— Подробности — изсумтя Шарлот.

— Хиляда долара за мен, не за теб.

— Още не. Елън там ли е?

— Не.

— Какво стана?

— Предложи ми съдружие.

— И?

Джейк погледна визитната картичка до телефона: Елън Лазарус, консултант. Телефонният й номер започваше с 800, но нямаше код на населеното място, за да разбере къде се намира тя.

— Мечтая си за това — каза той, — както свинска пържола мечтае да е в един отбор с гладен вълк.

Шарлот се засмя.

— Разбирам те. Използвай я, ако можеш, но си сложи гумени ръкавици. Мислиш ли, че знаят къде е Кайл?

— Нямаше да дойдат при мен, ако беше така.

— Смяташ ли, че е пристигнал в Щатите?

— Не зная. Но хората се държат така, сякаш кехлибарът е тук, с или без него. И то не само Елън. От правителството предполагат, че госпожица Донован иска да скрие кехлибара, вместо да ходи на риболов.

— Ти какво мислиш?

— Вероятно Чичо Сам е прав. Ченгетата наблюдават къщата на Кайл.

— Защо?

— Защото могат да си го позволят — изрече Джейк язвително. — И защото искат да разпитат Кайл за изхвърления на брега труп с два липсващи пръста.

— Откри ли камиона, който Кайл е откраднал в Калининград? — попита Шар.

— Все още не, а и не е необходимо. Когато го открием, ще бъде празен.

— Преливаш от щастие, нали?

— Кайл не е глупав. Вероятно е скрил наблизо друг камион, който никой не би свързал с откраднатия кехлибар.

— Не би ли имал нужда от помощ, за да премести кехлибара във втория камион?

— Кехлибарът е лек — избъбри Джейк разсеяно, докато преглеждаше страница от дневника.

— Звучиш ми отнесено.

— Така е. Чета бордовия дневник на Кайл.

— Нещо интересно?

— Най-интересното го няма тук.

— Какво е то?

— Часовникът, който автоматично отмерва работата на двигателя, не е съгласен с часовете, които Кайл е отбелязал.

— Преведи ми го.

— Той или е спрял да води дневника, преди да тръгне за последното си пътуване към Калининград, или се е връщал и е използвал лодката, без да го впише вътре.

— Значи е жив? — вметна бързо Шар.

— Или е бил. Елън каза, че трупът с липсващите пръсти е на руски стрелец. Те обикновено ловуват по двойки.

— Хубаво.

— Да — Джейк шумно затвори дневника. — След малко имам среща със сестрата на Кайл. Нещо друго за мен?

— Сестра ли? Какво става там?

— Уча я как да лови риба с лодката на Кайл.

Последва кратка тишина, после Шарлот изрече безразлично:

— Много удобно.

— Това е точната дума. Ако оставяш съобщения на телефонния ми секретар, бъди внимателна. Вероятно няма да съм единственият, който ще ги слуша.

— Схващам. Мислиш ли, че госпожица Донован знае къде е кехлибарът?

— Ако не тя, някой друг от семейството. Тя е единственият Донован в моето полезрение.

— И ти мислиш, че кехлибарът е на Сан Хуан?

— Разчитам на това. Да пипна тази пратка и да се оневиня, е единственият начин да разрешат на Имърджинг ресурсис достъп до Руската федерация.

— Как изглежда сестра му?

Джейк не каза нищо.

— Уао! — възкликна Шарлот. — Женски вариант на Кайл.

— Много е женствена.

— Спомни си за Елън.

— Онор не е Елън.

— Не ми обяснявай! Елън не познава значението на думичката чест.

Той се усмихна сковано.

— Онор Донован е сестра на Кайл.

Джейк затвори, преди Шарлот да успее да му зададе други неудобни въпроси. Включи ксерокса и се залови за работа.

Не му отне много време да преснима дневника. Кайл бе собственик на лодката само от петнадесет месеца. Не бе прекарал на нея и половината от времето, което тя заслужаваше. Правилно я беше нарекъл Тумороу. Той нямаше много време за развлечения.

Не изпитвай съжаление към това чаровно копеле — каза си Джейк. — Никой не е държал пистолет до главата му, за да го принуди да работи, вместо да лови риба.

Но въпреки това Джейк не можеше да спре да мисли за младия мъж с лъчезарна усмивка и внезапен смях, за часовете, прекарани заедно по време на отвратителните балтийски дъждове. Пиеха бира и си говореха за сьомга, докато морето беше студено, а рибата — гореща.

Веднага щом свърши с преснимането на дневника, с молив в ръка и с карта на островите Сан Хуан, Джейк се залови за работа. До момента, в който ръчният му часовник започна да писука, вече бе сигурен в едно нещо.

Дневникът на Кайл не струваше и пукната пара.

С всичките си възбуждащи интереса намеци за часовете, прекарани тайно на Тумороу, дневникът не казваше къде е Кайл в момента и дали кехлибарът е с него.

Колкото повече Джейк размишляваше над това, толкова повече му се налагаше да приеме неприятния факт, че Онор е единственият път до кехлибара. За да докаже невинността си, Джейк щеше да я използва толкова безмилостно, колкото Кайл бе използвал всички останали.

Въпреки че Онор беше Донован, на Джейк не му харесваше да я използва по този начин. Но не му харесваше и това, което се бе случило през последния месец.

4.

— Прилича на пощенска картичка, нали? — попита Джейк.

Онор подскочи от гласа му и погледна смутено към страничните прозорци на Тумороу. Синьо-зелените води на пролива Розарио наистина приличаха на пощенска картичка. Искаше й се да е така. Откакто оставиха кея зад себе си, се чувстваше силно притеснена от липсата на твърда почва под краката си. Тя навлажни пресъхналите си устни.

— Пощенските картички не танцуват под краката ти — отвърна сухо.

— Да танцуват ли? В момента е съвсем спокойно.

Тя отново навлажни устни и замълча.

Джейк вече бе забелязал нарастващото й безпокойство. Беше сигурен и в причината: тя се страхуваше. Беше преживял достатъчно опасни неща и можеше да разпознае страха, когато го види. Неговата работодателка беше бледа, със стиснати устни, и трепереше, сякаш през нея протича високоволтово напрежение.

За да се изправиш срещу такъв дълбоко вкоренен страх, бе необходима сериозна мотивация. Искаше му се да знае дали обичта към брат й или алчността за приказните фантасмагории, наречени Кехлибарена стая, я бяха извели в открито море.

Джейк погледна към гладката водна повърхност и се запита какво щеше да прави Онор, когато морето се развълнува. Надяваше се да не се разстрои. Не му харесваше идеята да върне със сила здравия й разум. Вероятно вместо да проверяват дали Тумороу е годен за плаване, както той бе планирал, би трябвало да направят нещо по-хубаво, по-приятно и по-лесно — например да ловят сьомга. Според местните слухове в Сикрет Харбър рибата кълвеше.

Обикновено мисълта за ловене на сьомга правеше Джейк нетърпелив, но в момента нищо не беше обикновено. Той реши да се насочи към открито море, за да види дали моторницата на Кайл се представя подобаващо. Освен това, ако неговата работодателка смяташе да се поддаде на страха, и двамата трябваше да го узнаят сега, когато всичко друго бе спокойно.

Джейк смени курса на четиридесет и пет градуса и едновременно увеличи скоростта.

— Какво правиш? — извика Онор.

Знаеше, че гласът й е прозвучал по-троснато, отколкото би трябвало да бъде, но не можеше да се въздържи. Чувстваше се нервна и раздразнителна. Малката разходка с лодка се оказваше далеч по-сериозно изпитание за нейните нерви, отколкото бе очаквала. Тя беше на тридесет години, но отново я разкъсваше завладяващият страх, който бе изпитвала като дете.

— Мислех си, че можем да наловим малко риба — рече той меко, — но…

— Хубаво.

Изненадан от думите й, които можеха да минат и за проява на ентусиазъм, Джейк хвърли поглед към пилотското място отвъд пътеката.

— Хубаво, а?

— Да. Далеч по-добре е да мислиш за ловене на риба, отколкото наистина да го правиш.

Той поклати глава.

— Ще трябва да помислиш над ентусиазма си.

— Повярвай ми, вече съм мислила.

— Ти си страхливка.

Тя не му отговори. Ръцете й се вкопчиха здраво в седалката, сякаш очакваше някой да я изтръгне от нея.

Джейк промърмори нещо под носа си. Да използва Онор беше едно; да я изтезава бе съвсем друго. Просто нямаше такава склонност. Това беше една от причините да остави Елън с нейните интриги и никога да не се обърне назад. Не му харесваше да наблюдава живо същество, оплетено в лепкавата му мрежа.

Джейк промърмори някаква ругатня, завъртя силно щурвала и обърна лодката към пристана.

— Какво правиш? — стресна се Онор.

— Връщам се.

— Защо? Нещо не е наред ли? Гласът й беше тънък като устните й.

— Да.

— Какво?

— Ти.

Онор рязко се извърна към него.

— Какво искаш да кажеш? — попита през зъби. — Добре съм.

— А аз съм зайчето Бъни.

— Обърка приказката. Аз съм Червената шапчица.

Джейк се усмихна и поклати глава. Дори изплашена до смърт, мисълта й бе остра като бръснач. Също и езикът й.

— Обръщай лодката — нареди тя. — Отиваме на риболов.

Той продължи към кея, който се намираше на около пет минути път. Тя го погледна косо.

— Знам какво говоря — настоя Онор. — Обърни лодката.

— Малко страх е здравословен — отбеляза, сухо Джейк. — Държи те нащрек. Големият страх е лоша работа. Принуждава те да вършиш онова, което се налага.

— Например да ловиш риба — вметна тя.

— Например да оцелееш.

Онор се взря в очите му.

— Какво може да знае човек като теб за страха и оцеляването?

— Повече отколкото бих искал да знам.

Тонът му не насърчаваше по-нататъшни въпроси.

Тя дори не се поколеба.

— Какво се е случило?

Той я погледна косо.

— Ежедневните случайни неприятности.

— Аха! От сорта на новинарските помии.

— Скандал в бар не става за топзаглавие.

— Бар, а? Ти беше ли…

— Не — прекъсна я той.

— Откъде знаеш какво щях да те попитам?

— Не знам.