— Аха — кимна енергично той. — Кредитни карти?

— И то няколко.

Бумър помълча, после продължи:

— Не искам да се меся в неща, които не ме засягат, миличка, но преди няколко седмици тук дойде нов клиент, който работел като кредитен инспектор.

Кредитен инспектор. Звучеше като нещо, което струва по сто и петдесет долара на час. И приемаше кредитни карти.

— Какво точно прави един кредитен инспектор?

— Пие много уиски като начало. Но това, което каза, бе, че компанията му помага на хора с много дългове, като ги събира в обща сметка и осигурява по-ниска лихва.

Лорна помисли за двете си кредитни карти с лихва над двайсет и девет процента и отново седна.

— Така ли? И как става това?

— Обясни ми всичко — мрачно кимна Бумър. — Имам предвид, наистина всичко. Сключват договори с компаниите. Банките със сигурност смятат, че е по-добре да получат парите си с пет процента отгоре, отколкото да си възвръщат кредитите с петнайсет процента за години наред или никога.

Петнайсет процента. Това би било истински подарък в положение като нейното. Но пет процента? Не й беше необходимо да ползва калкулатор, за да стигне до извода, че колкото по-малка е лихвата, толкова по-бързо ще реши проблемите си.

— Имаш ли някаква идея как се казва компанията?

— Остави ми визитна картичка. Трябва да съм я прибрал някъде тук. — Той отиде до касата, отвори я и измъкна визитката от едно от чекмеджетата. Подаде я на Лорна през бара.

„Фил Карсън, главен консултант. Консултантски услуги «Метро Кредит».“

Отдолу бе отбелязано, че фирмата не взема комисиона.

— Задръж я — каза Бумър, като я гледаше толкова настойчиво, че нямаше как да му откаже.

— Добре. Благодаря ти. — Пъхна картичката в портмонето си до мижавия бакшиш от вечерта, сигурна, че ще забрави за нея още преди да се прибере. — Впрочем, защо изобщо ти я даде?

Барманът се разсмя.

— Искаше да я предам на Марси. Струва ми се, че си е паднал по нея.

Естествено. Кой ли не си падаше? Марси беше руса сексбомба, която редовно отнасяше вкъщи няколкостотин долара бакшиш и от време на време — по някой богат възрастен джентълмен, чиито нужди включваха няколко кубика силикон и дискретност. А Марси им предлагаше и двете срещу определена цена. Цена, каквато едва ли бе по джоба на кредитния инспектор Фил Карсън, който на всичко отгоре не вземаше комисиона.

— В такъв случай може би трябваше да я дадеш на нея — отбеляза Лорна и отвори портмонето.

Бумър вдигна ръка, за да я спре.

— Направих го. Хвърли й един поглед и отсече: Няма начин. — Усмихна се накриво. — Струва ми се, че именно пояснението за комисионата я отказа.

Лорна се разсмя.

— Е, благодаря ти. Вероятно тук съдбата има пръст. Пропуснатото от Марси може да се окаже печеливш билет за мен. — За момент се замисли върху думите си. — Или пък още по-голяма загуба. Зависи как ще го погледнеш. — Въздъхна и продължи: — Е, вече наистина тръгвам. Нали няма да забравиш да ме имаш предвид за допълнителни смени?

— Няма — кимна Бумър. После сведе сините си очи към нея и тя усети за момент обзелата го тревога. — А ти няма да забравиш, че трябва да ми кажеш, ако имаш нужда от помощ, нали? Светът е доста жестоко място и не ми се иска да гледам как прекрасно дете като теб се бори само с него.

Тя се усмихна през сълзите, напълнили очите й. Импулсивно се протегна над бара и прегърна Бумър.

— Благодаря ти. Ти си най-страхотният човек, когото познавам.

Когато се отдръпна, видя, че лицето му е почервеняло чак до яката на ризата му.

— Тръгвай — махна с чашата за вино в ръка той. — Измитай се оттук.

Лорна се прибра вкъщи в два часа след полунощ. Веднага щом натисна копчето на лампата и с облекчение установи, че електричеството е пуснато, отиде до компютъра и въпреки умората го включи. Трябваше да откаже покупката на обувки от няколко интернет магазина.

Преглъщайки буцата, заседнала в гърлото й, бързо отвори сайта, в който до неотдавна прекарваше дълги щастливи часове. Едно кликване върху „Моята сметка“ и на монитора се появи надпис: „Добре дошла отново, Лорна“.

Това обикновено я караше да се усмихва, но този път само още повече я натъжи. А съзнанието, че тъгува за нещо толкова незначително, я накара да се почувства още по-зле.

Маркира последните си поръчки, което не беше лесна задача, тъй като бяха повече от двайсет и пет, и погледна към бутона „Изтриване“. Той си беше на мястото. Твърде малък при това. Сякаш те познаваха своите клиенти и знаеха колко неприятно щеше да им бъде да го натиснат.

Кликна върху линка, отварящ поръчката й. Розови обувки на „Ферагамо“ с каишки отзад. Вече си се представяше с тях на някой чудесен пикник през лятото, на който мъжете щяха да приготвят барбекюто, препасани с престилки с надпис: „Целунете готвача“, а жените щяха да отпиват от виното и да се смеят на съпрузите си, докато децата обикалят наоколо, тичайки с викове под пръскачките. Това не беше лукс, а истинският живот. Истинският хубав живот.

Някъде в миналото тя сигурно е била едно от тези щастливи хлапета, защото идеята, че това е същността на живота на възрастните, бе дотолкова вгнездена в съзнанието й, че по никакъв начин не можеше да я изхвърли от него.

Обувките, които внезапно се оказаха по-важни от всичко друго, струваха триста и осемдесет долара, но сега можеха да бъдат купени за седемдесет и пет. Само толкова за тези винаги актуални, прекрасни произведения на изкуството! Те заслужаваха своето време и място в историята. Без тях щеше да изпита с нищо неоправданата увереност, че ще изгуби нещо. Да отмени поръчката беше като да се откаже от изгодна инвестиция. Все едно някой да бе казал на Бил Гейтс през седемдесета година на XX век, че идеята му е прекалено рискована.

Сигурно трябва да преосмисли решението си. Може би не е необходимо да се отказва от направената заявка, а вместо това — да даде обет никога повече да не разглежда каталози.

Като остави курсора да мига върху екрана, Лорна се изправи и закрачи из апартамента, обмисляйки възможностите. Нямаше никакво съмнение, че тези седемдесет и пет долара щяха да бъдат разумно похарчени пари. Всъщност, чисто теоретично, би могла да ги държи в кутията и след време да ги продаде дори по-скъпо. Това определено изглеждаше разумна инвестиция.

Реши да провери електронната си поща, за да види дали няма нещо още по-спешно, което да я отвлече от трудната дилема. Сметката за тока бе платена. Сигурна бе, че не дължи нищо и за газта. И като се има предвид, че от „Уест Бетесда Кредит Юниън“ бяха превели сумата на електрическата компания чрез една от кредитните й карти, значи поне тя все още можеше да се ползва.

Отиде до малката купчина пристигнали писма и започна да ги преглежда. Един от пликовете привлече вниманието й. „Капитал Аутокредит“. Стомахът й се сви болезнено.

Бяха изминали само един-два месеца, откакто направи последната вноска за новата кола. Компанията беше доста нехайна по отношение на длъжниците си и явно бе оставила този ангажимент на последно място. Тъй като лихвата беше едва шест процента, нямаше причина да плаща редовно.

Разкъса плика, очаквайки в най-лошия случай да прочете за не повече от двумесечно просрочие. Двеста седемдесет и осем долара на месец. Петстотин петдесет и шест за две вноски. Трябва да ги внесе… скоро.

Но когато разгърна писмото, плътно изписаните, надебелени букви сякаш заподскачаха пред очите й. Сериозно нарушение. Трето предупреждение. Предстои отнемане на 22 юли. Днес беше 22 юли. Значи щяха да отнемат колата й.

Лорна смачка листа и го запрати към стената, крещейки думи, за които в католическото училище би отнесла поне едномесечно наказание. Как, по дяволите, се стигна дотук? С биещо до пръсване сърце закрачи още по-бързо. В крайна сметка се озова на дивана — същия, който сигурно щяха да си вземат обратно другия месец, и обхвана главата си с ръце. Какво да прави?

Няма начин да се обърне отново към втората си майка. Лусил абсолютно ясно даде да се разбере, че заемът от десет хиляди долара, който й отпусна след смъртта на баща й, е последната помощ, на която може да разчита. Това беше единственото й наследство. И вероятно бе справедливо, като се има предвид, че по-голямата част от застраховката му „Живот“ отиде за погасяване на ипотеката за къщата му.

Тези десет хиляди долара преди седем години й се струваха животоспасяващи и въпреки че й бе неприятно да ги похарчи, за да заплати част от задълженията си, тя си даде клетва никога повече да не си вади кредитни карти.

Как го бе направила отново и отново, сега не можеше да си обясни. Но имаше няколко основателни причини за това — здравни осигуровки, необходимостта да се храни здравословно — които отново я бяха хванали в капан. Достатъчно, за да се озове в омагьосания кръг, обяснението за който бе още няколко долара са нищо.

Беше изпаднала във финансов колапс.

Събра пръстите на двете си ръце, размишлявайки усилено. Много усилено. Трябва да предприеме нещо. Каквото и да е. Може да продаде бижутата си, да работи допълнително, да ограби някой магазин…

Беше на път да загуби колата си! Как, по дяволите, щеше да се придвижва занапред?

Отговорът дойде — толкова бърз и ясен, че за момент дори я уплаши. Имаше нужда от чисто нов чифт обувки.