Тя бе откраднала от магазин.

И я бяха хванали.

А секретарката на съпруга й, която се обръщаше към него на малко име и която, като се позамисли сега, бе отсъствала за известно време от партито заедно с него, след като се появиха отново, вече бе със заседнал между зъбите й черен интимен косъм.

Тази вечер определено не й върви.

— Госпожо Захарис, ето че отново се срещаме!

Беше фотографът Джералд.

Дали защото главата й все още бръмчеше от току-що направеното откритие за съпруга й и административната му секретарка, но внезапно този мъж й се стори далеч не толкова привлекателен и много по-грубоват.