Това бяха глупости. Имаше сериозни проблеми.

Без да си позволи лукса да премисли, тя отваряше сайт след сайт, като отказваше всички направени от нея поръчки, плачейки като дете, което гледа как отнемат коледните му подаръци.

Последен затвори сайта за обувки и извади визитната картичка, дадена й от Бумър. Същата, която изобщо не смяташе да използва.

Фил Карсън, кредитен инспектор.

Осланяйки се на предпазливостта си, която й бе ръководно начало във всичко, освен в покупката на обувки, набра името му с намерението да провери доколко може да му се има доверие.

Компанията му беше регистрирана в Търговската камара. Това беше добър знак. Още по-хубавата новина беше, че данните му не фигурират в сайтовете за оплаквания. Очевидно беше добър служител и първото нещо, което щеше да направи сутринта, беше да му позвъни.

Е, разбира се, след като се свърже с „Капитал Аутокредит“ във връзка с колата й. Щеше да плати вноската по телефона през кредитната си карта.

И тогава, в тъмнината на нощта, чувствайки се по-нещастна и от времето, когато някой от близките й си бе отишъл от този свят, я осени идея.

Кликна върху Greeklist.biz — местен сайт, където местен обществен комитет публикуваше бюлетин, в който се предлагаше всичко — от детегледачки и домашни прислужници до използвани матраци. Дейността му варираше от продажба на произведения на изкуството до помощ за наркомани и хора с различни фобии и пристрастия.

Лорна не се съмняваше, че сред посетителите на сайта може да се намерят и такива, които ядат само оранжевата част на карамелизираните бонбони.

Всичко това го правеше за нея идеалното място за публикуване на съобщение, което с малко повече късмет щеше да помогне поне малка част от живота й да се върне в обичайните релси.

КЛУБ НА АНОНИМНИТЕ ШОПИНГ МАНИАЧКИ

„И вие ли сте като мен? Обичате обувките и не можете да устоите на изкушението да ги купувате? Ако носите трийсет и седми номер и проявявате интерес да размените своите «Маноло Бланик», «Мали» и т.н., елате във вторник в района на Бетесда. Може би ще успеем да си помогнем взаимно.“

Накрая изписа електронния адрес и телефонния си номер.

Глава 5.

След като се прибра вкъщи същата вечер, Хелън се къпа повече от час, опитвайки да измие спомена и миризмата от офиса на охраната в задната част на магазина „Ормондс“ след прекарания там следобед. Най-вече миризмата — смесица от евтино кафе, претоплени сандвичи, стара мазилка и някаква воня, смътно напомняща на застояла урина.

Бе седяла на стола сковано, докато някакъв пъпчив млад охранител писа рапорта си и през цялото време върху монитора на компютъра му изскачаха думите кражба от магазин и арест.

Можеше да каже много неща. Че е объркана от отхвърлянето на кредитните й карти и по погрешка е обула обувките, че е тръгнала към колата си за друга карта и изобщо не се е сетила да събуе все още неплатения чифт, дори можеше да изтъкне, че е била прекалено притеснена и се е нуждаела от глътка чист въздух, и преднамерено е оставила собствените си обувки в магазина като доказателство, че има намерение да се върне.

Но не искаше да използва нито едно от тези извинения. Може би по-късно щеше да го направи, но в онзи момент просто седеше неподвижно, без нито да потвърди, нито да отхвърли предявеното й обвинение. После се питаше защо, но тогава се чувстваше толкова съкрушена, че не бе в състояние да стори каквото и да било, освен да чака.

Раздвижи се едва когато пристигна управителят и веднага я разпозна. Знаейки кой е неин съпруг и това, че случаят може да изложи публично не само него, но и целия магазин, той й разреши да си тръгне, мърморейки под носа си, че вероятно е станало някакво недоразумение.

И двамата знаеха, както впрочем и неучтивият продавач-консултант, охранителят и някои от другите клиенти, които щяха да чуят историята от втора, дори от трета ръка, че в случая въобще не става въпрос за недоразумение.

Домът й съвсем не беше сигурно убежище. Джим не се беше прибрал, а домашната им прислужница — Тереза, бе както винаги хладно любезна, когато отвори входната врата.

Веднага се качи в спалнята си. Съпругът й я наричаше будоар, но и двамата знаеха, че това е нейното лично място, както той си имаше своето.

Съблече се бързо, захвърли дрехите настрана и застана под горещия душ. Изми косата си с шампоан, сложи й балсам, избръсна краката и подмишниците си, после се изплакна, наслаждавайки се на краткотрайния лукс да усеща топлите струи, падащи като водопад върху гърба й.

След това наметна един халат, среса и изсуши косата си, преоблече се в нощница, изми зъбите си, намаза лицето си с овлажняващ крем и едва тогава седна на ръба на леглото.

И заплака.

Позволи си десетина минути, в които да излее всичката насъбрана горчилка, да усети дълбочината на чувствата си, каквато нужда изпитваше в момента, преди да се стегне отново. Когато определеното време измина, наплиска лицето си със студена вода, нанесе отново овлажняващ крем и се зае с обичайните си дела, сякаш нищо не се бе случило.

Надяваше се, че новината няма да излезе извън стените на магазина. Отнесе лаптопа в леглото и го постави пред себе си. Отвори всички местни сайтове, като във всеки изписваше името си, за да види дали историята се е разчула.

За щастие нямаше нищо. Никъде, където се сети да погледне, дори в най-незначителните форуми.

С огромно облекчение изписа Greeklist.biz, в който малка градска общност публикуваше бюлетина си, и отвори страницата, в която най-много обичаше да прекарва времето си — предлагането на апартаменти в любимите й квартали. Често си фантазираше, че ще притежава собствено малко жилище, в което ще може да избяга от Джим и от задълженията ти на негова съпруга. Може би един ден, по някакъв начин, тази й мечта щеше да се осъществи.

Ако успее да направи нещо ново за себе си, без това да накърнява публичния имидж на Джим в обществото.

Напечата имената на Адамс Морган — предпочитаната от нея част от града, после на Тенлитаун, на Удли Парк и накрая Бетесда.

На монитора се появиха обичайните апартаменти и къщи, които бе виждала многократно, но този път, когато изписа последния квартал, вниманието й бе привлечено от нещо ново.

„Клуб на анонимните шопинг маниачки…“

Иронията буквално я порази и почти се поддаде на първичния инстинкт да прочете отново всички градски новини, за да се убеди, че не става въпрос за случката от днешния ден не беше глупаво. Написаното нямаше нищо общо с нея. Бе просто съвпадение.

Хелън беше непоправим скептик, когато става въпрос за вуду магии, предсказания на съдбата и поличби, но този път й бе трудно да го отрече. Това беше знак.

А фактът, че съобщението я накара да се разсмее искрено за първи път от доста време насам, я наведе на мисълта, че трябва да го препише, преди да изчезне завинаги в архива на сайта.

Не че имаше намерение да се присъедини към идеята. По природа беше затворена и обичаше самотата. Но можеше да запази информацията.

За всеки случай.



Може би Хелън беше прекалено затормозена, но винаги бе гледала на работата в Белия дом като на огромна досада. Ала това беше нищо в сравнение с еднообразните приеми, давани там, които двамата с Джим бяха принудени да посещават.

Бяха на път за соарето на Мими Линдхофър в центъра на Джорджтаун, когато илюзиите на Хелън се разсеяха и тя се озова в грубата реалност.

— Днес имах много интересно обаждане — заяви Джим, сякаш искаше да я уведоми, че неговият брокер му е препоръчал да инвестира в търговията със свинско шкембе.

— О? — отвърна тя разсеяно, загледана през прозореца на колата в старомодния пейзаж на квартала. Често се бе чудила какво ли е да се живее в някоя от виждащите се наоколо натруфени уютни къщи.

От друга страна, никой не би могъл да си позволи този лукс, ако няма достатъчно пари, а едно от нещата, които научи през последните десетина години, бе, че да споделяш живота си с богат човек невинаги е толкова приятно.

— Щеше ли да ми разкажеш за малкото си премеждие в магазина? — продължи Джим с толкова спокоен тон, че тя се запита каква част от историята му е известна.

Сърцето й биеше панически, сякаш предаваше послание чрез морзовата азбука.

— О, мили боже, съвсем го бях забравила — излъга Хелън. — Можеш ли да си представиш, тези хора наистина решиха, че съм искала да открадна обувките!

Той я изгледа косо, от което кръвта й се смрази.

— Това кога беше — преди или след като разговаряхме за кредитните ти карти?

— Ами, май беше след това — отговори с тон, който не отстъпваше на ледения му поглед. — Просто бях тръгнала към колата, за да взема малко пари в брой. Сигурно съм била толкова разстроена от жестоката постъпка на съпруга си, че съм забравила да сваля обувките. — Лицето й почервеня толкова, колкото когато за първи път чу охранителната аларма на магазина. Мислено благодари, че в колата е тъмно. — Най-глупавото в цялата история е, че оставих в магазина два пъти по-скъпи обувки, което недвусмислено показва, че наистина имах намерение да се върна. — Не й беше приятно да хвърля цялата вина върху персонала, но в този живот или убиваш, или ставаш жертва. Затова добави презрително: — Глупаци!